Р Е Ш Е Н И Е № 53 София, 01 март 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА КАПКА КОСТОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 3129/2011 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Ц. И. Ц. против новата въззивна присъда № 65/23.11.2011 г., постановена по ВНОХД № 54/2011 г. от Военно-апелативния съд. Касационната жалба на подсъдимия Ц. Ц. се позовава на всички касационни основания, като се отправят алтернативни искания за оправдаване, връщане на делото за ново разглеждане и смекчаване на отговорността с намаляване на наложените наказания. Подсъдимият Ц. Ц. не се явява, редовно призован. Жалбата се поддържа от процесуален представител. Частните обвинители С. А. Н. и Р. Т. Н. не се явяват, редовно призовани. Представляват се от повереник, който изразява становище за неоснователност на жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда от № 68/26.07.2011 г., постановена по НОХД № 68/2010 г. от Плевенския военен съд, подсъдимият Ц. Ц. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатото обвинение по чл. 343а, ал.1, б. „б” във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в” от НК. С въззивния съдебен акт, постановен по протест на прокурора и жалба на частните обвинители, първоинстанционната присъда е отменена и вместо нея на основание чл. 336, ал.1, т. 2 от НПК подсъдимият Ц. е бил признат за виновен в това, че на 19.02.2010 г. при управление на МПС нарушил правилата за движение (чл. 40, ал.1 и ал.2 от ЗДП) и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Н., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия – престъпление по чл. 343а, ал.1, б. „б” във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в” от НК. Наложеното наказание е осем месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години, както и лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. ІІ. Жалбата е основателна, макар и не по всичко, изложено в нея. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, в едната си част са трудно относими към съдържанието му. Всъщност, с изключение на нарочните доводи за явна несправедливост на наказанието, оспорването е насочено към реда за формиране на вътрешното убеждение на съда, доколкото съдът не е съобразил същото с противоречието между заключенията на експертизите, назначени в хода на досъдебното производство и тези назначени в съдебното следствие, игнориране на заключенията на последните, без изрични съображения за това, игнориране на гласни доказателствени източници, съдържащи оправдателни данни, превратност и избирателност при доказателствения анализ. Претендира се още, че въззивният съдебен акт не отговаря на изискванията, визирани в чл. 339, ал.3 във вр. с чл. 305 от НПК, както и че съдът е приел „нови фактически положения”. Приемането на нови фактически положения от въззивната инстанция е законово регламентирано в чл. 316 от НПК, поради което няма как да се отправи упрек към съда в тази насока. Друг е въпросът дали е спазен редът за тяхното установяване в процеса на доказване. Постановяването на осъдителен съдебен акт от втората инстанция също е процесуално допустимо, стига съдът при анализа и оценката на доказателствата да е изследвал цялата доказателствена съвкупност, без да игнорира доказателства, и едва след това да е направи своите заключения относно механизма на инкриминираното деяние. По конкретното дело ВКС констатира, че въззивната инстанция не е спазила стриктно принципните норми на чл. 13, чл. 14, чл. 305, ал.3 от НПК. Втората инстанция е имала основание да се отнесе критично към процесуалната дейност на първостепенния съд, но не е направила необходимото да отстрани допуснатите пороци в нея и да реши проблемите по делото, каквато възможност е съществувала. Според въззивната инстанция основният спорен момент е „дали се касае до самостоятелно падане на пострадалия Н. върху пътното платно или падането се дължи на блъскането му като пешеходец от движещия се назад автомобил, управляван от подсъдимия”. Доказателствената съвкупност е била противоречива не само по този въпрос, като в нея са се оформили напълно конфронтиращи се данни и относно посоката на движение на пострадалия, предходното му падане върху терена, движението на МПС на заден ход, скоростта му и възможните механизми на причиняване на увредите на пострадалия. По принцип при установено противоречие няма пречка съдът да кредитира едни доказателствени материали и да отхвърли други. При всяко положение обаче е длъжен да се мотивира и това негово задължение е възпроизведено в редица норми на процесуалния закон. В случая въззивната инстанция, постановила осъдителната присъда, се е задоволила да обсъди само част от гласните доказателствени източници, при това не задълбочено, а други изобщо не са били предмет на анализ, какъвто се е дължал, независимо от резултата – дали следва да бъдат кредитирани или не. Показанията на свидетелката Върбинка Р., съдържащи информация за посоката на движение на пострадалия Н., са приети за достоверни освен друго и при съпоставката им с установената „обтривка” върху задната лява светлина на автомобила и нараняването върху лявото бедро на пострадалия. Извод, който би бил убедителен, ако съдът бе обсъдили и аргументирано отхвърлил данните, изводими от другите гласни доказателствени източници, сочещи на друга посока на движение на пострадалия, при която установената находка по лявото му бедро не би могла така категорично да се свърже със съприкосновение с МПС – виж експертните мнения по този въпрос. Нещо повече, съдът се е позовал на показанията на свидетеля Т., но очевидно само на част от тях, защото и този свидетел е давал посока на движение, различна от тази която е приета. По отношение показанията на Р. е допуснато и друго процесуално нарушение, като съдът е съобразявал и тези, депозирани в хода на досъдебното производство, относно месторазположението на шапката на пострадалия върху пътното платно (виж мотиви, л. 56) и въз основа на тях са правени заключения (виж мотиви, л.56, гръб). За да бъдат използвани като годно доказателствено средство показанията на свидетеля, дадени по същото дело в досъдебното производство, те задължително е трябвало да бъдат включени в доказателствения материал по процесуалния ред, установен в закона. Тази процесуална техника не е използвана нито от първата инстанция, нито от въззивния съд в проведеното от него допълнително съдебно следствие, тъй като тази свидетелка не е и разпитвана. Иначе казано, съдът се е позовал на доказателства, които не са събрани по съответния процесуален ред – чл. 105, ал.2 от НПК. Обсъжданите показания на свидетелите Ц. С. и В. К., даващи информация за самостоятелно падане на пострадалия по гръб върху пътното платно, са отхвърлени по съображения за „нелогичност и фрагментарност” и несъответстващи на установеното кръвонасядане върху лявото му бедро. Няма съмнение, че това съпоставяне би било съществено за достоверността на депозираните показания, ако не съществуваха и други данни за предходно падане на пострадалия върху стълби (показания на Н. И. и С. А.), които данни изобщо не са коментирани от въззивния съд, както и експертното мнение в тази връзка. Последното неизключващо и такъв механизъм за получаване на увредата, макар и с присъстващите условности при този вариант. Здравословното състояние на пострадалия, за което свидетелстват О. и Н., нямат никакво отношение (или поне неясно е заявено в мотивите на съдебния акт) към достоверността на показанията на посочените свидетели – С. и К.. На следващо място, по делото са били изслушани няколко експертизи. В хода на досъдебното производство, с постановление от 13.05.2010 г. на разследващия орган, е назначена комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза, при участието на вещи лица от съответни области. Вещото лице инж. П. не е подписал същата (виж, л. 108-116 том 2 от досието на досъдебното производство), като на основание чл. 150, ал.2, изр. 2 от НПК е депозирал изготвено от него заключение (виж , л 124 – 136, том 2). След като е изслушал вещите лица в съдебното следствие, първостепенният съд е приел, че е необходимо да се назначи нова автотехническа експертиза, а в последствие и по искане на прокурора комплексна автотехническа-съдебномедицинска експертиза. Въззивният съд е приел, че е налице противоречие между изводите на експертизите, депозирани в хода на досъдебното производство и на автотехническата експертиза, назначена в съдебното следствие, относно величината на скоростта на движение при евентуалния удар между МПС и пострадалия. Отхвърлянето на експертното мнение, дадено по този въпрос, от автотехническата експертиза, назначена в съдебното следствие, е с аргументацията, че „липсва смислен и ясен отговор по какъв начин експертът е стигнал до извода за скоростта”. Подобна трактовка е неуместна, но не това е същественото. Изводите на съда за величината на скоростта в момента на удара – най-много от порядъка на 7,88 км/ч., е направен въз основа на собственото му виждане, че „при задно успоредно паркиране между други два автомобила скоростта на движение на паркиращия автомобил е минимална и постоянна и ускорение на скоростта практически липсва”. Безспорно, в цитираната експертиза от досъдебното производство – т. 15 от същата, е определяна такава величина на скоростта в зависимост от изминатия път на автомобила. Останало е обаче неизяснено как този извод на съда за скоростта се отнася към експертното мнение по АТЕ и КСМАТЕ, изслушани в съдебното заседание, и нарочните разяснения на вещите лица, относно съществуващата разлика във величината й, основани на становището за използваната методика в предходните експертизи (виж, протокол за съдебно заседание от 27.04.2011 г., л. 235 от делото), и най-вече към заключението им че при скорост по – малка от 13-14 км./ч., тялото на пострадалия, част от него, би попаднало под автомобила (виж същото с.з., л. 237 и с.з. от 25.07.2011 г., л. 305), а не както е прието на около един метър зад МПС (виж и обвинителния акт). Безспорно е, че съдът не е обвързан от експертното заключение, но когато не е съгласен с него то следва да се мотивира за това и при необходимост да използва необходимите познания на експертите в съответните области, по въпросите за които са необходими специални познания, и от които зависят фактите. В конкретния случай въззивният съд, след като е приел, че величината на скоростта на МПС има отношение към обстоятелствата, значими за решаване на делото, не се е възползвал от възможността на чл. 153 от НПК (изслушана е експертиза по друг въпрос), респективно да преразпита вещите лица, за да разреши възникналите по този повод въпроси. Освен това, изобщо не е обсъждал експертното заключение на КСМАТЕ, назначена от първата инстанция, нито е изследвал относимостта на изводите му към предмета на доказване, респективно към поддържаните тези, както на обвинението, така и на защитата. Обобщено казано, съдът е направил изводите си относно механизма на деянието само върху част от доказателствените източници, игнорирал е изобщо други, като по този начин съществуващото противоречие в доказателствената съвкупност е останало непреодоляно. Ето защо, възраженията на жалбоподателя за едностранчив и избирателен подход при събиране, проверка и оценка на доказателствата не са лишени от основание. Констатираните процесуални нарушения, определят наличието на касационното основание за отмяна по чл. 348, ал.1,т. 2 от НПК, отстраними са чрез ново разглеждане на делото от въззивната инстанция. В хода на това ново разглеждане съдебният състав следва да извърши необходимите действия за изясняване на спорните обстоятелства, включително и чрез провеждане на допълнително съдебно следствие. Доводите, изложени в касационната жалба, относно приложението на материалния закон, както и тези за справедливостта на наказанията, не могат да получат отговор сега, предвид изхода на делото и предстоящото му ново разглеждане от въззивния съд. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354,ал.1, т.4, във вр. с ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 65/23.11.2011 г., постановена по ВНОХД № 54/2011 г. от Военно-апелативния съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Военно-апелативния съд от стадия на съдебно заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.