Р Е Ш Е Н И Е № 83 гр. София, 24.08.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, II Наказателно отделение в открито заседание на двадесет и шести април две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурор Петя Маринова, като разгледа докладваното от съдия Ангелова наказателно дело № 275 по описа за 202, г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т.2 НПК и е образувано по протест от прокурор при Окръжна прокуратура - Търговище. С присъда № 52 от 23.11.2018г. по НОХД 521/2018г. Районен съд - Търговище, 13 състав е признал подсъдимия М. И. А. за виновен в това, че на 13.02.2018г. в [населено място], по [улица]в посока към кръстовището с [улица]при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Фолксваген“ модел „Туарег“ с [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата – чл.119, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост причинил две средни телесни повреди на С. Д. С. – счупване на лява бедрена кост над коляното с костен откъс, причинило й трайно затрудняване движението на левия долен крайник за срок от около 5.5 – 6.5 месеца и счупване на дясна седалищна и дясна срамни кости на таза, причинило й трайно затруднение движението на долен десен крайник за срок от около 4.5 - 5.5 месеца като деянието е извършено на пешеходна пътека. На основание чл. 343, ал.3, б.“а“ вр. ал.1, б. „б“ вр. 342, ал.1 НК го осъдил на наказания лишаване от свобода за срок от осем месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от една година и шест месеца. С присъдата подсъдимият е оправдан да е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 5, ал.2, т.1, чл. 20, ал.2, изр.1, чл. 21, ал.2 и чл. 116 ЗДвП, сочени от прокурора в обвинителния акт. В рамките на осъществен въззивен контрол, по жалба от защитата на подсъдимия, Окръжен съд – Търговище – Наказателно отделение с присъда № 260001 от 22.10.2020г. по ВНОХД 14/2019г. е отменил присъдата на Районен съд в частта, в която А. е признат за виновен и го оправдал по предявеното му обвинение. В касационния протест се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Развиват се аргументи за твърдяната като неправилна преценка на въззивния съд, че деянието не е осъществено на пешеходна пътека, тъй като в § 6, т.54 на ДР на ЗДвП не било изрично посочено с какви знаци следва да бъде сигнализирано наличието на пешеходна пътека, а на местопроизшествието в конкретния случай са били поставени знаци „А 19“ - „Внимание деца!“ и „В 26“, ограничаващ скоростта до 40км/ч, които сами по себе си били достатъчни да повишат вниманието на водача за налична опасност на пътя. Наред с това се твърди, че в атакувания акт съдът неправилно е преценил, че липсата на протест го лишава от възможността да преквалифицира извършеното от подсъдимия като престъпление по чл. 343, ал.1, б.“б“ НК с нарушени правила за движение по пътищата, визирани в чл. 20, ал.2 и чл. 21, ал.2 ЗДвП и така е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Моли атакуваната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. В съдебно заседание пред настоящия състав прокурорът не поддържа подадения протест, тъй като, въпреки че подсъдимият би могъл да бъде санкциониран за нарушение на правилата на чл. 20, ал.2 или на чл. 21 ЗДвП, то поради липса на протест срещу присъдата на първостепенния съд, с която подсъдимият е оправдан за нарушение именно на тези правила за движение по пътищата, в тази част съдебният акт е влязъл в сила и въззивният състав не би могъл да се произнесе. Застъпва се позицията, че неупражнявайки правото си на протест, прокурорът се е лишил от възможността да претендира утежняване положението на подсъдимия от въззивната или касационната инстанция. Повереникът на частния обвинител счита, че подаденият касационен протест е основателен, тъй като законът не изисква едновременното наличие на хоризонтална и вертикална маркировка, обозначаващи пешеходната пътека, за да бъде приета тя за такава. Заявява, че в хода на второинстанционното производство са допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като неговото разглеждане е започнало с участие на съдия, който впоследствие е бил заменен с друг, но делото не е стартирало отново - доказателствата, събрани с участието на предходния съдия, не били събрани отново. Защитникът на подсъдимия А. приема подадения касационен протест за неоснователен, възразявайки на доводите на повереника относно статута на мястото, където е преминавала С. С.. Декларира, че присъдата на Окръжен съд е правилна и законосъобразна и моли касационния състав за решение в този смисъл. Подсъдимият М. А. не се явява, за да заяви личната си позиция по спора. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, изложеното в протеста и в рамките на своите правомощия, прецени, че той е допустим и частично основателен. Основното оплакване на представителя на държавното обвинение в касационния протест и допълнението към него е срещу преценката на съда относно статута на местопроизшествието с възприемането, че мястото, където частният обвинител С. е пресичала пътното платно, не притежава качеството на пешеходна пътека. Тази позиция на прокурора е несподеляема от настоящата инстанция. Легалната дефиниция на понятието „пешеходна пътека“ е съдържима в § 6, т. 54 от Допълнителни разпоредби на ЗДвП /ДВ бр.51/2007г./ и тя гласи, че това е „част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. На кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху пътното платно“. Очевидно е, че законодателят е визирал условно два вида пешеходни пътеки – такива, които са очертани или не с пътна маркировка, но задължително сигнализирани с пътни знаци и такива, за които не е необходима изрична сигнализация било чрез вертикална или хоризонтална маркировка, тъй като те са естествено продължение на тротоарите и банкетите върху пътното платно. В конкретната ситуация пътното произшествие не е настъпило на кръстовище, а на платно за движение / [улица]/, по което подсъдимият е управлявал лекия автомобил в лявата от двете ленти за движение като пешеходката С. е пресичала в посока отляво – надясно спрямо неговата. В този случай, за да бъде възприето, че деянието е извършено на пешеходна пътека, респ. е налице нарушение на правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 119, ал.1 ЗДвП и съответно е осъществен квалифициращия признак на състав на престъплението – по ал.3 на чл. 343 НК, мястото, на което пешеходецът е преминавал през пътното платно е следвало да отговаря на изискванията то да бъде очертано или не с пътна маркировка и сигнализирано с пътни знаци. В конкретния случай е изпълнено само едно от тези условия. Неслучайно законодателят не предпоставя задължително изискване за наличие на хоризонтална пътна маркировка, обозначаващо пешеходната пътека, но императивно условие за нейното наличие е вертикална маркировка чрез съответстващия пътен знак, защото именно той е видим за водачите на моторни превозни средства, които следва да съобразят поведението си със създаденото право на пешеходеца да пресече пътното платно на обозначеното за това място. Безспорно установено по делото е, че на платното за движение на лекия автомобил, управляван от подсъдимия, е била очертана пешеходна пътека тип „зебра“, но тя не е била сигнализирана със съответстващия я пътен знак „Д 17“ – „Пешеходна пътека“, който съгласно чл. 54, ал.7 ППЗДвП „се поставя на място, където платното за движение е предназначено за пресичане на пешеходци. Знакът се поставя от двете страни на пътя по посока на движението“. Наличието на други установени в района на местопроизшествието знаци: „А 19“ – „Деца“ и „В 26“ – „Забранено е движение със скорост, по-висока от означената“ /в случая 40 км/ч/ не са създали задължение за подсъдимия да съобрази поведението си на пътя с наличие на пешеходна пътека, а да засили вниманието му към наличие на потенциална опасност, отнесено към нормата на чл. 20, ал.2, пр.1 ЗДвП. Както бе посочено, липсата на сигнализация със съответстващия пътен знак /„Д 17“/ не го ангажира с поведение при приближаване към пешеходна пътека да пропусне стъпилите на нея или преминаващи по нея пешеходци като намали скоростта или спре, тъй като мястото на пресичане на частния обвинител С. С. не представлява пешеходна пътека по смисъла на закона. Тези разсъждения обосновават позицията на настоящия съдебен състав за правилно приложение от страна на въззивния съд на материалния закон касателно позицията му, че мястото, където С. С. е пресичала не притежава статут на „пешеходна пътека“. Не подобно е отношението на касационната инстанция спрямо заявеното в мотивите към контролираната присъда за обективна невъзможност за произнасяне по нарушение на други правила за движение по пътищата от страна на М. А. /въпреки констатация за тяхното наличие/ и в частност тези, регламентирани в чл. 20, ал.2, изр.1 ЗДвП чрез ангажиране на неговата наказателна отговорност. Основата на тази теза е липсата на протест срещу присъдата на първостепенния съд, чийто акт се атакува единствено от защитата на подсъдимия, с която той е оправдан за това нарушение. Всъщност мотивите за оправдаване на подсъдимия от решаващия съд за нарушение на чл.20, ал.2, пр.1 ЗДвП са съобразени с установеното в доктрината и съдебната практика /при възприето от първия съд преминаване от пострадалата на пешеходна пътека/, че при противоправно поведение на пътя, с което едновременно се нарушават правилата на обща /чл.20, ал.2 ЗДвП/ и специална норма /чл.119, ал.1 ЗДвП/, то това поведение се субсумира под състава на специалната норма, каквато се явява тази по чл. 119, ал.1 ЗДвП /Тълкувателно решение № 28/28.11.1984г. на ОС на ВС/. Въпросът, който следва да получи отговор е, дали при липса на протест срещу атакуваната пред въззивния съд присъда в частта за норма от ЗДвП, която приема, че не е нарушена, контролиращата инстанция може да се произнесе в обратен смисъл и дали така не би се влошило положението на подсъдимия. Върховният съд нееднократно е имал възможност да се произнесе, че забраната за reformation in pejus гарантира възможността на подсъдимия да атакува съответен неблагоприятен за него акт без угрозата в резултат на обжалването да бъде утежнено процесуалното му положение. Това е залегнало и в нормите, касаещи правоприлагащата дейност на въззивния съд и в частност тази на чл. 336, ал.2 НПК, визираща, че второстепенният съд може да отмени присъда и да постанови нова, когато се налага да приложи закон за по-тежкото наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция или осъди оправдан подсъдим, ако е имало съответно обвинение в първата инстанция, но само при съответен протест от прокурора. В настоящия случай не сме изправени пред тази хипотеза, тъй като нормата на чл. 343 вр. чл.342, ал.1 НК е бланкетна и тя трябва да бъде изпълнена със съдържание със съответно претендираните от обвинението като нарушени правила за движение по пътищата от подсъдимия. В конкретния случай прокурорът е преценил, че с поведението си подс. А. е нарушил няколко правила за движение по пътищата, визирани в чл. 5, ал.2, т.1, чл. 20, ал.2, изр.1, чл. 21, ал.2, чл. 116 и чл. 119, ал.1 ЗДвП. Несъгласието на съда с част от посочените от обвинителя разпоредби, обаче, не води до промяна на фактите по делото, тъй като те не търпят драстично изменение пред второинстанционния съд и в принципен план възприетата фактология от двата решаващи съда е тъждествена. Разликата между тях е в трактовката на дефиницията за „пешеходна пътека“ като квалифициращ белег и свързаната с това норма от специалния закон, но това не е отлика по фактите, а по правото. Единна е позицията на съдилищата по отношение поведението на подс. М. А., механизма на извършеното от него, неспазване на дължимо поведение, изискуемо от чл. 20, ал.2, пр.1 ЗДвП, както и причинната връзка между действията му и настъпилия престъпен резултат. В този смисъл, с прилагането на една, а не на друга разпоредба от ЗДвП /за чието нарушение е налице обвинение/ не би довело до прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, тъй като приложимата наказателноправна норма е идентична и непроменяема пред първия и втория съд /дори би могла да бъде смекчена с отпадане на квалифициращия белег по ал.3 на чл. 343 НК/, за да бъде изискуем съответен протест от прокурора. В конкретния казус неадекватно е и изискването за съответен протест от прокурора при районна прокуратура – Търговище, за да бъде осъден оправдан подсъдим, тъй като М. А. е бил признат за виновен и осъден от Районен съд по възведеното му пред него обвинение. То не се променя съществено с отпадане или въвеждане на нарушена разпоредба от специалния закон /при изначалното й наличие в обвинението на А./, тъй като не изменя в утежняващ за подсъдимия план правната квалификация на извършеното от него, а се касае прилагане от въззивния съд на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление. При тази хипотеза не е необходимо наличие на съответен протест от прокурора и в рамките на своите правомощия по чл. 337, ал.1, т.2 НПК Окръжен съд – Търговище е могъл да измени първоинстанционната присъда. Неизвършвайки това, при изложена в мотивите към атакуваната пред тази инстанция присъда позиция за нарушение на други правила за движение по пътищата от подс. М. А., Окръжният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, естествена последица от което е връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. За разлика от повереника на частния обвинител настоящят съдебен състав не съзира твърдяните от него други съдопроизводствени пропуски във въззивното съдебно следствие. Преценка на инстанцията по фактите, каквато е второстепенната, е какви доказателства и чрез какви способи да събира. Непродължаването на извършването на всички съдопроизводствени действия от актуалния разглеждащ делото съд в персонален състав, различен от предходния, който ги е допуснал /напр. назначена повторна автотехническа експертиза/ не опорочава правоприлагащата дейност на съда, тъй като последващият съдебен състав е суверенен в преценката си дали и какви доказателствени източници са му нужни, за да изясни фактологията и обективната истина по делото и въз основа на които да обоснове правните си изводи. Посочените съществени нарушения на процесуалните правила чрез изискването за съответен протест от прокурора без да са налице предпоставките на чл. 336, ал.1, т.1 и т.2 НПК определя и наличието на касационното основание по чл. 348, ал.3, т.1 НПК, водещо до отмяна на постановената присъда на Окръжен съд - Търговище и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на констатираните нарушения на процесуалните правила. Поради това Върховен касационен съд – Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ присъда № 260001 от 22.10.2020г., постановена по ВНОХД 14/2019г. по описа на Окръжен съд – Търговище - Наказателно отделение. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Окръжен съд – Търговище от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.