Ключови фрази
Изнасилване на ненавършила 14 г. * самопризнание * съвкупност от престъпления * обезщетение за неимуществени вреди от престъпление * смекчаващи вината обстоятелства * индивидуализация на наказание * цели на наказанието * отегчаващи вината обстоятелства

Р Е Ш Е Н И Е

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 257

 

 

София, 04 май 2009 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и девета година в състав :

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ

                                                 ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

                                                                     ИВЕТА АНАДОЛСКА

 

при секретар: Аврора Караджова

и в присъствието на прокурора Марияна Маринова

изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова

н. дело № 163/2009 година

Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Е против въззивно решение № 555/22.12.2008 г., постановено по ВНОХД № 989/2008 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена осъдителната присъда на Софийски окръжен съд.

С първоинстанционната присъда № 9 от 13.02.2008 г. по НОХД № 835/07 г., подсъдимият М е бил признат за виновен в това, че :

- на 12.04.2007 г. е извършил действия с цел да възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14-годишна възраст – Е. Н. Г., като блудството е извършено чрез употреба на сила и заплашване – престъпление по чл. 149, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. Наложеното наказание е определено при условията на чл. 55 от НК – една година и шест месеца лишаване от свобода;

- на 12.04.2007 г. е направил опит да се съвкупи с лице от женски пол - Е. Н. Г., като я принудил към това със сила и заплаха, изнасилената не е навършила 14 години и деянието е останало недовършено по независещи от дееца причини – престъпление по чл. 152, ал.4, т.1 във вр. с ал.1, т. 2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 55 от НК – седем години лишаване от свобода;

- на основание чл. 23 от НК е наложено най-тежкото от така определените наказания, а именно – седем години лишаване от свобода;

Подсъдимият М. е осъден да заплати на гражданския ищец А. Е. , като майка и законна представителка на малолетната Е. Н. Г. обезщетения за неимуществени вреди, както следва :

- сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от Г. неимуществени вреди от извършеното спрямо последната престъплението по чл. 149 от НК;

- сумата от 13 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от Г. неимуществени вреди от извършеното спрямо последната престъплението по чл. 152, ал.4 от НК;

С жалбата се оспорва решението само в частта, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия М по обвинението по чл. 152, ал. 4 от НК. Касационните основания, на които се позовава оспорването са тези по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК. Правят се и съответните искания – за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия М за престъплението по чл. 152, ал.4 от НК, алтернативно намаляване на наказанието или връщане на делото за ново разглеждане, за да се осигури възможност на подсъдимия да даде обяснения. Оспорена е и гражданско-осъдителната част на решението, като се претендира отхвърляне на предявения граждански иск, като неоснователен, алтернативно намаляване размера на присъденото обезщетение.

В съдебното заседание жалбата се поддържа лично от подсъдимия М чрез процесуален представител.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.

Частният обвинител и граждански ищец Е. Г. чрез законния си представител А. Е. не участват в касационното производство.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

І. По доводите за нарушение на материалния закон.

Оспорването, макар и квалифицирано като нарушение на материалния закон, всъщност съдържа възражения срещу доказаността на обвинението. Твърденията са, че събраните доказателства по делото не установяват подсъдимият да е направил опит за съвкупление с ненавършилата 14-години пострадала, както и че направеното самопризнание не се подкрепя от доказателствата по делото.

Възраженията са неоснователни.

Пред първата инстанция е било проведено съкратено съдебно следствие след като подсъдимият М е направил изявление по чл. 371, т. 2 от НПК – признал е изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти.

В обстоятелствената част на обвинителният акт е описано деяние, което осъществява всички обективни и субективни признаци на престъплението по чл. 152, ал.4, т.1 във вр. с ал.1, т. 2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. За съставомерността на посоченото престъпление е необходимо да бъде установено от обективна страна, че деецът е извършил съвкупление с лице от женски пол, използвайки сила и/или заплаха. Признатите от подсъдимия М факти, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, ясно очертават и двата акта на престъпното посегателство – упражнената принуда и действията, предприети от последния по вагинално проникване у пострадалата, които действия, както правилно е приел въззивният съд, обективират и престъпния умисъл за изнасилване.

Признанието на тези факти, заявено от подсъдимия, е било подкрепено от доказателствата, събрани в досъдебното производство и надлежно обсъдени в съответствие с чл. 373, ал.2 от НПК. Съдържащите се фактически данни в гласните доказателствени източници, експертните мнения по няколкото експертизи, в достатъчна степен са подкрепяли направеното самопризнание (виж и т. 4 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК).

Ето защо, няма никакво основание да се претендира липсата на една от предпоставките за провеждане на диференцираната процедура – обоснованост на самопризнанието от приобщените в досъдебното производство доказателства.

Голословно е твърдението, че на подсъдимият не е дадена възможност да даде обяснения, като по този начин е ограничено правото му на защита.

От данните по делото се установява, че в проведеното разпоредително заседание от 20.10.2008 г., състав на Софийски апелативен съд е допуснал разпит на подсъдимия, а в съдебното заседание, проведено на 25.11.2008 г., изрично защитата на подсъдимия е заявила оттегляне на искането за даване на обяснения от последния. Отделен е въпросът, че след като подсъдимият доброволно е създал предпоставките за провеждане на съкратено съдебно следствие и такова надлежно е проведено, възможностите за неговата допустима защита остават ограничени в признатата от него фактология. Затова, е недопустимо, а и за съда липсва задължение да събира доказателства за факти, включително и посредством обясненията на обвиненото лице, които са несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт. (виж цитираното ТР, т. 8).

На следващо място, безспорно вярна е застъпената в жалбата теза, че подсъдимият, при проведената процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, признава фактите, но не и правната квалификация на извършеното. Вярно обаче е също така, че въззивният съд аргументирано е отговорил на поставените и сега от защитата въпроси - дали извършените от подсъдимия М действия могат да се квалифицират като съвкупност от деяния по чл. чл. 149 от НК и по чл. 152 от НК, респк. налице ли е доброволен отказ по смисъла на чл. 18, ал.3 от НК, с които отговори и ВКС се съгласява, без да е нужно да ги повтаря.

ІІ. Относно доводите на подсъдимия М за “явна несправедливост на наложеното наказание”.

Искането е за намаляване на размера на наказанието, наложено при условията на чл. 55, ал.1, т. 1 от НК, съобразно изискванията на чл. 373, ал.2 от НПК е допустимо, но по съществото си е неоснователно.

Въззивният съд е изразил несъгласието си със становището на първостепенния съд, че направеното самопризнание представлява смекчаващо отговорността обстоятелство. Това несъгласие на въззивния съд би могло да се прецени и като несъответно на указанията, дадени с цитираното вече ТР на ОСНК (виж т. 7 от същото), след като то, признанието по чл. 371, т. 2 от НПК, “..съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител..”.

В конкретния случай, решението на въззивния съд да утвърди наложеното наказание не се основава единствено на отказа му да третира самопризнанието като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство. Съдът е съобразявал данни, останали извън полезрението на първата инстанция, и носещи белезите на такива, които несъмнено се характеризират като отегчаващи. Става дума за сериозната психотравма, нанесена на пострадалата, реакцията на стрес от преживяното, което неминуемо дава отпечатък върху психофизиологичното й развитие (виж данни, изводими от съдебно-психиатричната експертиза), както и конкретната възраст на пострадалата (към момента на деянието 11 годишна) в рамките на правната квалификация “ненавършила 14 -години”. Значението и тежестта на тези обстоятелства не могат да бъдат игнорирани при индивидуализиране на наказанието, защото те определят не само високата степен на обществена опасност на деянието, но и на личността на дееца. Подсъдимият е извършил две престъпления по отношение на пострадалата и въпреки заявените от нея обстоятелства за далеч по-ниска възраст от действителната й такава, той е проявил сериозна упоритост както в употребената принуда, така и последващите действия накърняващи половата неприкосновеност на съвсем незряло лице.

С оглед на това, няма никакво основание за проява на по-голяма снизходителност към подсъдимия М, която би била несъвместима с постигане на възпитателните и възпиращи цели на наказателната репресия, посочени в чл. 36 от НК.

Наказанието, определено от първостепенният съд и потвърдено от въззивния (макар и при различна оценка на обстоятелствата, имащи значение за степента на отговорността), се явява справедливо по размер, поради което липсва основание за намеса на касационната инстанция.

ІІІ. Оспорването на справедливостта на присъденото обезщетение се свързва с искане за отхвърляне на гражданския иск, поради несъставомерност на извършеното от подсъдимия М.

Претендира се още, че при определяне размера на присъденото обезщетение не е спазен принципа на справедливост, визиран в чл. 52 от ЗЗД, тъй като липсват данни за интензитета на претърпените болки и страдания, както и че общо за двете посегателства, присъдените обезщетения възлизат на 25 000 лева, сума надхвърлящи размера на определяните за далеч по- тежки престъпления.

Първото от исканията следва да се остави без уважение, предвид вече казаното в пункт І от настоящето решение.

Що се отнася до следващото възражение, то във въззивното решение точно и ясно са посочени данните, въз основа на които е направен извод за интензитета и продължителността на претърпените от пострадалата Г. болки и страдания.

Последният довод, очевидно не държи сметка за рамките на обжалването - гражданско-осъдителната част на решението по чл. 152, ал.4, т.1 от НК (виж жалбата). Затова и оспорването, основаващо се на несправедливостта на обезщетението, явяващо се сбор от сумите, присъдени за двете престъпления, е неоснователно.

Уважаването на гражданския иск в пълния му предявен размер не компрометира принципа на справедливост, визиран чл. 52 от ЗЗД.

В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 555/22.12.2008 г., постановено по ВНОХД № 989/2008 г. от Софийски апелативен съд.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

ЧЛЕНОВЕ : 1.

 

2.