8 Р Е Ш Е Н И Е № 497 гр. София, 12 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………….…. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор ………… ПЕТЯ МАРИНОВА …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1562/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на частния обвинител Ц. В. Н. чрез повереника му адв. Г. и на подсъдимия В. С. Д. чрез защитника му адв. С. срещу решение № 138 от 03.07.2014 г. на Великотърновския апелативен съд (ВТАС), постановено по ВНОХД № 122/2014 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на частния обвинител Ц. Н. са развити доводи за несправедливост на постановеното от въззивния съд решение, с което наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е било намалено от пет на три години. Твърди се, че целите на наказанието не биха могли да бъдат изпълнени с наказание в такъв размер предвид високата обществена опасност на деянието, механизма на извършването му, грубото нарушаване на правилата за движение, вредоносния резултат – отнемане на живота на две млади момчета, възможността на подсъдимия да предотврати удара с изпреварвания автомобил, както и невъзможността това да стори пострадалият Г. Н.. С оглед тези обстоятелства частният обвинител отправя към ВКС искане да увеличи размера на наложеното на подсъдимия наказание. В касационната жалба на подсъдимия В. Д. е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода заради отказа на съда да приложи института на условното осъждане. Жалбоподателят е изложил съображения, че съдебните инстанции неправилно се позовали на младата възраст на пострадалите, което обстоятелство не било съставомерен елемент от състава на престъплението; че допуснатите от него административни нарушения на ЗДвП с оглед броя и тежестта им неправилно били приети за отегчаващо обстоятелство; че размерът на причинените материални щети по авариралите моторни превозни средства не бил предмет на обсъждане в процеса и не следвало да се преценява при определянето на начина на изтърпяване на наложеното наказание. По тези съображения жалбоподателят Д. моли ВКС да измени решението на ВТАС, като отложи изпълнението на наложеното му наказание лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 от НК с подходящ изпитателен срок. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят частен обвинител Ц. Н. и неговият повереник адв. Г. поддържат жалбата си, а по отношение на жалбата на подсъдимия изразяват становище, че е неоснователна. Жалбоподателят подсъдим В. Д. и защитникът му адв. Спартански поддържат жалбата си и молят да бъде уважена, а по отношение на жалбата на частния обвинител Н. считат, че е неоснователна. Частният обвинител В. Г. и неговият повереник адв. Е. поддържат становище, че решението на въззивния съд е законосъобразно и справедливо. Представителят на ВКП дава заключение, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, тъй като наложеното му наказание лишаване от свобода е справедливо както по размер, така и с оглед постановения начин на изтърпяване. По отношение на жалбата на частния обвинител в частта, с която се оспорва приетото от съда съпричиняване, прокурорът счита, че е основателна, тъй като скоростта, с която се е движел пострадалият, не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия съставомерен резултат. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 52 от 28.11.2013 г., постановена по НОХД № 312/2010 г., Плевенският окръжен съд (ПОС) е признал подсъдимия В. С. Д. за виновен в това, че на 02.09.2009 г. на път , км. , [община], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „”, рег. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2, чл. 42, ал. 1, т. 2 и чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. Ц. Н. и Д. В. Г., като деянието представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 2, вр. ал. 1, б. ”в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, а на основание чл. 343г от НК го е лишил от право да управлява моторно превозно средство за срок от осем години. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. По жалба на подсъдимия Д. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 5/2014 г. по описа на ВТАС, като с решение № 20 от 27.02.2014 г. въззивният съд е изменил присъдата на окръжния съд, като е преквалифицирал извършеното от Д. деяние в престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, оправдал го е частично по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и е намалил наложеното му наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство на шест години. По касационна жалба на подсъдимия Д. е било образувано касационно производство по н.д. № 721/2014 г. по описа на ВКС, І н.о., като с решение № 266 от 19.05.2014 г. решението на ВТАС № 20 от 27.02.2014 г. по ВНОХД № 5/2014 г. е било отменено и делото – върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд с указания да се съберат доказателства относно наличието или липсата на съпричиняване и да се съобразят при формиране на изводите по справедливостта на наказанието. При новото разглеждане на делото по описа на ВТАС е било образувано НОХД № 122/2014 г., като с атакуваното пред настоящия съдебен състав решение № 138 от 03.07.2014 г. въззивният съд е преквалифицирал извършеното от Д. деяние в престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, намалил е наложеното му наказание лишаване от свобода на три години и наказанието лишаване от правоуправление на МПС на шест години и го е оправдал частично по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. По реда на чл. 340, ал. 2 от НПК решението на ВТАС е съобщено на частния обвинител Ц. Н. на 22.07.2014 г., а на подсъдимия Д. – на 09.07.2014 г. Техните касационни жалби са подадени, съответно, на 30.07.2014 г. и на 24.07.2014 г. (видно от положените пощенски клейма върху приложените пликове), поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т.1 от НПК. І. Касационната жалба на частния обвинител Ц. Н. е неоснователна. При условията на чл. 54 от НК въззивният съд е отмерил по отношение на подсъдимия В. Д. наказание в минимума на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК – лишаване от свобода за срок от три години, като е отчел значителен превес на смекчаващите обстоятелства. При тази преценка не са игнорирани, нито подценени отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, комплексно обсъдени на стр. 16 – стр. 18 от въззивното решение. Касаторът Н. неоснователно претендира явна несправедливост на наложеното наказание, произтичаща от високата обществена опасност на извършеното от подсъдимия престъпление. От една страна, този въпросът е бил изследван от въззивния съд, като на л. 17 от въззивното решение му е даден аргументиран отговор, с който настоящият съдебен състав се солидаризира. От друга страна, ръстът на престъпленията по транспорта и високата им обществена опасност са безспорни факти, но за постигане на целите на чл. 36 НК отговорността на дееца следва прецизно да съответства и на степента на персоналната му обществена опасност, като съдът е длъжен да отчита всички индивидуализиращи особености на случая. При разрешаването на въпроса за наказанието съдът трябва да постигне баланс между посочените в чл. 36 цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Щом е налице обоснован извод, че има съществен превес на смекчаващите обстоятелства, недопустимо е наказанието на подсъдимия да се завишава единствено по съображения за генерална превенция. Още по-малко би могло да се твърди, че при постановяването на осъдителна присъда с ефективно изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода целите на наказанието не могат да бъдат постигнати. ВКС не приема залегналите в жалбата съображения, че необходимостта от увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание се налага с оглед тежкия съставомерен резултат – смъртта на двамата пострадали младежи Г. Н. и Д. Г.. Този факт съставлява квалифициращо обстоятелство, обуславящо по-тежката отговорност на дееца по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК, поради което на основание чл. 56 от НК не може да се отчита и като отегчаващо обстоятелство. Неоснователен е също така доводът досежно възможността на подсъдимия при правилно осъществяване на маневрите за изпреварване и връщане да предотврати удара с изпреварвания автомобил, в който са се намирали пострадалите. Това обстоятелство действително е установено по делото, но то не завишава, а обуславя наказателната отговорност на подсъдимия Д., тъй като тя е ангажирана тъкмо за допуснатите от него нарушения по чл. 42, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Настоящият съдебен състав принципно се съгласява с доводите на повереника на касатора частен обвинител Н., че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия към съвкупността от смекчаващи обстоятелства неправилно е включена високата степен на съпричиняване на престъпния резултат от страна на пострадалия Г. Н.. Съгласно приетата фактология на деянието, този пострадал управлявал лек автомобил „.”със скорост 118 км/ч. по главен път в посока [населено място], като в колата пътувал и пострадалият Д. Г.. Зад тях се движел подсъдимият Д. с лек автомобил „”, а в срещуположното платно се движел със скорост около 80 км/ч. товарен автомобил „И.”, управляван от румънския гражданин П. А.. В нарушение на чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП подсъдимият Д. предприел рисково изпреварване на лекия автомобил „.”, увеличил скоростта си на движение на 125 – 130 км/ч. и навлязъл в платното за срещуположно движение. Като установил, че няма да успее да осъществи безопасно маневрата заради приближаващия товарен автомобил, подсъдимият Д. намалил незначително скоростта си до 123 км/ч. и започнал да се прибира в пътната си лента, но в нарушение на чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП – без да се съобрази с движението на лекия автомобил „.” и без да осигури достатъчно странично разстояние между превозните средства. Те се блъснали (с предна челна странична част на л. а. „” в лява задна гума на л. а. „.”), поради което направлението на движението на управлявания от пострадалия Н. лек автомобил „.” се променило и движението му продължило косо на пътното платно с навлизане в насрещната лента за движение. Там автомобилът „.” е бил двукратно ударен от товарния автомобил „” – с предната странична лява част на камиона и със задната лява гума на полуремаркето на Т., а впоследствие заради ротационното движение на автомобила на пострадалия настъпил и още един удар с лекия автомобил „”. От тези данни не може да се изведе сигурен извод за принос на пострадалия Г. Н. към настъпването на общественоопасните последици. Той действително е управлявал лекия автомобил ".” в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП със скорост около 118 км/ч., но това нарушение не е релевантно за отговорността на подсъдимия Д. и не я смекчава. В случая допуснатото от пострадалия Н. нарушение не съставлява необходим елемент от общия каузален комплекс, предизвикващ резултата, който е причинен единствено от неправомерните действия на подсъдимия по предприемане на маневрите изпреварване и последващото му прибиране в пътната му лента, без да осигури достатъчно странично разстояние между превозните средства. Липсва пряка причинна връзка между скоростта на движение на управлявания от пострадалия Н. лек автомобил „” и реализираното произшествие. С оглед конкретиката на казуса поведението на пострадалия не се явява обективна предпоставка за тежката катастрофа. Той се е движел първи по ред в собствената си лента за движение пред автомобила на подсъдимия, не е застрашавал по никакъв начин движението му, нито е провокирал необмислените му и опасни маневри по пътното платно. Независимо от скоростта на движение на пострадалия Н., произшествието е нямало да настъпи, ако подсъдимият не бе нахлул в лентата му за движение и не бе причинил първоначалния сблъсък в лявата задна гума на л.а. „.”. Именно тези действия на подсъдимия Д. са първопричина за настъпване на пътното произшествие, тъй като са довели до промяна на праволинейното движение на управлявания от пострадалия Н. лек автомобил „.” и отклонението му към срещуположното платно за движение. Последващото поведение на пострадалия Н. след първия удар с лекия автомобил „” също не може да се обсъжда като принос за настъпването на произшествието, тъй като липсва убедителна доказателствена основа, която да обуслови категоричен извод, че при допустима скорост на движение от 90 км/ч. пострадалият е щял да избегне втория удар с товарния автомобил „.”. Въззивният съд е допуснал такава възможност (стр. 11 от въззивното решение), като се е позовал на допълнителното заключение на петорната експертиза (л. 795 – л. 800 от НОХД № 312/2010 г. на ПОС). От вниманието му обаче е убягнало обстоятелството, че при отговора на задача ІІ (л. 800 от НОХД № 312/2010 г. на ПОС) вещите лица коректно са конкретизирали, че вторият удар между лекия автомобил „.” и товарния автомобил не би настъпил само „при своевременно възприемане на опасността”. В устните си разяснения, дадени в съдебно заседание на 12.09.2013 г. (л. 820 и гърба му от НОХД № 312/2010 г. на ПОС), експертите подробно са пояснили смисъла на използваната формулировка, като са посочили, че ефективността на аварийното спиране е различна с оглед променената посока на движение на лекия автомобил „.”, при която автомобилът може да загуби напречната си устойчивост, а в такъв случай вторият удар с товарния автомобил би настъпил, макар и с по-нисък интензитет. Освен това експертите са поставили вероятността за настъпване на удара и в зависимост от уменията на водача на „” да запази устойчивостта на автомобила, които обстоятелства нямат връзка с режима на скоростта. Поради огромната маса на товарния автомобил последиците при настъпването на втория удар, макар и с по-малка ударна сила, не биха могли да бъдат прогнозирани, като фаталният резултат не е изключен. От изложеното следва, че вероятността за предотвратяване на втория удар на лекия автомобил „.” от страна на пострадалия Н. при движението му със скорост от 90 км/ч. е само една възможна хипотеза, допустимо предположение, което не може да обуслови констатации за съпричиняване на вредоносния резултат в съгласие с изискването на чл. 303, ал. 1 от НПК. Изложеното дотук относно липсата на принос на пострадалия Г. Н. към общественоопасните последици не се отразява върху основните изводи на въззивния съд във връзка с индивидуализацията на отговорността на подсъдимия Д. и не налага необходимост от увеличаване на наложеното му наказание по размер. В мотивите на решението си (стр. 16 и стр. 17) ВТАС е изложил аргументирани съображения относно наличието на значителен брой смекчаващите обстоятелства, които обуславят индивидуализация на наказанието на подсъдимия към минимума на предвиденото в санкционната част на чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1 от НК. Като такива по отношение на дееца с основание са изтъкнати чистото му съдебно минало, младата му възраст към момента на извършване на деянието – 23-годишен, липсата на данни за криминални прояви, семейното му положение – женен с малолетно дете, за което полага грижи, изразеното съжаление за случилото се, добросъвестното му поведение след катастрофата – не напуснал местопроизшествието и признал, че е управлявал лекия автомобил „”. Броят и значението на тези факти в пълна степен подкрепят изводите на ВТАС по отношение на конкретния отмерен размер на наказанието лишаване от свобода, който е балансиран и справедлив, а отчита разумно и относително продължителния ход на наказателното производство. По изложените дотук доводи настоящият съдебен състав прие, че атакуваният съдебен акт не страда от претендираните от частния обвинител Ц. Н. пороци. За пълнота на изложението следва да се изтъкне, че конкретното искане, залегнало в неговата жалба – касационният съд да постанови решение, с което да увеличи размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, поначало е недопустимо, защото ВКС не разполага с такива правомощия, извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато в случая не е налице. (При наличие на съответните основания ВКС би могъл на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК да отмени изцяло или отчасти въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция). ІІ. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия В. Д. също е неоснователна. Не са налице основания за промяна на извода на въззивната инстанция относно необходимостта от ефективно изтърпяване на наложеното по отношение на касатора Д. наказание лишаване от свобода. Той е съобразен със завишената обществена опасност на конкретно извършеното деяние. Допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение по чл. 42, ал. 1, т. 2 и чл. 42, ал. 2, т. 1 от ЗДвП са много тежки и груби, като сами по себе си крият висок риск от настъпване на произшествия. Изпреварването на движещия се със скорост 118 км/ч. автомобил на пострадалия Н. е било предприето без всякакво основание и необходимост в много рискови условия с оглед приближаващия в платното за срещуположно движение тежък товарен автомобил. След отказа от маневрата подсъдимият Д. е продължил да действа подчертано безотговорно, с пълно пренебрежение към безопасността на останалите участници в движението, в частност към пострадалите Г. Н. и Д. Г.. Независимо от изключително застрашаващата пътна ситуация, касаторът е предприел прибирането в лентата си за движение с извънредно висока скорост – 123 км/ч. в опасна близост до управлявания от пострадалия Н. лек автомобил, като буквално се е залепил за задната му лява част. Именно тези характеристики на деянието очертават личността на извършителя в сериозно негативен план, като го обрисуват като много рисков и опасен водач. Проявените от касатора Д. при извършване на инкриминираното деяние безразсъдство, дързост и безотговорност изключват приложението на условното осъждане, което не би постигнало адекватна реализация на нито една от целите на наказанието, предвидени в чл. 36 от НК. Така формираните изводи не се повлияват от залегналите в касационната жалба съображения относно неправилната, според касатора, преценка на обстоятелствата за младата възраст на двамата пострадали – 21-годишни, незначителния брой и маловажността на допуснатите от него административни нарушения на правилата за движение и причинените материални щети на участвалите в произшествието автомобили. Посочените факти правилно са оценени като отегчаващи обстоятелства, като относителната им тежест е адекватно оценена от въззивния съд, а значението им в никакъв случай не е преекспонирано. Както беше посочено, необходимостта от ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в случая приоритетно се налага с оглед завишената специфична опасност на извършеното от подсъдимия Д. престъпление, рефлектираща и върху обществената му опасност като водач на МПС. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 138 от 03.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 122/2014 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, НО. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.