Р Е Ш Е Н И Е № 467 София, 21 януари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на втори декември две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЛАДА ПАУНОВА при секретаря ............И. Петкова............................ и в присъствието на прокурора от ВКП .........И. Чобанова................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1484/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на защитника на подсъдимия Ю. В. Н., по жалба на повереника на частните обвинители С. И. М., Е. Р. М.-Е. и С. С. С. и по жалба на повереника на частните обвинители Ц. Р. М., Е. П. Н. и Б. С. Н. срещу въззивно решение № 229 от 25.06.2014 г., постановено от Софийски апелативен съд, Наказателно отделение, V-ти състав, по ВНОХД № 343/2014 г., с което е изменена първоинстанционната присъда № 60 от 16.12.2013 г. на Видинския окръжен съд по НОХД № 174/2013 г. С въззивното решение подсъдимият Ю. В. Н. е оправдан по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от Закона за движение по пътищата /ЗДвП/, увеличено е наложеното му наказание лишаване от право да управлява МПС от три на пет години. В останалата му част съдебният акт е потвърден. С първоинстанционната присъда № 60 от 16.12.2013 г. на Видинския окръжен съд, постановена по НОХД № 174/2013 г., подсъдимият Н. е бил признат за виновен за това, че на 01.05.2012 г., около 11:55ч, по пътя за [населено място] – [населено място], Видинска област, край [населено място], при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Опел Вектра” с /рег. номер/ собственост на В. Н. Ц. от [населено място], нарушил правилата за движение по пътищата на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 21, ал. 1, чл. 44, ал. 1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Р. М. М. от [населено място] и М. Е. П. от [населено място], обл. Видин, както и средни телесни повреди съответно на Е. Р. М.-Е. от [населено място] и С. С. С. от същия град, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г”, пр. 1, вр. чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „б”, вр. чл. 343, ал. 4, вр. чл. 342, ал. 1 НК му е наложено наказание три години лишаване от свобода, при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, както и лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. В касационната жалба, подадена от името на един от защитниците на подсъдимия, адв. Н., се сочи наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК – допуснати съществени процесуални нарушения, се обосновава с наличието на такива, свързани с нарушено право на защита на подсъдимия и защитата му да разберат в какво се състои обвинението и въз основа на кои доказателства. С въззивното решение подсъдимият е оправдан по три от петте обвинения за допуснати нарушения на ЗДвП, част от които според защитата са несъстоятелни и неотносими към предмета на доказване. Като основание за въвеждане чрез жалбата на това касационно основание се визира и нарушение на реда на събиране и анализ на доказателствата, поради присъствие в мотивите на въззивното решение на изводи от експертен характер, които обуславят приет от съда, но необсъден от експертите и страните, механизъм на причиняването на ударите вследствие на реализираното пътнотранспортно произшествие /ПТП/. Сочи се , че не е назначена експертиза за проверка на версията на подсъдимия за механизма на удара, а предложеният вариант направо е отхвърлен, видно от мотивите на въззивното решение. На следващо място, въззивният съд е обсъждал хипотеза на нарушение, за което няма обвинение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, повлияло според защитата при разглеждане на въпросите във връзка с определяне на наказанието и начина на неговото изтърпяване. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон /касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК/ се излагат съображения за липса на причинна връзка между нарушението на правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и настъпилото ПТП. Също така, жалбоподателят счита, че видно от мотивите на въззивното решение /л. 99 от ВНОХД № 343/2014 г./ неправилно е обсъждано приложението на чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, при положение че липсва съответно обвинение. Жалбоподателят твърди, че наложеното наказание лишаване от свобода е явно несправедливо от гледна точка на събраните доказателства за извършеното деяние и личността на дееца, като за нуждите на чл. 36 от НК не се налага ефективното му изтърпяване. В мотивите на въззивното решение не е отчетено поведението на подсъдимия, надхвърлящо признаците на поведението, заради което то е квалифицирано като „направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалите”, както и оправдателния диспозитив за три от петте нарушения на правилата за движение по пътищата. Защитата счита, че ограничителната и превъзпитателна функция на допълнителното наказание, изразяващо се в забрана да управлява МПС, увеличено с две години от въззивния съд, което защитата не обжалва, би изпълнила целите по чл. 36 НК. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения или алтернативно - за изменение на въззивния съдебен акт и постановяване от касационната инстанция на приложение на разпоредбата на чл. 66 НК по отношение на наказанието лишаване от свобода. В жалбата на частните обвинители С. М., Е. М.-Е. и С. С., подадена чрез повереника им, адв. Д., са заявени всички касационни основания, като същата съдържа доводи единствено за касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, което се обосновава с наложеното на подсъдимия наказание от три години лишаване от свобода, което клони към минимума, предвиден в закона и не е в състояние да изпълни целите на наказанието по чл. 36 от НК. По отношение на твърдението за нарушение на материалния закон е отбелязано единствено, че подсъдимият е оправдан по три от нарушенията на правилата за движение, визирани в чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от ЗДвП. С жалбата се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на АС – София. От адв. Д. е представено и писмено възражение по касационната жалба, подадена от защитника на подсъдимия. Повереникът на частните обвинители Ц. М., Е. Н. и Б. Н., адв. С., също счита наложеното на подсъдимия наказание за явно несправедливо - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В подкрепа на релевираното основание сочи, че наказанието не е съобразено с обществената опасност на деянието и неговите последици, както и че с определения размер от три години лишаване от свобода не могат да бъдат постигнати целите на специалната и генералната превенция, като в жалбата е поставен акцент върху възпитателната и предупредителната цел на наказанието и са отбелязани многото тежки престъпления от същия вид. Според повереника на тези частни обвинители, при определяне на размера на наказанието съдът следва да отчете факта, че подсъдимият, макар и извършил непредпазливо престъпление, е нарушил съвсем умишлено правилата за движение по пътищата и сам се е поставил в ситуация, в която да допусне толкова сериозно нарушение на правилата за движение. С жалбата на адв. С. се прави искане за отмяна на решението на АС – София в частта относно размера на наложеното на подсъдимия наказание и връщане на делото за ново разглеждане със съответните задължителни указания, като наказанието лишаване от свобода бъде увеличено до около средния предвиден размер и за същия срок бъде наложено наказание лишаване от правото да се управлява МПС. Пред касационната инстанция повереникът на частните обвинители М., Н. и Н. поддържа жалбата на основанията, посочени в нея. Намира тази на подсъдимия за неоснователна. Предлага делото да бъде върнато на предходната инстанция с указания за определяне на по-тежко наказание. Становището на повереника се подкрепя и от явилия се на заседанието частен обвинител М.. Повереникът на частните обвинители М., М.-Е. и С. пледира за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение като неоснователна, срещу която е изложил доводи в отговора на касационната жалба. Поддържа подадената касационна жалба по изложените в нея съображения, както и жалбата на останалите частни обвинители. Моли делото да се върне на АС – София с указания за определяне на по-високо наказание. Становището на повереника, адв. Д., се поддържа и от явилите се на съдебното заседание пред касационната инстанция частни обвинители М. и М.-Е.. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитниците на подсъдимия заемат позиция за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Адв. С. моли за връщане на делото на първоинстанционния съд с оглед обстоятелството, че не е изяснен механизма на ПТП. Счита, че следва да бъде назначен нов следствен експеримент, тъй като деформациите са настъпили в най-отдалечени точки на двата автомобила, движели се един срещу друг. Изразява становище, че скоростта от 93 км/час е близка до разрешената и не е превишена. Адв. Н. акцентира върху това, че престъплението, в което е обвинен неговият подзащитен, е свързано с пет нарушения на правилата за движение по пътищата, които според него нямат особена връзка помежду си. Подсъдимият е оправдан по три от тях. Не е изследвана причинно-следствената връзка между всяко едно от тези нарушения и настъпилото произшествие със съставомерен резултат. Оправдателният диспозитив за три от нарушенията следва да намери отражение в определената от съда тежест на санкцията, като бъде приложен чл. 66 от НК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия, като счита, че подсъдимият е следвало да съобрази намалената видимост и евентуално да намали скоростта. Същият не е съобразил скоростта си със съответната пътна обстановка. Инкриминираните нарушения по чл. 16 от ЗДвП са в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП, а и с престъпния резултат. Намира жалбите на частните обвинители за основателни, като исканията за връщане на делото и увеличаване размера на наказанието следва да се уважат. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е частично основателна. Жалбите на частните обвинители са неоснователни. Върховният касационен съд не констатира нарушаване на правото на защита на подсъдимия Н. поради обстоятелството, че с въззивното решение той е бил признат за невиновен по обвинението за извършването на три от петте обвинения за нарушение на правилата за движение – по чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 15, ал. 1 и чл. 44, ал. 1 от ЗДвП. Оправдаването не е накърнило правата му по никакъв начин. Когато от обвинението отпаднат част от нарушенията на правилата за движение по ЗДвП, запълващи бланкетната диспозиция на състава на чл. 343а НК, вр. чл. 342, ал. 1 НК, е налице стесняване на обвинението, което не налага допълнителни усилия на подсъдимия за упражняване на правото му на защита, а напротив – улеснява я. В тези случаи, не е налице типичен случай на изменение на обвинението по смисъла на чл. 287, ал. 1 от НПК, тъй като нито се повдига обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, тъй като то остава същото, нито съществено се изменя обстоятелствената част на обвинението, тъй като някои факти от кръга на тези, в които подсъдимият е обвинен, отпадат, поради което се облекчават усилията на подсъдимия да се защитава и по тях /В този смисъл – ТР № 57/1984 г. на ОСНК на ВС/. Всички фактически действия, с които е било осъществено престъплението по чл. чл. 343а, ал. 1, б. „г”, пр. 1, вр. чл. 343, ал. 3, пр. 2, б. „б” от НК от подсъдимия Н., са подробно описани в обвинителния акт, като по никакъв начин съдебните инстанции по фактите не са приели престъплението да е било осъществено с други действия, които да не са били включени в обвинителния акт, и по които подсъдимият да не е могъл да се защитава и пред двете инстанции. По отношение на довода, свързан с обсъждане на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП в мотивите на решението, за чието нарушаване подсъдимият не е бил обвиняван, ВКС намира, че е налице нарушение на процесуалните правила, изразило се в излагане от страна на съда на аргументи по непредявено обвинение, но счита, че допуснатото от въззивния съд нарушение не е съществено. Съдът не е приемал фактология, която излиза извън рамките на обвинението, възведено с обвинителния акт. Наистина, анализът на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и евентуални пропуснати възможности от обвинението, е ненужен, но така или иначе, в абз. 3, изр. 2 от мотивите на л.99 въззивният съд категорично е посочил, че задълженията на водача по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП не се обсъждат, поради изключващия характер на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. От съдържанието на решението не е видно тези аргументи да са повлияли по някакъв начин при индивидуализацията на наказанието на подс. Н.. Не се установи и наличието на съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушение от страна на въззивния съд на принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК, изискващи от него да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина по делото, което да е довело до съществено ограничаване на правото на защита на подсъдимия Н.. Въззивният съд при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за механизма на престъплението – навлизане на подсъдимия в лентата за движение на автомобила на пострадалия М. /л. 92, 95 – 98 от мотивите на въззивното решение/. Не се установява да са били нарушени доказателствени принципи при извеждане на правнорелевантните обстоятелства по делото. Анализирани са всички гласни доказателства, имащи отношение към спорния въпрос – в коя лента се е движил автомобилът на пострадалия М. /показания на свидетелите Е. М., С. С., М. Л. и Ц. Д., както и обясненията на подсъдимия/. Във взаимовръзка с тях са обсъдени показанията и на свидетелите Е. Н. и Т. И., които, макар и неочевидци на деянието, излагат своите възприятия за състоянието на пътното платно в този участък на пътя. Гласните доказателства са били съпоставени с тези, съдържащи се в протокола за оглед на местопроизшествието /л.12 и л. 134 от ДП/, както и с резултатите от проведения следствен експеримент, и напълно аргументирано е прието от въззивната инстанция, че твърдението на подсъдимия за навлизане на автомобила на М. в неговата лента за движение, е недостоверно. Защитата на подсъдимия възразява и срещу неназначена от въззивния съд експертиза за проверка на версията на подсъдимия за механизма на удара, според която причината за навлизане в лентата за насрещно движение е опит от страна на подсъдимия за избягване на челен удар, поради навлизане на пострадалия в неговата лента за движение, както и неназначаването на нов следствен експеримент. Касационната инстанция намира, че второинстанционният съд не е нарушил процесуалният закон и с това не е лишил подсъдимия от възможността да се защити, тъй като изцяло в дискрецията на съда е разрешаването на въпроса доколко поисканата нова експертиза или следствен експеримент е от значение за правилното решаване на делото, с оглед степента на конкретната изясненост на правнорелевантните факти по делото – чл. 327, ал. 2 от НПК. В мотивите на въззивното решение са обсъдени обясненията на подсъдимия, които съдът е приел за защитна теза /л. 97/. Не се констатира съществено процесуално нарушение, което да е допуснато в резултат на направата на „експертни изводи” от страна въззивния съд. На л. 96 от въззивното производство съставът на въззивния съд е аргументирал извода си за начина на разположение на превозните средства на пътното платно преди инцидента с разсъждения, които самият съд е нарекъл „житейска логика”. Те се отнасят до обичайните начини, по които водачите на превозни средства преодоляват завоите на пътя, и вероятно почиват на личните възприятия на съдебния състав. Те обаче не са относими към конкретната пътна обстановка, тъй като не са въведени в доказателствата от никое доказателствено средство, а представляват само предположение на съда. Последните не могат да бъдат поставени в основата на изводите на решаващата инстанция поради забраната на чл. 303 ал.1 от НПК. Въпреки това, касационният съд не намира да е било допуснато съществено процесуално нарушение, доколкото в случая тези аргументи са били изложени, за да придадат по-голяма тежест на фактическите изводи на въззивната инстанция. Дори и след игнорирането им, по делото са налице достатъчно други доказателствени източници, събрани по надлежния ред, които да обосноват фактическите изводи на контролираната инстанция за разположението на превозните средства върху пътното платно. Поради тези съображения касационният съд не счете, че са били допуснати нарушения от категорията на съществените, които да налагат отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Основателен е доводът на защитата за допуснато нарушение, представляващо касационно основание по чл. 248 ал.1 т.1 от НПК. Върховният касационен съд констатира нарушение на материалния закон по отношение осъждане на подсъдимия за нарушение на правилото на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Скоростта на движение от около 93 км/ч на лекия автомобил, управляван от подсъдимия /при разрешена скорост до 90 км/ч/, не е в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, а единствената причина за ПТП е навлизането на управлявания от подсъдимия автомобил в лентата за насрещно движение /чл. 16, ал. 1, т. 1 от ЗДвП/. Дали удар между двата автомобила би настъпил и ако скоростта на движение е била в порядъка на разрешената скорост от 90 км/ч, е изцяло в сферата на предположенията, поради липса на поставяне на такъв въпрос на първата /от ДП/ и на тройната /назначена от първата инстанция автотехнически експертизи. Ето защо, подсъдимият следва да бъде частично оправдан от касационната инстанция по предявеното му обвинение в частта относно нарушение на правилото за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Доводите на защитата на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода в размер на три години не могат да бъдат споделени. Индивидуализираното на подсъдимия Н. наказание лишаване от свобода отговаря на критериите за справедливост и на целите на наказанието, визирани в чл. 36 от НК. Прилагането на условното осъждане е правилно отказано. По делото са били обсъдени в пълнота всички доказателства, имащи значение за определяне на наказанието и са спазени правилата на Глава пета от НК. Оказаната от подсъдимия помощ на пострадалите М., С. и П. е довела до квалификация на деянието по привилегирования състав по чл. 343а, ал. 1, б. "г", пр. 1 от НК, като по-лекото наказуемо деяние е предпоставило наказание лишаване от свобода в размер, близък до минимума. В тази връзка, не могат да бъдат споделени посочените в жалбата възражения, свързани с действия на подсъдимия, надхвърлящи признаците на поведението, заради което то е квалифицирано като „направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на пострадалите”, което да е довело от своя страна до явна несправедливост на наложеното наказание. Не са подценени наличните смекчаващи обстоятелства, но не са и надценени отегчаващите. Като смекчаващи вината обстоятелства, контролираната инстанция е отчела младата възраст на подсъдимия и чистото му съдебно минало. Правилно, като отегчаващи вината обстоятелства въззивният съд е отчел високата степен на обществена опасност на извършеното деяние, при което са отнети два човешки живота - една от двете жертви на възрастта на подсъдимия, както и са причинени средни телесни повреди на други двама души. Не са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Оправдаването на подсъдимия от въззивния съд за три от петте нарушения на правилата за движението по пътищата е сторено, тъй като нарушаването им не е в пряка причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици от престъплението. От това, обаче, не може да се направи извод за необходимост от намаляването на наложеното наказание лишаване от свобода. Не може да се пренебрегне и обстоятелството, че подсъдимият грубо е нарушил забраната за навлизане в лентата за насрещно движение, като извън тези, формиращи обективната страна на престъпление, следва да се изтъкне и малкият шофьорски опит на подсъдимия, както и наличието на пътник в неговия автомобил /пострадалият П./, чиято безопасност в случая се е оказала неглижирана. ВКС не констатира причини да измени въззивното решение и да приложи чл. 66, ал. 1 от НК. Изложените на л. 101 - 102 от въззивния съдебен акт аргументи от апелативния съд за необходимост от реалното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода се споделят и от тази инстанция. В същото време, не се налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на размера на наказанието лишаване от свобода - искане, изразено в жалбите на частните обвинители, тъй като целите на поправителното и превъзпитателно въздействие на наказанието биха се постигнали и с наложения размер от три години, доколкото наказанието ще бъде изтърпяно ефективно. Няма основание за коригиране и на така наложеното на подсъдимия кумулативно наказание, и в това отношение жалбите на частните обвинители също следва да бъдат оставени без уважение. Доводите на частните обвинители за високата престъпност от категорията на тази по делото, не би могла сама по себе си да доведе до налагане на по-тежко наказание. Обществената опасност на деянието по принцип не може да бъде отделена от конкретиката на разглежданото престъпление, като бъдат игнорирани всички останали обстоятелства, посочени в чл. 54 от НК. Наказанието се налага най-вече, за да се поправи и превъзпита конкретния извършител, като на втори план остава преценката за постигане на генералната превенция. В случая наказанието е наложено в размер, който е към минимума на предвиденото в закона, но не в абсолютния такъв. Ефективното му изтърпяване, въпреки принципната /по закон/ възможност да се обсъжда приложението на чл. 66 от НК, също трябва да се отчита като елемент от постигането както на личната, така и на генералната превенции. По мнение на ВКС наложеното наказание и начинът на изтърпяването му не сочат на явна несправедливост, поради което жалбите на частните обвинители са неоснователни. Доколкото в жалбата на частните обвинители М., М.-Е. и С. формално са заявени и основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, то ВКС вече разгледа възраженията на подсъдимия, които са съотносими и към тях, и намери, че е налице нарушение на материалния закон по отношение осъждането на подсъдимия Н. за нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. С оглед на това, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. с ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 229 от 25.06.2014 г., постановено от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 343/2014 г., като ОПРАВДАВА подсъдимия Ю. В. Н. да е нарушил чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.