Р Е Ш Е Н И Е № 199 гр. С., 5.11.2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение в откритото съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Капка Юстиниянова Членове: Л. Богданова Г. Михайлова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 480 по описа за 2014 г. Производството е по реда на чл. 290 ГПК. С решение № 663/ 21.10.2013 г. по гр. д. № 783/ 2013 г. Русенски окръжен съд отменя решение № 783/ 01.04.2013 г. по гр. д. № 6015/ 2012 г. на Русенски районен съд на основание чл. 131, ал. 1 СК е постановил, че ограничава родителските права на бащата Р. М. И. по отношение на детето Й. Р. И., родена на19.06.2008 г. и е определил режим на лични отношения на бащата с детето всяка първа събота от месеца от 10. 00 до 12. 00 ч. извън дома на бащата в присъствието на социален работник. Решението се обжалва от бащата с оплакване, че противоречи на чл. 131, ал. 1 СК и е необосновано, включително поради това, че „индиции” не е легален термин. К. претендира разноски. Решението е допуснато до касационно обжалване по въпроса: Какви са материалноправните предпоставки на чл. 131, ал. 1 СК за ограничаване на родителските права? За тяхното осъществяване има ли значение, че в производството по ограничаване на родителските права съдът е длъжен да следи служебно за интересите на детето? Има ли значение и това, че „детето е в риск” по смисъла на § 1, т. 11 от допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето (ЗЗД)? Ответницата по касационната жалба В. Б. Х. възразява, че е неоснователна. Претендира разноските пред касационната инстанция. Съдът като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни оплаквания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, намира следното: В. съд е приел, че на 06.01.2012 г. и на 05.05.2012 г. в изпълнение на решението за развод касаторът се е виждал в дома си със своята малолетна дъщеря, [дата на раждане] г, ненавършила и към двете дати 4-годишна възраст. В. съд е намерил, че твърденията на ищцата (сега ответница по касация) за извършени от бащата на тези дати блудствени действия с детето следва да бъдат доказани по несъмнен начин в образуваното наказателно производство за престъпление по чл. 149, ал. 1 НК; не и пред гражданския съд. Въпреки това е приел, че следва да ограничи родителските права на касатора и е постановил посочения с обжалваното решение режим на лични отношения с малолетната Й., различен от този по решението за развод. За да завърши с този резултат, въззивният съд е приел за „достатъчно да има само индиции”, че с поведението си касаторът представлява опасност за личността, здравето и възпитанието на своята дъщеря. Според въззивния съд, в производството по ограничаване и лишаване от родителски права съдът е длъжен да следи служебно за интересите на детето, а това означава, че за позитивно решение по чл. 131, ал. 1 СК е достатъчно предположението, че детето е в риск. Д. на въззивното решение не сочи в какво точно се изразява ограничаването на родителските права на касатора. По въпроса, по който касационното обжалване е допуснато при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (основно и допълнително), настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: Основанието (материалноправните предпоставки) на чл. 131, ал. 1 СК за ограничаване на родителските права са следните: 1) поведение на родителя (действие или бездействие); 2) създадена опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето; 3) причинно-следствена връзка между поведението и опасността; 4) вина на родителя и 5) случаят да не е особено тежък. Предпоставките са кумулативни (алтернативни са юридическите факти, поставени в т. 2, откъм визирания от правната норма резултат – създаване на опасност за детето). За решението, с което съдът ограничава родителските права, е необходимо осъществяването на всяка от кумулативните предпоставки. Основанията за ограничаване или за отнемане на родителските права (чл. 131 и чл. 132 СК) и съдебното установяване на основанията (чл. 133 – 136 СК) са една от мерките за закрила на детето, които Българската държава е предприела съгласно предвиденото в чл. 14 от Конституцията на Република България (К.) и чл. 3 от Конвенцията за правата на детето. В съдебното производство съдът е длъжен да следи служебно за висшите интереси на детето. Тези интереси не изключват, а изискват наличието на всички кумулативни предпоставки на чл. 131, ал. 1 СК за съдебното решение, с което се ограничава конкретно родителско право. Това важи и за случаите относно „дете в риск” (§ 1, т. 11 от ДР на ЗЗД). Това, че детето е в риск, съдът следва да съобрази не при преценка на основанието на чл. 131, ал. 1 СК, а когато с решението ограничава конкретно родителско право и определя мерките относно личните отношения между родителя и детето, включително пред вид възможността да постанови настаняване на детето извън семейството (чл. 134 СК). Съображенията за отговора са следните: Чл. 6, ал. 2, изр. 1 от Конституцията на Република България въвежда принципа на равенство на всички граждани пред закона. Той означава равнопоставеност на всички граждани пред закона и задължение за еднаквото им третиране от държавната власт. Самият върховен закон допуска и възможността за отклонение от принципа – чрез ограничаване на правата на българските граждани или чрез предоставяне на привилегии; стига отклоненията да не нарушават забраните на чл. 6, ал. 2, изр. 2 К. и да са обществено или социално оправдани. Ограничаването на права на определени категории български граждани постига самата Конституция чрез свои норми, които имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 2 К.) и достатъчно регулативен потенциал сами да проведат изключението от принципа за равенство (например чл. 65, ал. 1 и чл. 93, ал. 2 К.). В други случаи върховният закон допуска възможността за ограничаване на конкретно право на българските граждани, като възлага на обикновения законодател да предвиди условията и реда за провеждане на изключението от принципа за равенство. Съгласно чл. 47, ал. 1 К., отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право и задължение на техните родители и се подпомага от българската държава. В случая върховния закон допуска възможността за ограничаване или отнемане на родителските права, като възлага на обикновения законодател да определи условията и реда за провеждане на ограничението от принципа за равенство (чл. 47, ал. 5 К.). В чл. 131 и чл. 132 СК са условията (основанията, материалноправните предпоставки) за ограничаване или отнемане на родителските права. Чл. 133 – 136 СК са особеностите в процедурата за съдебното установяване на тези основания. Обективното ни право изхожда от това, че произходът и осиновяването пораждат родителските права и тяхното ограничаване или отнемане е възможна последица от влязло в сила съдебно решение. При тълкуването на чл. 131, ал. 1 във връзка с ал. 2 СК се извличат положителните материалноправни предпоставки за ограничаването на родителските права. Те са следните: 1) поведение на родителя (действие или бездействие); 2) опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето; 3) причинно-следствена връзка между поведението и създадената опасност и 4) вина на родителя. Разликата в двата състава, при които законът допуска да бъдат ограничени родителските права (ал. 1 и ал. 2 на чл. 131 СК), се проявява във виновното поведение на родителя или в безвиновното негово състояние като причини за създадената опасност за личността, здравето, възпитанието или имуществото на детето. При тълкуването на чл. 131 във връзка с чл. 132, ал. 1, т. 1 СК се извлича отрицателната предпоставка за ограничаване на родителските права - случаят да не е особено тежък. Разликата между двете правни възможности - за ограничаване и за лишаване от родителски права (чл. 131 и чл. 132 СК) – е проявена в степента на създадената опасност за детето. Също Конституцията поставя децата в особена социална група, която е под закрила на държавата и обществото (чл. 14) и делегира на обикновения законодател да предприеме такива решения (мерки за закрила), за да ги равнопостави с останалите граждани, навършили необходимата възраст и които са в състояние сами да се грижат за себе си и за своите дела. В мерките, които обикновеният законодател предвижда като акт на дължима закрила към децата, значение имат конституционните принципи на социалната и правовата държава, които се съчетават с принципа на висшите интереси на детето. Висшият интерес на детето е първостепенното съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо от какъв субект се предприемат (чл. 3 § 1 от Конвенцията за правата на детето). Българската държава има задължение и по Конституция (чл. 14), и по К. (чл. 3, § 2) да осигури на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние. Съгласно вътрешното право на Република България дете е всяко физическо лице до навършването на 18 години (чл. 1 К. и чл. 2 ЗЗД). В § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗЗД законодателят дефинира най-добрия (висшия) интерес на детето чрез „преценката на желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето, опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата и други обстоятелства, имащи отношение към детето.” Следователно висшите интереси на детето са в основата на всяка мярка за закрила на детето. Такива мерки има и в ЗЗД, и в СК. Правната възможност за ограничаване на родителските права чрез съдебно решение е мярка за закрила на детето, чрез която обикновеният законодател провежда чл. 14 К. и чл. 3 от Конвенцията за правата на детето. За висшите интереси на детето съдът е длъжен да следи служебно в производството по ограничаване и лишаване от родителски права. Интересите на детето не изключват, а изискват наличието на всяка материалноправна предпоставка на чл. 131, ал. 1 СК, за да бъдат ограничени правата на неговия родител. Висшите интереси на детето се проявяват и в правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от своя родител (чл. 124, ал. 1 СК) – лицето, което произходът или осиновяването поставят сред двамата негови най-близки. Следователно незачитането (игнорирането) и на една от материалноправните предпоставки на чл. 131, ал. 1 СК разширява предметния обхват на правната норма, която въвежда изключение от принципа за равенство на българските граждани пред закона. Подобно съдебно решение представлява неоправдана (незаконна) интервенция в правната сфера и на детето, и на родителя. Това важи и за случаите на „дете в риск” по смисъла на § 1, т. 11 от ДР на ЗЗД. Това качество на детето изисква от българската държава да му осигури специална закрила (чл. 5, ал. 1 ЗЗД). Това качество на детето съдът е длъжен да съобрази не при преценката за основанието на чл. 131, ал. 1 СК. Детето в риск и неговият родител са включени в персоналния обхват на разпоредбата. Това, че детето е в риск, съдът е длъжен да съобрази, когато определя последиците от съдебното решение за ограничаването на родителските права. Детето в риск е адреса на чл. 134 СК и правната норма провежда специалната закрила, предвидена в чл. 5, ал. 1 ЗЗД. Това качество на детето съдът е длъжен да съобрази, когато със съдебното решение определя мерките относно личните отношения между родителя и детето, включително с възможността да постанови настаняването на детето извън семейството (чл. 134 СК). По основателността на касационната жалба и с оглед дадения отговор настоящият състав намира следното: Обжалваното решение подлежи на отмяна, тъй като въззивният съд е приложил неправилно чл. 131, ал. 1 СК. Неправилното приложение на материалноправната разпоредба е последица и от съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост на решението. В нарушение на чл. 131, ал. 1 СК въззивният съд е приел, че интересите на детето и отнасянето на случая като такъв относно „дете в риск” (§ 1, т. 11 от ДР на СК) го освобождават от задължението да установи една от материалноправните предпоставки на чл. 131, ал. 1 СК – поведението на бащата при личните контакти с малолетната Й. на 06.01.2012 и 05.05.2012 г. Неправилно въззивният съд е приел, че доказването на блудствените действия е възможно само в наказателното производство, образувано за установяване на извършено престъпление по чл. 149, ал. 1 НК. В. съд има компетентност по гражданското дело да установи по гражданското дело дали касаторът е извършил блудствените действия със своята малолетна дъщеря. С тези твърдения ответницата по касация е обосновала искането да бъдат ограничени родителските права на бащата, такова поведение е обективно годно да осъществи основанието на чл. 131, ал. 1 СК и този факт е оспорен от касатора. В нарушение на чл. 153 ГПК въззивният съд го е изключил от предмета на доказване. В нарушение на чл. 131, ал. 1 СК въззивният съд е приел, че за ограничаване на родителските права на касатора е „достатъчно да има само индиции”, че със своето поведение той създава опасност за личността, здравето и възпитанието на своята дъщеря. И. (улики, доказателствени факти) са предмет на косвено доказване. Косвено е доказването, което не установява пряко относимия (релевантния) факт, а установява други факти, които имат връзка с относимия. Допустимо е съдът да намери относимият факт за осъществен и само въз основа на косвени доказателства (индиции). Решението ще съответства на обективната истина, когато всички косвени доказателства (индиции) еднозначно установяват релевантния факт. В случая събраните доказателства са само косвени, но са недостатъчни да установят еднозначно релевантния факт – извършените от бащата на детето блудствени действия. След касационната отмяна на въззивното решение делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, защото за доказването на факта се налага да бъде допусната съдебна експертиза. С въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, с което искът е бил отхвърлен поради недоказаност на същата предпоставка, ищцата (сега ответница по касация) е поискала въззивният съд да приеме медицинска документация за здравословното състояние на детето. Според майката, документите установяват твърденията, че детето е развило генетична и орална инфекция. В единственото съдебно заседание въззивният съд е приел медицинската документация, без да съобрази, че са необходими специални знания в областта на гинекологията за установяване на възможната причина между блудствените действия и здравословните увреждания на детето. В производството по ограничаване на родителските права съдът следи служебно за интересите на детето. Това означава, че в първоинстанционното производство не настъпва преклузия на доказателствените искания; въззивният съд не е ограничен от оплакванията и доказателствените искания в жалбата, а касационната инстанция – от основанията за касационно обжалване. Интересите на детето, за които съдът е длъжен служебно да следи, налагат изключения от общите правила на чл. 147, чл. 269, изр. 2 и чл. 290, ал. 2 ГПК. Следователно въззивният съд е бил длъжен да допусне служебно експертизата, ако и да не е бил сезиран с такова доказателствено искане. При постановяване на решението въззивният съд следва да съобрази, че при позитивно решение по чл. 131 СК съдът е длъжен в диспозитива да отрази кое точно родителско правомощие ограничава и в какво конкретно се изразява ограничението. При този изход на делото възлагането на разноските, направени пред касационната инстанция, е въпрос, който следва да се разреши при новото разглеждане на делото (чл. 294, ал. 2 ГПК). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 663/ 21.10.2013 г. по гр. д. № 783/ 2013 г. на Русенски окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг въззивен състав на Русенски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.