Р Е Ш Е Н И Е № 56 [населено място], 05 юли 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди и единадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лиляна Методиева ЧЛЕНОВЕ: 1. Биляна Чочева 2. Жанина Начева при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Чобанова изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1178 по описа за 2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия В. В. Р. против решение № 2 от 17.01.2011 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 298/2010 г. Според жалбоподателя, по делото не са събрани поисканите от него доказателства, които да му позволят да докаже невинността си. Приета е била експертиза, която не е дала отговор на съществени въпроси - защо се приема щета от 48 600 лева, след като посочената сума е била преведена по ДДС сметка. Подчертава съществено процесуално нарушение, тъй като въпреки изразеното желание съдът е разгледал делото без участието на защитник. В съдебно заседание защитникът (адв. В.) поддържа касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, тъй като деянието на подсъдимия е съставомерно и в случая е налице злоупотреба с правото на защита. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С решение № 2 от 17.01.2011 г. по в. н. о. х. д. № 298/10 г. Варненският апелативен съд е потвърдил присъда № 83 от 24.06.2010 г. по н. о. х. д. № 1385/09 г., с която Варненският окръжен съд е признал подсъдимия В. В. Р. за виновен в това, на 14.11.2005 г. в [населено място] да е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери - 48 600 лева дължим данък ДДС, като потвърдил неистина в справка-декларация, подадена пред ТДД - [населено място], поради което и на основание чл. 257, ал. 1 вр чл. 255, ал. 1 (отм.) НК и чл. 54 НК го е осъдил на наказание от две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на Министерството на финансите сумата от 48 600 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди. Касационната жалба, която е подкрепена с доводи за съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК е ОСНОВАТЕЛНА. Основният довод на подсъдимия, развит в касационната му жалба, е за нарушено право на защита пред въззивния съд, който е разгледал делото без участието на защитник. Данните по делото потвърждават, че въззивният съд, сезиран с жалба на защитника на подсъдимия, е насрочил делото за въззивно разглеждане. В последователно проведените две открити съдебни заседания (на 21.10.2010 г. и на 12.11.2010 г.) се е явявал единствено подсъдимият, тъй като неговият защитник е депозирал молба за отлагане на делото, поради обективна невъзможност (болест и съответно смърт на близък роднина) да участва във въззивното производство. При всеки от тези случаи е била удовлетворявана молбата на защитника. В съдебното заседание на 12.11.2010 г. съдът е указал на подсъдимия да осигури за следващото съдебно заседание участието на своя защитник, а при невъзможност да си ангажира друг защитник. Предупредил го е, че в противен случай производството ще бъде проведено без защитник. На 17.12.2010 г., за когато делото е било отложено, отново се е явил само подсъдимият. Защитникът е депозирал нова молба от същата дата, в която съобщавал за невъзможност да вземе участие поради лоши атмосферни условия, както и заради съществени и непреодолими противоречия, които са възникнали с подсъдимия по повод на защитата и адвокатското възнаграждение. Помолил е съда да предостави възможност подсъдимият да си ангажира друг защитник, обръщайки внимание, че Р. е получил призовка на 11.12.2010 г. (преди по-малко от седем дни) и това време, според защитника, е недостатъчно за организиране на защитата. В откритото съдебно заседание подсъдимият е пояснил, че същата сутрин е бил уведомен и е получил чрез електронната поща молбата на защитника. Потвърдил е, че поради краткото време не е упълномощил защитник и тъй като не е в състояние сам да се защитава, поискал е от съда да му даде възможност да си ангажира друг защитник. Съдът е отказал да уважи искането и е разгледал делото, мотивирайки се със съображенията, че подсъдимият Р. е редовно призован за съдебното заседание, че защитата му не е задължителна, че същият не е изпълнил дадените му указания, а ново отлагане ще „отвори една спирала за шиканиране на делото под предлог, че трябва да се даде време за организиране на защитата”. Както в пледоарията си по същество, така и в последната си дума подсъдимият Р. единствено е посочвал, че не е в състояние да вземе отношение без помощта на защитник. С решение № 2 от 17.01.2011 г. Варненският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното осъждане. При така изложеното процесуално развитие на въззивното производство, Варненският апелативен съд е допуснал съществено процесуално нарушение, ограничавайки правото на защита на подсъдимия. Макар да не е посочил изрично в определението, по делото е напълно ясно, че въззивният съд е приел злоупотреба с правото на защита от подсъдимия, насочена към отлагане на делото. Вярно е, че съдът не е бил длъжен, ако подсъдимият не си е упълномощил по свой избор защитник, да му назначи служебен защитник. При доброволната защита участието на защитник зависи изцяло от волята на подсъдимия – той може да не упълномощи защитник или да не поиска от съда назначаване на служебен защитник, когато намира, че е в състояние сам да осъществява защита си. Подсъдимият В. В. Р. обаче изрично е настоявал за участието на защитник, затова независимо от липсата на задължителна защита съдът е бил длъжен да вземе всички необходими мерки той реално да упражни правото си на защита. От друга страна подсъдимият не може да злоупотребява с правото си на защитник, поначало предназначено да осигури ефективно упражняване на правото на защита, като създава недопустими пречки за своевременно приключване на делото. За да приеме обаче злоупотреба с правото на защитник, съдът всякога е длъжен да установи по безспорен начин същественото разминаване между целта, за която правото е предоставено и целта, за което то се използва от подсъдимия. Напълно очевидно е, че неявяването на защитник в предходните две съдебни заседания нямат връзка с поведението на подсъдимия в процеса. Затова в крайна сметка съдът е приел злоупотреба с правото на защита, мотивиран единствено от обстоятелството, че в съдебното заседание на 17.12.2010 г. жалбоподателят В. В. Р. се е явил без защитник. В тази връзка обаче изцяло е игнорирал съдържанието на представената на 17.12.2004 г. молба от защитника с твърдение, представляващо по своята същност отказ от понататъшна защита, а то изцяло е кореспондирало и на изявлението на подсъдимия, че в последния момент е бил уведомен за решението на защитника. Не са били отчетени и обстоятелствата, че датата на съдебното заседание е била определена с разпореждане на зам.председателя на въззивния съд, за която подсъдимият е получил призовка на 11.12.2004 г. При това положение въззивният съд не е разполагал с категорични и сигурни данни, че единствените съображения на подсъдимия са били забавянето и възпрепятстването на нормалния ход на въззивното производство, респективно за злоупотреба с правото на защита. Абсолютно недопустимо е съдът да лишава подсъдимия от защитник, защото при ново отлагане ще „трябва да се даде време за организиране на защитата”. Съдът е длъжен да осигури реална възможност на подсъдимия да упражни правото да има защитник (чл. 55 НПК) и „достатъчно време ...за подготовка на своята защита.” (чл. 6.3.б от ЕКПЧОС). С оглед на посоченото Варненският апелативен съд е допуснал съществено процесуално нарушение, ограничавайки правото на защита на подсъдимия. То може да бъде отстранено единствено чрез отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 2 от 17.01.2011 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 298/2010 г. и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Варненския апелативен съд от съдебно заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: