Р Е Ш Е Н И Е № 319 гр. София, 21.10.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ : Теодора Стамболова Галина Тонева при участието на секретаря Кристина Павлова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдията Елена Авдева дело № 884/2015 г. Производството по делото е образувано по жалби на подсъдимите Й. Й. П., Е. К. Е., Б. С. М., М. Ц. М., Д. А. Х., С. И. И. и техните защитници срещу решение № 20 от 06.02.2015 г. по внохд № 217/2014 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна. В жалбите на Й. Й. П. и неговите защитници адвокат И. Л. и адвокат С. Д. се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на закона и при съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Касаторите намират, че второинстанционният съд не е изложил надлежни мотиви, макар да е приел фактическа обстановка, различна от тази на първостепенния съд. Поради това съдебният акт е неясен и противоречив и прави защитата невъзможна. Изтъква се, че въззивната процедура е опорочена, тъй като един от подсъдимите - Д. Х., не е участвал в предходните стадии на наказателното производство. Допълнително се обосновава и незаконност на първоинстанционния състав поради изразена пристрастност преди разглеждане на делото по същество. Според жалбоподателите съдът е приел в нарушение на закона правна квалификация извън параметрите на обвинителния акт, игнорирайки установените данни за ексцес в действията на останалите подсъдими. Наложеното наказание се определя като явно несправедливо, тъй като не е оценена изключителната продължителност на производството, добрите характеристични данни на подсъдимия и другите смекчаващи обстоятелства. С тези доводи се отправя искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане, или, алтернативно - за намаляване на наказанието и условно осъждане на жалбоподателя чрез прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК . В жалбата на защитника на подсъдимия Е. К. Е. адвокат Е. Р. се твърди, че решението е необосновано, тъй като изводите на съда не кореспондират със събраните доказателства. Сочи се също така, че процедурата е опорочена поради отсъствие на подсъдимия Д. Х. при проваждането й, с което са засегнати не само неговите процесуални права, а и тези на всички останали подсъдими. Касаторът намира за несправедливо наказанието шест години лишаване от свобода, тъй като е еднакво за всички подсъдими и не кореспондира с принципа за индивидуализация на санкцията. В заключение жалбоподателят намира за правилно процесът да продължи от досъдебната фаза след отмяна на въззивното решение. В жалбата на подсъдимия Б. С. М., подадена чрез неговия защитник адвокат Б. Б., се изброяват факти и обстоятелства, които са неправилно интерпретирани или игнорирани от предходните инстанции във вреда на жалбоподателя. Твърди се, че фаталните удари върху жертвата да нанесени от подсъдимия Д. Х., когото М. се опитвал да възпре. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд за общност на умисъла на подсъдимите и ангажирането на отговорността на М.. Жалбоподателят настоява за отмяна на обжалваното решение и оправдаване по повдигнатото обвинение. В жалбата на защитника на подсъдимия М. Ц. М. адвокат Р. В. въззивното решение се атакува като необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон, а наложеното наказание се определя като явно несправедливо. Защитникът твърди, че актовете на предходните инстанции са постановена от незаконни състави, които е следвало да се отведат от разглеждане на делото на основание чл.29, ал.2 от НПК. Заявява също така недопустимост на обясненията на подсъдимите на основание чл. 105 от НПК. Жалбоподателят поставя акцент върху мотивите на обжалваното решение, които намира за формални и лишени от съдържание по основния въпрос за участието на всеки от подсъдимите в изпълнителното деяние. С жалбата настоятелно се привлича внимание върху липсата на каквито и да било доказателства, свързващи подсъдимия М. с инкриминираното деяние. С уговорка за алтернативност се излагат и съображения за прекомерна тежест на наложената санкция, тъй като е несъразмерна на обществената опасност на деянието и дееца. Жалбоподателят настоява за оправдаване на М., ново разглеждане на делото или намаляване на наказанието при условията на чл. 66 от НК. В жалбата на защитника на подсъдимия Д. А. Х. адвокат В. В. се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1 ,т.1 - т.3 от НПК. Сочи се, че присъдата на първостепенния съд е постановена при нарушаване на правото на защита и гарантираното право на справедлив процес на подсъдимия. Той бил задържан под стража след прочитането й без да му е предоставена възможност за упражни правата си по чл.55, ал.1 и ал.2 от НПК и по чл.6 от ЕКЗПЧОС нито в досъдебната фаза, нито при първоинстанционното разглеждане на делото. Жалбоподателят подчертава, че подсъдимият не е уведомяван от компетентен орган за образуване и наличие на наказателно производство срещу него, не му е предявено обвинение и не е имал задължение да се явява пред органите на досъдебното производство и съда. При липса на доказателства, че той знаел характера и причините за обвинението и смятал да избегне съдебно преследване, на базата на предположения апелативният съд вместо да изследва законосъобразността на проведеното задочно производство приел, че подсъдимият се е укрил. Съдът не е обезпечил и минималните стандарти, признати на всеки гражданин за справедлив процес, което е абсолютно нарушение на процесуалните правила по чл. 348, ал.3, т.1, пр.1 от НПК и основание за отмяна на съдебните актове на инстанциите по същество, последвано от връщане на делото на прокуратурата за законосъобразно провеждане на досъдебното производство. На следващо място в жалбата се обосновава разбирането, че обясненията на останалите подсъдими, дадени на досъдебното производство и приобщени от окръжния съд към доказателствената съвкупност по делото, са негодни доказателствени средства. Много подробно се изследва и липсата на мотиви във връзка с множество противоречия в обясненията на подсъдимите за съществени обстоятелства от предмета на делото, като се акцентира върху неясната позиция на съда относно виновността на подсъдимия Х.. Жалбоподателят се спира и на редица елементи от описаната от съда фактическата обстановка, за които твърди, че почиват изцяло на предположения в нарушение на чл. 303, ал.1 от НПК. Съществено място се отделя на липсата на отговор на заявените доводи на защитата в нарушение на чл. 339, ал.2 от НПК и се оспорва извода на решаващите състава за липса на оговор. Алтернативно се излагат и съображения за явна несправедливост на наказанието, което не е адекватно на продължителния период между инкриминираното деяние и въззивното решение и на законосъобразния живот, който подсъдимият водел през това време. С всички тези аргументи се отправя искане в няколко варианта - решението на въззивния съд да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане, да последва оправдаването на жалбоподателя от касационната инстанция, или да се намали наказанието с приложение на чл. 66 от НК. В жалбата на подсъдимия С. И. И., подадена чрез защитникът му адвокат М. Е., се твърди, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано. В девет пункта касаторът изброява съществени процесуални нарушения, допуснати от въззивния съд или убегнали от вниманието му при проверка на първоинстанционната присъда, и мотивира с тях три искания – да бъде отменено въззивното решение и делото върнато за ново разглеждане, да бъде оправдан подсъдимия или да бъде намалено наложеното му наказание / не се съобщава касационното основание по чл. 348 , ал.1 , т.3 от НПК и не се навеждат доводи за явна несправедливост на санкцията./ Защитниците на подсъдимите Й. П. и Д. Х. в писмени бележки излагат допълнения към касационните жалба в срока по чл. 351, ал.1 от НПК. В съдебното заседание пред третата инстанция касаторите поддържат жалбите. Прокурорът пледира за тяхното отхвърляне. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд в гр. Разград с присъда № 46 от 19.06.2014 г. по нохд № 436/2006 г. признал подсъдимите Й. Й. П., Б. С. М., Е. К. Е., М. Ц. М., С. И. И. и Д. А. Х. за виновни в това, че на 07.12.1996 г. в гр. Р., действайки в съучастие, първият – Й. Й. П. като подбудител и помагач, а останалите като съизвършители, умишлено, с особена жестокост и по особено мъчителен за убития начин умъртвили Д. Д. Д., поради което и на основание чл. 116, т.6, във вр.с чл. 20, ал.3 и ал.4, чл.55, ал.1, т.1 от НК за подсъдимия П. и на основание чл.116, т.6 вр. с чл.20, ал.2 и чл.55, ал.1,т.1 от НК за останалите подсъдими наложил на всеки от тях наказание шест години лишаване от свобода, което да изтърпят в затвор при първоначален строг режим, зачитайки предварителното задържане в рамките на процеса. Съдът отхвърлил предявените граждански искове като погасени по давност. В тежест на подсъдимите били възложени сторените по делото разноски. Апелативният съд в гр. Варна с решение № 20 от 06.02.2015 г. по внохд № 217/2015 г. потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Част от оплакванията на касаторите присъстват във всички жалби, което позволява общото им обсъждане от касационния съд. Извън неговата проверка остават аргументите за необоснованост, която, както е добре известно, отсъства от лимитативния списък на касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК и не подлежи на коментар от третата инстанция. Касационните жалби срещу въззивния съдебен акт с позоваване на съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал.1, т.2 от НПК са основателни, макар не всички от изложените в тяхна подкрепа аргументи да намират опора в процесуалния закон и материалите по делото.. Представените от втората инстанция съждения за отхвърляне на част от доводите на защитата на подсъдимите не удовлетворяват стандарта на чл. 339, ал.2 от НПК , а като цяло решението не съответства на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Във въззивното решение, след стр.269, са положени усилия за коментар на тезите на защитата на подсъдимите. Той обаче не съдържа отговор на съществени въпроси от доказателствен естество, повдигнати във въззивната процедура. Въззивният съд не е обсъдил самостоятелно всички доказателства по делото, не е сторил необходимото за изясняване на противоречията между тях и не е преценил всички възражения на страните. По този начин той е отклонил процеса от задачата да установи обективната истина и е ограничил възможността за точни изводи относно квалификацията на инкриминираното деяние. Втората инстанция е повторила мотивите на присъдата относно установената фактическа обстановка без да извърши собствен задълбочен анализ на събрания доказателствен материал въпреки наведените в жалбите аргументи за липсата на еднозначност в информацията от различните доказателствени източници и оспорването на тяхната допустимост. В разглежданото дело обясненията на подсъдимите са основно доказателствено средство.Това е налагало съдът да обсъди много внимателно тяхното съдържание в общия контекст на крайно ограничената доказателствена съвкупност, като се спре на съществуващите различия и изложи съображения относно тяхното значение за достоверността и обективността на събраната информация. Съдът е бил длъжен да преодолее противоречията в обясненията на подсъдимите относно поведението им от тръгването към местопрестъплението до момента на задържането им, като задълбочено изследва промяната в описанието на побоя над пострадалия Д. Д. в различните етапи на наказателното производство. Във въззивното решение отсъства детайлен сравнителен анализ на обясненията на подсъдимите въпреки възраженията в тази насока. Вместо това може да се прочете препратка към мотивите на атакуваната присъда, очевидно напълно споделени и подкрепени с някои общи коментари за процесуалното естество на обясненията на подсъдимите и с житейски предположения. Въззивният съд отбелязал, че предходната инстанция е приела „ като най-достоверни ” обясненията, дадени от тримата подсъдими Е., М. и М. непосредствено след инцидента, макар мотивите на първата инстанция да не съдържат подобно изявление. В този пункт въззивната инстанция е следвало да задълбочи проверката на доказателствените средства и да изрази становище за значението на променената позиция на тримата подсъдими относно побоя върху пострадалия в контекста на основното възражение на всички защитниците за неучастие в побоя. Проверяваната инстанция е подценила процесуалните възможности на този анализ за постигане на по-висока степен на убедителност на изводите за достоверността на доказателствените източници. Подсъдимите са разпитвани няколко пъти – непосредствено след инцидента, при очни ставки и в хода на съдебното следствие. Промените в съдържанието на техните обяснения са отбелязани бегло от първата инстанция, а въззивната инстанция не е намерила за нужно да ги обсъди самостоятелно и във връзка с информацията от останалите доказателствени средства. Доказателственият дефицит е запълнен с предположения, но без изследване на всички възможни версии. Този подход не е адекватен на задължението за пълно изследване на всички обстоятелства по делото и пряко снижава нивото на обективност и всестранност при формиране на вътрешното убеждение на съда. Със същия недостатък са белязани разсъжденията на съда във връзка с възраженията на защитата на подсъдимия Х. за осъждането му въз основа на оговор. Несъмнено обясненията на подсъдим, с които се уличава друг съподсъдим, имат значението на доказателствено средство . Те обаче не могат да бъдат основание за присъда, ако не са подложени на внимателна проверка и не са подкрепени от други доказателствени източници. Съдържащите се в тях данни следва да се ценят с най-голяма предпазливост и в единство с цялата доказателствена база. Ето защо, след като е ангажирал наказателната отговорност на Х. основно на базата на данните от обясненията на останалите подсъдими, съдът е бил длъжен да посочи и други доказателства в тяхна подкрепа. Тук въззивният съд е допуснал тежко нарушение на правилата за събиране на доказателствен материал. Той се е позовал на показанията от досъдебното производство, дадени от свидетелката В. К. /л.105, т.1/ свидетелката Р. Х. / л.106, т.1 / и свидетелят С. С. / л.103,т.1/. Всички те не са приобщени към доказателствената съвкупност по предвидения в НПК ред. Свидетелката В. Н. С./ К./ е заличена от списъка за призоваване в съдебно заседание на окръжния съд на 18.06.2014 г. заедно със свидетелите А. К. и Н. Д., тъй като било прието, че те са посочени от обвинението за обстоятелства , вече установени чрез разпита на други лица, а освен това не са очевидци и показанията им нямат пряка връзка с предмета на доказване по делото. Р. Х., майка на подсъдимия Х., също е заличена от списъка на свидетелите на основание чл. 119 от НПК с протоколно определение на окръжния съд от 26.02.2014 г. С. С. е разпитан от първата инстанция, но въззивният съд се е позовал и на показанията му от досъдебната фаза относно поведението на Д. Х. в заведението на П. „...влиза , излиза и се върти около служебната маса”, без да ги е приобщил по предвидения в чл.281 от НПК ред. От протокола за проведеното от първата инстанция съдебно заседание на 24.04.2014 г. /датата погрешно е цитирана във въззивното решение като 14.04.2014 г./ се установява, че по искане на прокурора е прочетена част от показанията на свидетеля С. Х. С. от досъдебната фаза – тази относно факта „колко време свидетелят е престоял в заведението”, но не и цитираната от въззивния съд. Тук е мястото да се отбележи, че на стр.264, апелативният съд се позовава и на показанията на свидетеля Т., според които подсъдимият Х. „ присъствал на маса в заведението „К. к.”, бил е там, когато свидетелят Б. е съобщил на подсъдимия П. за инцидента със сестра му”. Този прочит на данните, съобщени от свидетеля Т., разкрива белези на превратност. Пред първостепенния съд П. К. Т. казал следното :”Познавам Д. Х. от Л.. Не си спомням Д. да е бил там.” Съдът постановил да бъдат прочетени показанията на лицето от досъдебното производство, приложени на л. 101 и л. 104 от досието на делото, но и в тях не се твърди, че свидетелят е възприел присъствие на Х. на посоченото в обвинителния акт място и дата. В разпит от 03.03.1997 г. П. Т. заявил , че не е забелязал в заведението С. И. и Д. Х. /Д./, като уклончиво прибавил, че в заведението било тъмно, може и да са били там, но той не ги е видял. С други думи , след като се изключат показанията на свидетелите С. , Х. и С. /К./, в изброените от въззивния съд доказателствени средства в подкрепа на обвинението остават само обясненията на останалите подсъдими, което не отхвърля по убедителен начин възражението за оговор. Въззвният съд не е обсъдил обективно и възраженията на защитата за ексцес на умисъла при побоя на Д. Д.. От мотивите на проверяваното решение е видно, че според втората инстанция подсъдимият П. се почувствал обиден от отношението на Д. Д. към сестра му и решил да му потърси сметка, като се саморазправи с него с помощта на останалите подсъдими. След като пристигнали в блока, където сестрата на П. живеела с пострадалия, петима от подсъдимите – Х., М., Е., М. и И., по указание на П. хукнали да преследват пострадалия по стълбите. П. влязъл при сестра си и започнал да я укорява за връзката й с Д. и за публичния скандал от вечерта. Петимата подсъдими застигнали пострадалия на междинната площадка между петия и четвъртия етаж. Започнали да му нанасят многобройни удари и успели да го смъкнат на площадката между третия и втория етаж, като не преставали да го бият докато не престанал да диша. Тогава го оставили и заедно с П., който ги изчаквал пред апартамента, се качили в управлявания от него автомобил и избягали, без да бъдат видени от живущите в блока. Д. Д. починал от тежка черепно - мозъчна травма в съпричина с гръдна травма, резултат от множество удари с или върху твърди предмети. При тези данни въззивният съд, на стр.266 ,268 и 269, се спрял на субективната страна на престъплението, за което са осъдени подсъдимите П., М. ,Е., М. и И., и отхвърлил версията за възможен ексцес на умисъла. Апелативният съд съд, разсъждавайки за виновността на подсъдимия П., отбелязал, че са възможни хипотези, ”при които дадено лице при въздействие върху другиго само съзнателно да допуска последното да бъде мотивирано към извършване на определено престъпление, като действа по този начин при евентуален умисъл”, след което продължил с твърдението, че П., изпращайки петимата подсъдими по следите на пострадалия Д., и като знаел в какво състояние е последният, „няма как да не е допускал какъв ще бъде изхода от побоя. Видно от поведението му той се е дезинтересирал от съдбата на пострадалия. През цялото време на осъществяване на убийството от останалите подсъдими той не се намесил, не прекратил побоя, ако е целял само сплашване, напротив, изчакал е безучастно пострадалият Д. да бъде пребит до смърт и то по особено мъчителен начин и с особена жестокост”. За умисъла на останалите подсъдими съдът препратил към първоинстанционната присъда. Тези лаконични мотиви не съдържат съображения въз основа на какви точно доказателства и чрез кои доказателствени средства е установено, че подсъдимият П. е допускал смъртта на Д. в резултат на побой, но се отнасял с безразличие към нея и към начина на причиняването й. Констатациите на съда в тази връзка са декларативни, изградени на базата на едностранчиви предположения. Мотивите на съда са вътрешно противоречиви, тъй като от една страна се набляга върху бързината, с която се развил инцидента, а от друга се правят изводи за „безучастно изчакване”, което съдържа намек за възприемане от страна на П. на жестокото третиране на жертвата- предположение , което не е фактическо защитено. Подчертава се също така, че поради лидерската позиция на П. не е било необходимо „някакво особено и продължително убеждаване” на останалите подсъдими да пребият жертвата, допускайки лишаването й от живот. Ноторно е, че подбудителят и помагачът отговарят само за това, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя. Съдът е имал отговорността да посочи ясно обстоятелствата, върху които е изградил разбирането , че П. е допускал петимата подсъдими да извършат убийство с особена жестокост и по особено мъчителен начин за убития. Изтъкнатите факти за младостта и физическата сила на подсъдимите са крайно недостатъчни, тъй като сами по себе си не са характеристики на жестоки убийци. От мотивите на въззивното решение не става съвсем ясно как състоянието на пострадалия повлияло върху интелектуалния елемент на умисъла на подсъдимия П.., тъй като от една страна е прието , че Д. бил възприеман като „много здрав физически” / стр. 255, а от друга / вероятно/ - като уязвима жертва. Умисълът, пряк или евентуален, е съвкупност от психически моменти, които отразяват субективното отношение на дееца към извършваното деяние и неговите общественоопасни последици, представлява част от субективната реалност и подлежи на установяване чрез доказване както всички други фактически констатации по делото Вж. И. Н. , Наказателно право на РБ, 1972 г., стр. 319 и сл.. Въззивният съд е допуснал процесуално неправилен подход, подменяйки фактите със свои разсъждения при изграждане на изводи за индивидуалното участие на всеки от подсъдимите в инкриминираната дейност, и на тази база – за обхвата на техния умисъл. Суверенно право на всеки решаващ съдебен състав е да верифицира една от възможните по делото версии, но това следва да стане съгласно правилата за обективност, всестранност и пълнота на изследването. В настоящия случай те не са спазени, поради което вътрешното убеждение на въззивния състав по фактите е опорочено, което формира касационното основание на чл. 348, ал.1, т.2 от НПК по отношение на всички касатори. В корелация с него е и нарушение на закона по смисъла на чл. 348 , ал.1 , т.1 от НПК. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се отмени и делото се върне за ново разглеждане от второстепенния съд, при което да се отстранят посочените нарушения. Този изход на делото прави безпредметна проверката на справедливост на наложените наказания. Останалите доводи на касаторите са неоснователни. Въззивният съд не е нарушил процесуалния ред, отказвайки да приеме първоинстанционната присъда за постановена от незаконен състав, по отношение на който са били налице предпоставки за отвод по чл.29, ал.2 от НПК. Според жалбоподателите съдията – докладчик в разпореждане от 25.07.2013 г., преди да е разгледал делото, е изразил становище по предмета на доказване, но не се е отвел от разглеждането му съгласно чл. 29 , ал.2 от НПК. Очевидно се атакува личната безпристрастност на съдията Д.В. с аргументи от изразената от нея позиция в разпореждане, с което тя е прекратила наказателното производство и върнала делото на прокурора. Извън контекста на естеството на процесуалното действие и целият текст на разпореждането цитираният в жалбите абзац би могъл да получи тълкуване в насока на предварителни представи за авторството на престъплението и вината на подсъдимите. Съдията - докладчик, на стр.2 от коментирания акт отбелязал следното: ”...Така задочно проведеното разследване срещу .Х. действително в случая е попречило да се установи обективната истина /чл.13 от НПК/, попречило е и за провеждане на едно обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото / чл.14 от НПК/ за участието на всеки от обвиняемите в изпълнение на убийството, в крайна сметка за установяване кой точно в действителност е извършил убийството...”. Тези мисли обаче следват пространно изложение за допустимостта на задочното производство в светлината на защита правата на обвиняемите и представляват илюстрация за съмненията на докладчика относно постижимостта на обективната истина в отсъствието на Д. Х.. Разгледан в последователността на цялото изложение цитатът не доказва формирано вътрешно съдийско убеждение по извънпроцесуален ред, тъй като изразява единствено оценката на докладчика за процесуалната пълноценност на досъдебната фаза. Употребените термини „убийство” , „общност на умисъла” и „подбудени и подпомогнати” са били неизбежни порази характера на обвинението.Те разкриват стремеж на съдията-докладчик към яснота на изказа, а не към демонстрация на вече приети заключения за деянието, авторството и вината на обвиняемите. Прочее, последващото разглеждане на делото не подкрепя опасенията на защитата за предубеденост на съда. След отмяната на разпореждането за прекратяване на делото съдебният състав, председателстван от съдия Д.В., провел съдебното производство без да бъде сезиран с искания за отводи и без да допуска опущения, навеждащи към съмнения за неговата безпристрастност. Несподелими са и твърденията, че въззивният съд неправилно е игнорирал фактите за нарушаване на правото на защита и гарантираното право на справедлив процес за Д. Х.. По делото е безспорно, че досъдебната фаза е протекла без участието на подсъдимия Х.. Той не бил уведомен за образуваното дело и не бил привлечен като обвиняем. Обявен е за общодържавно издирване с телеграма № 6329 от 20.12.1996 г. на ГДНП - София като обвиняем по следствено дело № 119/1996 г. на ОСлО-Разград, т.е. тринадесет дни след инкриминираното деяние. По искане на прокуратурата е посочен и за международно издирване с телеграма от 12.03.2003 г. Издирван е и чрез Ш. информационна система от 2011 г. и с червен бюлетин на Интерпол. На 26.03.2014 г. е издадена и европейска заповед за арест. Щателното издирване на Д. Х. се оказало безрезултатно и процесът срещу него се водел задочно. Първоинстанционното производство по делото започнало през 2006 г., но поради промяна в съдебните състави няколко пъти било стартирано отначало, за последен път - през 2013 г. На 10.10.2013 г. в окръжния съд в Разград се появил адвокат Л. Г. от Адвокатската колегия в София, който представил приложените на л. 4130,т.VII от досието на делото договор за правна помощ и писмено пълномощно, подписани от подсъдимия Х.. Тяхната истинност не се оспорва. Адвокатът се запознал с материалите по делото и поел задължение да предаде на подсъдимия книжата по делото/обвинителен акт, призовка, разпореждане/ и да го уведоми за разглеждането му. На 13.10.2013 г. директорът на Областна дирекция на МВР-Разград съобщил на съда, че въпреки активните издирвателни мероприятия лицето не е установено. Съдът изпратил книжата и на адреса на майката на подсъдимия – Р. Х., която ги приела и се подписала със задължение да му ги предаде, макар по-късно да заявила, че не се среща със сина си. Защитникът на подсъдимия Х. не се явил в съдебното заседание на 12 и 13.12. 2013 г. и посочил служебен ангажимент за отсъствието. Съдът отложил делото за друга дата, за която го уведомил . На 24.01.2014 г. адвокат Г. изпратил молба до съда да бъде освободен от участие в процеса, тъй като няма контакт с подсъдимия. Съдът уважил искането и продължил производството с участието на служебен защитник на подсъдимия Х.. След постановяване на първоинстанционната присъда, по жалби на защитниците на подсъдимите, делото преминало за разглеждане във втората инстанция. Преди насроченото за 31.10. 2014 г. съдебно заседание, на 24.09.2014 г. Д. Х. бил намерен и задържан. Той упълномощил като свои защитници адвокатите К. К. /по-късно той се самоотвел / и В. В.. В съдебното заседание на 26.01.2015 г. подсъдимият заявил , че желае лично да даде обяснения, но както той , така и защитникът му не отправили доказателствени искания към въззивната инстанция. Х. обяснил, че няма обвинителен акт и „общо взето” не е много наясно с обвинението, но е категоричен, че не познава никой от останалите подсъдими, не е нанасял побой на пострадалия и се е намирал в чужбина по време на инкриминираното деяние. При тези данни настоящият съдебен състав не намира , че подсъдимият Х. е бил лишен от правото да присъства на делото и да участва ефективно в него. Неприсъственото провеждане на досъдебната фаза не е засегнало правото му на справедлив процес , тъй като съгласно чл.7, ал.2 от НПК досъдебното производство има само подготвителен характер. Централното място в наказателния процес принадлежи на съдебното производство./чл.7 , ал.1 от НПК./. В него се разгръща състезателното начало с участието на страните, които имат равни права за защита на своите тези. Подсъдимият Х. е бил в достатъчна степен запознат с наказателното преследване срещу него, тъй като лично е упълномощил адвокат и е имал неограничена възможност да ползва неговата помощ не само във връзка с обвинението, но и относно хода на делото. Упълномощеният защитник е изразил готовност да му връчи всички книжа и е заявил намерение да участва в съдебните заседания. Съдът не може да търпи упрек, че не е положил достатъчна грижа за да информира подсъдимия Х. за развитието на делото. При положение, че подсъдимият е посочил упълномощено да го защитава пред съда лице, очевидно е, че подсъдимият Х. разполагал с достатъчно данни за наказателното производство срещу него и се отказал от лично присъствие в първоинстанционното разглеждане по недвусмислен начин. Касационният съд не съзира нарушение на чл.6 ,§1 от ЕКПЧОС и на още едно основание. Д. Х. се е явил лично и бил изслушан от въззивния съд, който, като инстанция по фактите, го приканил да даде обяснения и да изрази становище по доказателствата. Широките правомощия на въззивния съд принципно съдържат допълнителни гаранции за преодоляване на евентуални негативни последици за подсъдимия от неприсъственото разглеждане на делото пред първостепенния съд, дори то да е резултат на неговия свободен избор. Д. Х. не е бил ограничен да се възползва от тях, но предпочел да изгради защитата си на база предшестващата доказателствена дейност на съдебния състав. Обобщено, той не е бил лишен от справедлив процес, тъй като е имал информация и възможност да участва непосредствено в разглеждането на делото и пред двете предходни инстанции. Касационният съдебен състав не се съгласява и с подробно мотивираните от защитниците възражения срещу процесуалната годност на обясненията на подсъдимите, дадени в досъдебната фаза. Разпитите на подсъдимите П., М. ,Е. , М. и И. са проведени при действието на чл.277, ал.1, т.3 от НПК /отм./. Създадената с него регламентация за инкорпориране на дадените обяснения в доказателствената съвкупност чрез прочитане в съдебното следствие предпоставя органът на предварителното производство при предявяване на обвинението 1. да е изпълнил задълженията си по чл. 73, ал.2 / да обясни на обвиняемия, че има право на защитник и му осигури възможност да се свърже с него, като не извършва никакви действия по разследването, докато не изпълни това задължение/ и 2.да предупреди обвиняемия, че обясненията му ще се използват като доказателствено средство пред съда, когато между тях и обясненията, дадени на съдебното следствие, има съществено противоречие, както и когато подсъдимият отказва да даде обяснения или твърди, че не си спомня нещо. Не се спори, че обвиняемите са получили разяснения по чл. 73, ал.2 от НПК/отм./ и че разпитите им са проведени в присъствието на адвокат. Защитата акцентира върху втората част от задължителните разяснения, тези по чл. 277 , ал.1 , т.3 от НПК, за които твърди , че не са стигнали до обвиняемите. Данните по делото сочат друго. Първостепенният съд е прочел обясненията, дадени от подсъдимия Й. П. в досъдебната фаза на 08.12 .1996 г., 20.12.1996 г. и 04.01.1997 г./записана в резултат на очевидна техническа грешка като 1967 г./.При първия разпит той отказал да дава обяснения. На 20.12.1996 г. и на 04.01.1997 г. изрично заявил, че са му разяснени „разпоредбите на чл. 277, ал.3 от НПК. ” При провеждане на процесуално-следствените действия в редакцията на чл. 277 от НПК не е съществувала алинея трета. Единственият компонент с тази номерация в нормативния текст е спорната т.3 на чл. 277, ал.1 от НПК. Следователят по делото не е имал нито възможност, нито задължение да разяснява несъществуващ текст. Ето защо правилно предходните инстанции са приели, че обвиняемият е получил предупреждение именно по т.3 от ал.1 на чл. 277 от НПК. Налице е непрецизно отбелязване в протоколите, което обаче не е съществено нарушение на процесуалните правила.. Въпреки неговата укоримост , то не е засегнало процесуалните права на обвиняемите, поради което и не е опорочило извършеното следствено действие. Налага се да се отбележи обаче, че апелативният съдебен състав неправилно е фаворизирал присъствието на адвокати при проведените през 1996 и 1997 г. разпити на обвиняемите и на съгласието на разпитваните лица да дадат обяснения като саниращи предпоставки с аргумент от чл.3 от НПК. Вярно е, че присъствието на защитник при снемане на обяснения пред орган на досъдебното производство е достатъчно, за да бъдат прочетени по реда на сега действащия чл.279 ,ал.2 от НПК. Но, както Върховният касационен съд е имал възможност да се произнесе нееднократно Решение № 299 по н.д.№342/91 г.,първо н.о на ВС,Бюлетин Съдебна практика на ВС на РБ ,бр.6 от,1991г., Решение № 200 по н.д.516/2012 г. , трето н.о и др. , новите процесуални норми не се прилагат автоматично по отношение на вече осъществени процесуални действия, които са в корелация с възникнали по-късно процесуални отношения. Винаги следва да се прецени общия процесуален контекст, при който са действали различни правила, и в частност, как новата регламентация на определени действия влияе върху основните принципи на наказателния процес. Когато, при действието на чл. 277 от НПК /отм./ обвиняемият не е предупреден за възможността обясненията му да се ползват от съда, те не биха могли да бъдат прочетени в съдебното следствие, тъй като те представляват и средство за защита. Ето защо присъствието на адвокат при провеждането на разпитите не би повлияло по никакъв начин на този краен резултат дори при най-високи нива на компетентност и отговорност на предоставената адвокатска помощ. В разглеждания казус обясненията от досъдебното производство са прочетени не защото снемането им отговаря на изискванията на чл. 279 , ал.2 от НПК, което не е достатъчно, а защото е спазен реда на действалия при депозирането чл. 277 от НПК и правата на обвиняемите по чл. 55 от НПК не са засегнати. Същите разсъждения настоящият състав отнася и до възражението за недопустимо приобщаване към доказателствената база на обясненията от разпитите на подсъдимите Е. Е., Б. М., М. М. и С. И. от досъдебната фаза, както и на данните от проведените очни ставки. Първостепенният съд е следвало да прочете протоколите от провеждането на последните като се позове на чл. 279 от НПК, а не на чл. 283 от НПК, но тази грешка също няма характера на съществено процесуално нарушение. Неоснователни са и твърденията, че обясненията на подсъдимите са четени частично,но коментирани изцяло. При коректна съпоставка на протокола на първостепенния съд и досието на делото от досъдебната фаза е очевидно, че съдът е постановил прочитане на обясненията на подсъдимите без уточняващи ограничения, а в протокола са записани последователните номера, с които протоколите / а не отделените им страници / са подредени в досието на делото.. Няма никакво основание да се приеме, че в съдебното следствие са изслушани само титулните абзаци, при положение, че след прочитането подсъдимите са коментирали съдържателната част на обясненията . Несподелимо е и оплакването за нарушаване на процесуалния ред за прочитане на показанията на свидетели , тъй като е цитиран чл. 281, ал.1 от НПК вместо чл.281, ал.4 във връзка с ал.1, т.2 от НПК. Несъмнено акуратното позоваване на текста от процесуалния закон повишава убедителността на процедурата от формална гледна точка. Коментар за съществено нарушение на процесуалните правила обаче би имал място само тогава, когато изобщо е липсвало основание за предприетите от съда действия, а настоящият случай не е такъв. Посоченият от първостепенния съд текст на чл. 281, ал.1 от НПК регламентира реда за прочитане на показанията на свидетели и останалите текстове / до ал.9/ препращат към него, така че и на това основание възражението за отклонение от процесуалния стандарт следва да се отхвърли. Касационната проверка не установи различия във фактическите констатации на двете предходни инстанции, както се твърди в жалбата на защитника на подсъдимия Й. П.. Коментираните текстове не показват буквално съвпадение, но то е резултат на стилистика и лексикални прийоми, а не на съдържателни разграничения. Не кореспондират с данните по делото и приложимия процесуален закон и възраженията, изложени допълнително в жалбата на защитника на подсъдимия С. И.. Твърдението ,че огледът на местопроизшествието е извършен без поемни лица, е опровергано от показанията на свидетеля Р. М.. Според данните в тях присъствието му напълно съответства на правомощията на поемните лица. Защитата неправилно вменява в тяхно задължение изготвянето на фотоснимки и замервания, като разширява процесуалната им роля на лица наблюдаващи процесуалното действие и гарантиращи провеждането му , до тази на разследващи органи. Не се установява и опорочаване на разпитите на подсъдимите Е., М. и П., проведени на 08.12.96 г.преди привличането им като обвиняеми, тъй като на тази дата всички те са отказали да дават обяснения. Не е допуснато процесуално нарушение и при изготвяне на обвинителния акт, както се твърди в жалбата. Неговата обстоятелствената и заключителната му част не пораждат съмнения за мястото и датата на инкриминираното деяние и не затрудняват защитата на подсъдимите. Най-сетне, за пълнота на изложението, следва да се отбележи , че цитираната противоречива практика на апелативния съд във Варна не е обстоятелство от значение за преценката на процесуалното съответствие на извършените в настоящия казус действия. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.3, т.2 във връзка с ал.1, т.4 и чл.348, ал.1,т.1 и т.2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 20 от 06.02.2015 г. по внохд№ 217/2014 г. по описа на Апелативен съд - гр. Варна и връща делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.