ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 130
София, 12.03. 2009г.
Върховният касационен
съд
на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито
заседание на девети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като
изслуша докладваното от съдия Б.Ташева ч.гр.д. № 50 по описа за 2009г.,
приема следното:
Производството е по чл.288 във вр. с чл.274 ал.3 от ГПК по частната касационна жалба на Е. А. Т. от София срещу определението на Софийския градски съд, постановено на 06. Х.2008г. по ч.гр.д. № 1170/2008г.
Ответниците по частната жалба С. С. Ц., В. Н. Ц. и С. Н. Ц. , и тримата от София са заели становище за недопускане на касационното обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Ответниците Н. Д. К. от гр. М. и С. Г. К. от гр. К. не са заявили становище пред настоящата инстанция.
Частната касационна жалба е подадена в предвидения в закона и указан в атакувания съдебен акт преклузивен срок, поради което е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО, съобрази следното:
С атакуваното определение Софийският градски съд е оставил в сила определението на СРС от 04.VІІІ.2008г. по гр.д. № 19823/2008г., с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявените от Е. Ал. Т. срещу С. Ц. , В. Ц. , С. Ц. , Н. К. и С. К. искове с правно основание чл.124 ал.5 от ГПК за установяване, че К. и К. в качеството си на вещи лица – графолози, назначени от СГС по гр.д. № 2090/2002г. за даване на заключение дали подписът, положен под завещанието на П. Хр. Ц. от 02.ІІ.1994г., е автентичен или не, в проведеното по делото на 13.V.2004г. съдебно заседание са дали невярно заключение, че подписът под завещанието не е на завещателя П. Ц. и така са осъществили престъпление по чл.291 от НК.
За да постанови определението, въззивният съд е приел, че предявените искове са недопустими, тъй като не е налице в случая предвидената в чл.124 ал.5 от ГПК процесуална предпоставка – наказателно производство да не може да бъде възбудено или да е прекратено на някое от основанията по чл.24 ал.1 т.2 – 5 от НПК, да е спряно на някое от основанията по чл.25 т.2 или чл.26 от НПК или извършителят да е останал неоткрит. С необжалваемо определение от 29.І.2008г. по НОХД № 223/2008г. СРС е прекратил наказателното производство срещу К. и К. за престъпление по чл.291 от НК на основание чл.369 ал.4 от НПК. Хипотезата на прекратяване на това основание е специална спрямо общите основания за прекратяване на наказателно производство, предвидени по чл.24 от НПК, тя не може да бъде отнесена към нито една от визираните в чл.24 ал.1 – 4 от НПК хипотези, включително към тези по ал.1 т.2 – 5, тъй като не е налице нито амнистия, нито погасяване на наказателната отговорност поради изтичане на предвидената в закона давност, нито деецът е починал, нито след извършване на деянието той е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, изключващо вменяемостта. С оглед на това и тъй като разпоредбата на чл.369 ал.4 от НПК не е предвидена в чл.125 ал.5 от ГПК се налага извод, че при прекратено производство по чл.369 ал.4 от НПК не е допустимо установяването на престъпно обстоятелство по гражданскоправен ред. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в частната касационна жалба /съдът не взема предвид допълнително депозираното такова след изтичането на преклузивния седмичен срок, тъй като неправилно въззивният съд е счел, че първоначалното изложение не отговаря на изискванията на закона и е дал указание за отстраняване на нередовността/, се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен правен въпрос – за съдържанието на термина “давност” по смисъла на чл.124 ал.5 от ГПК във вр. с чл.24 ал.1 т.3 от НПК, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевирани в тази връзка са съображения, че в съответствие с изискванията на чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС е налице развитие на института на давността в наказателното право с цел разглеждането на делото в разумен срок чрез предвиждането на специална процедура /чл.368 и следв. от НПК/ за разглеждане на делото в съда по искане на обвиняемия в определени срокове, при чието неспазване се изключва възможността за провеждане на наказателно производство. Това е специална погасителна давност, чието предвиждане представлява развитие на българската правна система, налагащо тълкуване и на чл.124 ал.5 от ГПК във вр. с чл.24 ал.1 т.3 от НПК.
ВКС на РБ, състав на Четвърто ГО, намира, че са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Това е така, тъй като съдът се е произнесъл по съществен въпрос - че не е налице хипотезата на чл.24 ал.1 т.3 от НПК при прекратяването в случая на наказателното производство на основание чл.369 ал.4 от НПК, при която по силата на чл.124 ал.5 от ГПК е допустим иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за гражданско правоотношение. По този въпрос на настоящия състав не е известна съдебна практика, а той е от значение за точното прилагане на закона, което обуславя допускането на касационното обжалване.
Разгледана по същество, частната касационна жалба е неоснователна, съображенията за което са следните:
Въззивният съд правилно е приложил закона – разпоредбата на чл.124 ал.5 от ГПК във вр. с чл.24 ал.1 т.3 от НПК. Не е налице в случая предпоставката за допустимост на предявените установителни искове – невъзможност да бъде възбудено или да е прекратено наказателното преследване поради погасяване на наказателната отговорност с изтичането на предвидената в закона давност.
Неоснователни са оплакванията на касаторката в тази връзка. Разпоредбата на чл.124 ал.5 от ГПК препраща към чл.24 ал.1 т.3 от НПК. Давност по смисъла на т.3 е само предвидената в чл.79 и чл.80 от НК. По силата на тези разпоредби и на чл.24 ал.1 т.3 от НПК давността в наказателното право е установен от закона /чл.80 от НК/ период от време след извършване на престъпление или след влизане в сила на осъдителна присъда, през който надлежните държавни органи не са осъществили следващата се наказателна репресия – налагане и/или изпълнение на наказание, с изтичането на който се изключва осъществяване на наказателно преследване и се погасява наказателната отговорност за извършеното престъпление.
Сроковете по чл.368 ал.1 от НПК /изтичането на повече от една година /в разглеждания случай предвид обвинението за престъпление, което не е тежко/ в досъдебното производство от привличането на ответниците като обвиняеми/ и по чл.369 от НПК /за внасяне за разглеждане в съда, или за прекратяване от прокурора на наказателното производство, или за отстраняване на допуснати в досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила/ действително имат отношение към разглеждането на делата в разумен срок съобразно изискванията на чл.6 от ЕКЗПЧОС, но не са давностни срокове по смисъла на чл.24 ал.1 т.3 от НПК и чл.80 от НК, нито са “специална погасителна давност”, както се твърди в частната касационна жалба. Те са процесуални срокове, тъй като препятстват извършването на наказателно преследване, но не засягат правните последици на извършеното престъпление, защото не водят до погасяване на наказателната отговорност, каквато е последицата на давността. Аргумент за този извод се съдържа и в разпоредбите на чл.419 ал.2 и чл.421 от НПК, предвиждащи възможността за възобновяване и на наказателни дела, прекратени с актове по чл.369 ал.5 от НПК, което не би било възможно само след изтичане на предвидения в закона давностен срок. Следва да се отбележи още, че това обуславя прекратяването на наказателното производство в разглеждания случай, което се включва в хипотезите по чл.24 ал.1 т.6 от НПК, да не е сред изрично и изчерпателно посочените в чл.124 ал.5 от ГПК предпоставки за допустимостта на иск за установяване на престъпно обстоятелство по гражданскоправния ред.
Не следва да се разглежда по същество оплакването за недопустимост на атакувания съдебен акт, тъй като е постановен от състав на административно отделение на въззивния СГС. Този въпрос не е възведен като основание за допускане на касационното обжалване и не може да бъде предмет на касационна проверка.
Изложените съображения налагат извод, че атакуваното определение е правилно, поради което то следва да бъде потвърдено.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Софийския градски съд, А. отделение, ІІІ-В състав, постановено на 06. Х.2008г. по ч.гр.д. № 1170/2008г.
ПОТВЪРЖДАВА определението на Софийския градски съд, А. отделение, ІІІ-В състав, постановено на 06. Х.2008г. по ч.гр.д. № 1170/2008г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: