14 РЕШЕНИЕ № 17 08.02.2024 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо Търговско отделение, Втори състав, в открито заседание на двадесет и пети януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА КРАСИМИР МАШЕВ като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2264 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. Г. К. и М. И. К. срещу Решение № 91/24.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 141/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, Втори състав, в частта, в която е потвърдено Решение № 140/20.12.2021 г., постановено по гр. д. № 203/2021 г. по описа на Окръжен съд-Шумен, в частта, в която предявените от тях срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл. 513, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени, както следва: 1) за заплащане на сумата от 70000 лв., представляваща обезщетение за причинените на Й. Г. К. неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта на нейния син И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП и 2) за заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща обезщетение за причинените на М. И. К. неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта на нейния баща И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главните парични притезания от 26.07.2017 г. до окончателното им заплащане (след допуснатото с Определение № 113/27.05.2021 г. на ШОС изменение на предявените искове по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК – чрез намаляване на техния размер; с уточнителна молба с вх. № 96/18.03.2021 г. ищците са изяснили, че общият размер на претендираното заместващо обезщетение за двамата касатори възлиза по 150000 лв. – за всеки един от тях, но следва да се съобрази доброволното извънсъдебно заплащане на това обезщетение, както следва: 1) на Й. К. – сумата от 80000 лв., а М. К. на – сумата от 90000 лв.). Касаторите поддържат, че решението е неправилно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила въззивният съд е достигнал до необосновани фактически изводи, като неправилно е приложил материалния закон. Считат, че в противоречие със събраните доказателства и установената задължителна (ППВС № 17/18.11.1963 г.) и казуална практика, формирана по чл. 290 ГПК, апелативният съд е приел за установено, че починалият при процесното ПТП близък родственик на ищците чрез своето противоправно поведение (като водач на мотопед неправилно е предприел маневра „завой наляво” от дясната пътна лента за движение, без да пропусне движещия се от лявата му страна изпреварващ в права посока лек автомобил) е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност за настъпване на невъзстановимия вредоносен резултат – неговата кончина, респ. че дори и да е налице съпричиняване, неговият принос не е тъждествен с този на виновния водач на лекия автомобил, а е значително в по-ниска степен. В този смисъл, твърдят, че въззивният съд не е извършил задълбочен анализ и внимателна оценка на всички обстоятелства, установени от събраните по делото доказателствени средства. Считат за неправилен и правния извод на въззивния съд, че заместващото обезщетение е в размер по-нисък от сумата от 160000 лв. за Й. К., респ. от сумата от 180000 лв. за М. К.. В подадения от ответника по касационната жалба писмен отговор и в проведеното пред касационната инстанция о. с. з. Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” оспорва основателността на касационната жалба, като поддържа правно становище, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото, вследствие на което е достигнал до правилни фактически и правни изводи. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с присъда по НОХД № 61/2020 г. на Окръжен съд-Добрич подсъдимият Й. П. Й. е признат за виновен в това, че на 26.07.2017 г., управлявайки лек автомобил „Мерцедес С 320”, английска регистрация, е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смъртта на И. М. К.. Установил е, че през релевантния период деликтната отговорност на водача на лекия автомобил е била обезпечена чрез сключен с английско застрахователно дружество договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, което обаче няма кореспондент на територията на Република България, поради което това обстоятелство е обусловило пасивната материална легитимация на ответника - да отговаря за вредите, причинени при управление на процесното МПС. При съобразяване на доказателствените (фактическите) изводи, до които е достигнала приетата по делото САТЕ, апелативният съд е счел за изяснена следната динамика (механизъм) на процесното ПТП: на 26.07.2017 г., в [населено място] пострадалият се е движил с мотопед по [улица]в дясната пътна лента, но без да подаде сигнал, е предприел завиване наляво, при което е бил ударен от изпреварващия го в същия момент лек автомобил, вследствие на което той починал намясто. При скорост на лекия автомобил в момента на удара от 97 км/ч опасната зона за спиране е била 88,90 м., а при скорост 50 км/ч би била 33,10 м. С оглед на тези изходни данни вещото лице е достигнало да фактическия извод, че във втората хипотеза траекториите на двете превозни средства не биха се пресекли и съприкосновението между тях би било избегнато. Предприетата от пострадалия водач маневра „завиване наляво” е неправилна от автотехническа гледна точка, както и с оглед безопасността на движението. Приемайки за достоверни субективните възприятия на свидетеля-очевидец на транспортното произшествие, въззивният съд е счел за установено, че пострадалият рязко е отбил от пътя, за да дойде при свидетеля - на отсрещната страна на улицата. Загиналият погледнал към него, вместо да се огледа за други превозни средства на пътя; не е подал сигнал, с който да покаже на останалите участници в пътното движение, че има намерение да завива, а направо изскочил пред автомобила. При така приетите за изяснени правнорелевантни обстоятелства апелативният съд е достигнал до фактическото съждение, че чрез своето противоправно поведение загиналият мотопедист е допринесъл в единния съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност за настъпване на вредоносния резултат - при висока степен на неговия принос, който е тъждествен на противоправното поведение на делинквента - в размер на 50%. При изследване на вида и размера на претърпените от ищците неимуществени вреди въззивният съд е съобразил свидетелските показания, от които се установява, че безспорно ищците - дъщерята и майката на загиналия, са претърпели значителни неимуществени вреди в резултат от кончината на техния син и баща, изразяващи се в скръб от загубата му. Апелативният съд е взел предвид правнорелевантното обстоятелство, че ответникът доброволно е заплатил обезщетения за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния близък родственик, както следва: 1) на дъщерята - 90000 лв., а на майката - 80000 лв., поради което с оглед на определения за справедлив размер на заместващото обезщетение и тъждествената степен на съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия родственик на ищците, е приел, че с доброволното извънсъдебно заплатено заместващо обезщетение ответникът изцяло е удовлетворил претендираните парични притезания, поради което е отхвърлил предявените от майката и дъщерята на загиналия мотопедист активни субективно съединени осъдителни искове. С определение № 960/03.11.2023 по т. д. № 2264/2022 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на ВАС при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по материалноправния въпрос: „Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?”. За да даде отговор на поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС съобрази следното: В Решение № 46/5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3696/2013 г., II т. о., ТК, което е послужило за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при процесуалните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – материалноправният въпрос да е решен в противоречие с практика на Върховния касационен съд, е даден следният правен отговор по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД: съобразно постановките на т. 7 от ППВС № 17/1963 г. при намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината, като при преценката за съпричиняване на вредоносния резултат следва да се отчита не само извършеното от пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали тези нарушения са в пряка причинна връзка с резултата. Именно в задължителната за съдилищата практика – т. 7 от ППВС № 4/1968 г. и т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК, е изяснено, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В константата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, намерила израз в Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 99 от 8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 169 от 2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК и пр., е пояснено, че при установяване дали е налице съпричиняване на вредоносните последици, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП, като правният извод за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При определяне степента на съпричиняване следва да се съпостави противоправното поведение на пострадалия с това на делинквента, като се съобрази тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат – по този начин ще бъде установен действителният обем, съобразно който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредите. Съобразно тези принципни съждения в съдебната практика настоящият съдебен състав дава следния отговор на поставения материалноправен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение: При определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия следва да се установи тяхното обективно, казуално участие за настъпване на вредоносния резултат, като се съобрази в каква степен противоправното поведение на всеки един от тях е естествена, закономерна, присъща предпоставка за настъпване на вредите (при необходимата пряка причинно-следствена връзка в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност). При тази преценка следва да се вземе предвид както тежестта на допуснатите от тях нарушения на предписаните правила, така и тяхната казуална връзка с вредоносните последици. По основателността на касационната жалба: Настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е постановено в отклонение от задължителната и казуалната съдебна практика по чл. 51, ал. 2 ЗЗД - при неточно прилагане на критериите за определяне на обективния, казуалния принос на участниците в процесното ПТП (делинквента и пострадалия) за настъпване на тежките вредоносни последици – кончината на близкия родственик на касаторите. Въззивният съд, в противоречие с нормативните изисквания на материалния закон не е изследвал критериите за определяне степента, в която противоправното поведение на виновния водач на лекия автомобил и загиналия мотопедист е допринесло за смъртта на наследодателя на касаторите. След установяване на конкретната динамика на релевантното транспортно произшествие съдът е достигнал до общия фактически извод, че съпричиняването е в „голяма степен”, поради което е възприел правното съждение на първоинстанционния съд, че приносът на противоправното поведение на двамата участници за настъпване на този пътен инцидент е тъждествен – в размер по 50%, вследствие на което е определил размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените на касаторите неимуществени вреди. В тази част обжалваното решение на АС-Варна се явява необосновано – при правилно установяване на всички правнорелевантни обстоятелства съдът е достигнал до погрешен фактически извод, тъй като при съвкупен анализ на събраните по делото доказателствени средства се изяснява различен обем на принос на делинквента и пострадалия за настъпване на процесното ПТП, вследствие на което е загинал наследодателят на касаторите. От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ се установява по несъмнен начин, че на 26.07.2017 г. в [населено място] пострадалият се е движил с мотопед по [улица]в дясната лента на движение, а зад него – в същата посока, л. а. „Мерцедес”, управляван от делинквента. Пътният участък преди мястото на удара е прав, поради което водачът на мотопеда е имал възможност да възприеме движещия се зад него л. а. „Мерцедес” – мотопедът е бил оборудван с огледала за обратно виждане. След като водачът на лекия автомобил предприел маневра „изпреварване”, без да подаде сигнал, водачът на мотопеда предприел маневра „завиване наляво” – от дясната пътна лента за движение, при което, непропускайки изпреварващия го от лявата му страна лек автомобил, настъпил удар между двете МПС, вследствие на което водачът на мотопеда починал намясто. Вещото лице изяснява правнорелевантното обстоятелство, че към момента на удара л. а. „Мерцедес” се е движил със скорост от 97 км/ч, при която опасната зона за спиране е била 88,90 м, а ако се е движел с разрешената за конкретния пътен участък скорост 50 км/ч – опасната зона би била значително по-къса (33,10 м.), която би била достатъчна, за да бъде предотвратено настъпването на процесното ПТП („автомобилът би успял да преустанови движението в рамките на опасната зона за спиране – 33,10 м.”) – преди линията на пресичане на мотопеда, поради което траекториите им на движение не биха се пресекли. При изслушване на САТЕ в проведеното пред първоинстанционния съд на 23.11.2021 г. о. с. з. вещото лице пояснява, че водачът на л. а. „Мерцедес” се е движел със скорост от 97 км/ч (при разрешена за конкретния пътен участък от 50 км/ч), а към момента на удара скоростта на това МПС е била около 86-87 км/ч. В случай че бе се движел с разрешената скорост за населеното място, водачът на лекия автомобил би могъл да спре преди мястото на удара – в момента на навлизане на мотопеда в съседната пътна лента разстоянието между двете МПС е била 88,90 м., а опасната зона при скорост от 50 км/ч е била 33 м. („Ако е карал с 50 км/ч – в момента, в който се забележи опасността или в който види реално маневрата на мотора, то тогава ударът е предотвратим, защото щеше да спре преди траекторията на мотопеда”). Установява се, че в момента, в който водачът на лекия автомобил е предприел маневра „изпреварване”, процесните МПС са били на разстояние от 200 м., поради което техните водачи са имали взаимна видимост – мотопедистът чрез използване на уредите за обратно виждане. Тези факти се потвърждават и от показанията на свидетеля-очевидец В. Н. – продавач на стока от другата страна на пътното платно. Съобразно неговите субективни възприятия (преценени по реда на чл. 172 ГПК, наред с всички други събрани по делото доказателства, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства) загиналият мотопедист е навлязъл в съседната (лява) пътна лента, за да отиде до продавача на домати („Погледна ме и в същия момент колата мина, а той с мотора направо застана пред него… Никакъв знак не даде, не погледна назад, гледаше към мен”). При така приетите за установени правнорелевантни факти касационната инстанция счита, че по несъмнен, категоричен начин бе изяснено в процеса на доказване от ответника, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), че при настъпване на процесното застрахователно събитие постаралият е нарушил законоустановените правила за движение (чл. 25, ал. 2 ЗДвП и 26 ЗДвП) - това противоправно поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпване на вредоносния резултат (неговата кончина). При извършване на маневра, която е била свързана с навлизане изцяло в съседната (лявата) пътна лента, водачът на мотопеда е могъл и е бил длъжен своевременно да възприеме изпреварващия го в съседната пътна лента лек автомобил и да го пропусне, а преди да предприеме тази маневра, е следвало да подаде ясен и достатъчен за възприемане сигнал. При преценка степента на приноса на противоправното поведение на пострадалия трябва да се вземе предвид и причината за настъпване на релевантното непозволено увреждане. Макар и в процеса на доказване в настоящото производство категорично да се изясни, че починалият родственик на касаторите е навлязъл в съседната пътна лента (без своевременно да подаде сигнал за извършване на тази маневра), делинквентът (водачът на л. а. „Мерцедес”) обективно е имал възможност от 200 м. да възприеме като опасност попътно движещия се в дясната пътна лента мотопедист – да прецени, че е възможно той внезапно да навлезе в съседната пътна лента, в която вече се е намирал изпреварващият го лек автомобил (арг. чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП, който предписва, че водачът на ППС е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни пътни превозни средства). Тъй като водачът на лекия автомобил е имал достатъчна добра видимост преди мястото на удара, навлизането на мотопедиста в лявата пътна лента не е било внезапно за делинквента. Той е следвало да положи необходимата грижа като професионалист при упражняване на правнорегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, като съобрази правнорелевантното обстоятелство, че водачът на двуколесното МПС представлява опасност, поради което е следвало да намали значително скоростта на движение с готовност незабавно да спре – в този случай той е могъл и е бил длъжен да наблюдава поведението на пострадалия. В този смисъл са и диспозициите на правните норми, уредени в чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП и чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В случай че водачът на МПС е намалил изключително високата скорост на движение (97 км/ч) при своевременното възприемане на опасността – дори само до разрешената за конкретния пътен участък (50 км/ч), процесният пътен инцидент не би настъпил – при противоправното навлизане на мотоциклетиста в съседната пътна лента (без неговият водач да се е уверил, че безопасно ще извърши предприетата от него маневра) водачът на лекия автомобил би спрял преди удара, в случай че бе се движел с разрешената скорост. Следователно, първопричината за настъпване на всички вредоносни последици представлява противоправното поведение на делинквента. При така изяснените правнорелевантни факти и при съобразяване с казуалния принос на всички участници в процесното ПТП настоящият съдебен състав достига до правния извод, че приносът на водача на процесния лек автомобил (на делинквента) и на пострадалия в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на смъртта на родственика на касаторите е в съотношение 4/5 за делинквента и 1/5 за загиналия. При определяне на дължимото заместващо обезщетение на касаторите за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния син и баща въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е изложил конкретни правни съображения относно обстоятелството въз основа на кои приети за установени от него правнорелевантни факти е счел, че справедливото заместващо обезщетение за М. К. възлиза на сумата от 90000 лв., а за Й. К. – в размер на 80000 лв., съответстващи на извънсъдебно изплатеното им от ответника заместващо обезщетение (изрично в отговора на въззивната жалба ответникът е релевирал довод за неправилно определяне от първоинстанционния съд на размера на заместващото обезщетение на настоящите касатори – 160000 лв. за Й. К., респ. 180000 лв. за М. К., поради което въззивният съд е следвало да се произнесе и по този правен довод за незаконосъобразност на обжалваното първоинстанционно решение). Тъй като при това допуснато от апелативния съд процесуално нарушение, обуславящо неправилност на обжалваното решение, не се налага извършване на нови или повтаряне на съдопроизводствени действия от въззивната инстанция, настоящият съдебен състав трябва да се произнесе и по размера на дължимото на касаторите заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от кончината на техния близък родственик. При определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на близък – в конкретния случай на син и баща, е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищците психически страдания от загубата на близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – в средата на 2017 г., както и нормативно определеният лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер на 10 млн. лева при причиняване на неимуществени вреди, независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ – в релевантната редакция). Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. От показанията на свидетеля Фиданка Н., приятелка на семейството на загиналия, се установява, че починалият И. и неговата майка са живели в една къща, на различни етажи, като отношенията между тях се отличавали с взаимна обич и привързаност („И. се грижеше за майка си”). След като се развел със своята съпруга, той ходил да пазарува, а майка му готвела, при нея се хранел. Свидетелят изяснява, че майката и дъщерята понесли много тежко смъртта на техния син и баща („Това е силен стрес да погребеш детето си… М. дойде от чужбина и плака, след два дни си замина. Постоянно преживяваха мъката… Четири години вече станаха и те продължават да страдат”). Свидетелства, че починалият бил много добър и грижовен баща. След раздялата между нейните родители и заминаването на майка ѝ за работа в чужбина дъщеря им останала при нейния баща. Той ѝ изпращал пари, след като започнала да учи във Велико Т., а и впоследствие – след като отишла да живее в Англия. От показанията на свидетеля В. Г., съсед на семейството на починалия, се изяснява, че семейството на И. било много задружно. Майка му преживяла изключително тежко неговата кончина – „Поболя се, не може нормално да се движи, здравословното ѝ състояние значително се влошило – преди катастрофата тя била жизнена. Не се чувства добре”. Свидетелства, че преди да замине за чужбина, М. живяла при баща си, като тежко преживяла неговата кончина. Дошла за погребението на баща си и отново заминала за Испания. Съдът приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй като, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, субективните възприятия за последиците върху психиката на касаторите и изживените след кончината на техния близък родственик болки и страдания са непосредствени. При определяне на заместващото обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 57 навършени години), към който ищците (неговата майка и дъщеря) са били силно привързан, ще ги съпътства през целия им живот. Впоследствие те ще бъдат лишени както от емоционалния контакт, така и от моралната му подкрепа. Следователно, болките и страданията, които касаторите ще продължат да изпитват от загубата на починалия син и баща, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение. Както бе изяснено от свидетелските показания, касаторите и техния син и баща са изградили силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг - взаимно са си били морална опора, живеели са заедно, като са се подпомагали, вкл. и финансово, когато дъщерята на починалия е живяла в чужбина. От друга страна обаче, в процеса на доказване не се установиха превишаващи обичайните неимуществени вреди от загубата на близък родственик (син и баща), изразяващи се в душевни болки и страдания, свързани с естествената скръб, безпомощност и терзания. При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че заместващото обезщетение на касаторите за причинените от противоправното поведение на делинквента Й. Й. неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от загубата на техния син и баща е в размер на по 140000 лв. (за всеки един от касаторите). Наистина, законодателят е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – до 10 млн. лв., независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ – в релевантната редакция), като този размер е релевантен и при определяне на заместващо обезщетение, което представително националното бюро на застрахователите за Република България в Съвета на бюрата следва да изплати на наследниците на загиналия. Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените болки и страдания. Но заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – средата на 2017 г., и наложилите се морални норми в обществото справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при смъртта на син и баща, към когото ищците са изпитвали силна привързаност (но без да са налице превишаващи естествената скръб обстоятелства), е в размер на сумата от по 140000 лв. (за всеки един от касаторите). Но съобразно приетото съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното деяние на загиналия определеното от касационната инстанция заместващо обезщетение на касаторите за причинените им неимуществени вреди трябва да се намали с по 28000 лв. (140000 лв. х 20%), като то възлиза на сумата от по 112000 лв. (140000 лв. х 80%). Тъй като извънсъдебно ответникът е заплатил на Й. К. заместващо обезщетение в размер на 80000 лв. за причинените ѝ неимуществени вреди от смъртта на нейния син, респ. на М. К. заместващо обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди от смъртта на нейния баща - в размер на 90000 лв., предявеният от Й. К. иск трябва да бъде уважен до сумата от 32000 лв. (112000 лв. – 80000 лв.), а предявеният от М. К. иск – до сумата от 22000 лв. (112000 лв. – 90000 лв.). С оглед на обстоятелството че в настоящия казус Н. изпълнява функциите на представително национално бюро – член на бюрата от системата „Зелена карта” (деликтната отговорност на виновния за настъпването на процесното ПТП водач на л. а. „Мерцедес” е била обезпечена през релевантния период от английски застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, като по възлагане на английското бюро „Зелена карта” Н. е образувала преписка по заявлението на ищците), то е компетентно да уреди претенциите на пострадалите лица - вместо чуждестранния застраховател, за настъпило произшествие на територията на Република България, причинено по вина на водач на МПС, който е застрахован по международната система за автомобилна застраховка на „Гражданска отговорност” - „Зелена карта”, съгласно националното законодателство на посетената държава. Следователно, за определяне на началния момент, от който трябва да се присъди законна лихва, за която отговаря делинквента и която се включва в застрахователното обезщетение, е приложима правната норма, уредена в чл. 429, ал. 3 КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ. Разпоредбата на чл. 512 КЗ, която пряко препраща към правилото на чл. 496 КЗ и на което се позовава ответникът, е приложима само при собствената забава на Н. (ако в 3-месечен срок не се произнесе по заявената от ползващите се лица застрахователна претенция), а не към дължимата от Бюрото лихва за забава, покриваща отговорността на делинквента от момента на предявяване на претенцията. В този смисъл е формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, която настоящият съдебен състав изцяло споделя – напр. Решение № 50102/20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1428/2021 г., II т. о., ТК. От Заявление с вх. № 2-2248/16.03.2018 г., адресирано от представител на касаторите до ответното Бюро, се установява, че Й. и М. Кишишеви са предявили пред Н. т. нар. застрахователна претенция по смисъла на чл. 380, ал. 1 КЗ, поради което от този момент и на основание чл. 429, ал. 3 КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ следва да се присъди законната лихва върху остатъчните главни парични притезания. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение трябва да бъде отменено в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените от Й. и М. Кишишеви срещу Н. осъдителни искове с правно основание чл. 513, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение по касатори и суми, както следва: 1) за сумата от 32000 лв. - за Й. К., ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане и 2) за сумата от 22000 лв. - за М. К., ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане, като тези искове трябва да бъдат уважени до по-горе посочения размер. При този изход на спора въззивното решение трябва да бъде отменено и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение (в тази част по своето правно естество то представлява определение) в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника са определени съдебни разноски над сумата от 5447,40 лв. до присъдения размер от 7875,55 лв. (с оглед на обстоятелството, че искът, предявен от Д. М. К., е изцяло отхвърлен, от глобално определените разноски, които тримата ищци трябва да заплатят на Н., в размер на 7875,55 лв., съответната част за отхвърляне на този иск се равнява на сумата от 2030 лв.; от остатъка между 7875,55 лв. и 2030 лв., възлизащ на сумата от 5845,55 лв. трябва да се определят разноските, които останалите двама ищци дължат на ответника – съобразно уважената и отхвърлената част от предявените от тях искове; тези разноски общо възлизат на сумата от 3417,40 лв.). Съобразно обстоятелството, че частично са уважени предявените от Й. и М. Кишишеви осъдителни искове, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на техния процесуален представител адв. Вихър Н. от САК трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ОС-Шумен в размер на сумата общо от 2056,61 лв. (за уважената част от предявения от Й. К. иск – сумата от 1202,28 лв., а за уважената част от предявения от М. К. иск – сумата от 854,33 лв.). Решението на въззивния съд трябва да бъде отменено и в частта (в тази част по своето правно естество то представлява определение), в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на Н. са определени разноски пред ВАС над сумата от 1713,26 лв. с ДДС до присъдения размер от 3156 лв. с ДДС (за отхвърлената част на предявения от Й. К. иск), респ. в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК са определени разноски пред ВАС над сумата от 1770,80 лв. с ДДС до присъдения размер от 2796 лв. с ДДС (за отхвърлената част на предявения от М. К. иск). На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на техния процесуален представител адв. Вихър Н. от САК трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВАС в размер на сумата общо от 2056,61 лв. (съобразно вече изложените правни съображения), а за осъществено безплатно процесуално представителство пред ВКС сумата общо от 6844,53 лв. (за уважената част от предявения от Й. К. иск – сумата от 3392,86 лв., а за уважената част от предявения от М. К. иск – сумата от 3451,67 лв.). Съобразно отхвърлената и уважената част от касационната жалба (при общ обжалваем интерес от 180000 лв. – и в частта, в която не е допуснато въззивното решение до касационно обжалване) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят съдебни разноски пред ВКС в размер на сумата от 4410 лв. с ДДС (с оглед на обжалваемия интерес от 180000 лв., и действителната правна и фактическа сложност на настоящото дело уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 6300 лв. с ДДС не е прекомерно, поради което неоснователно се явява релевираното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК). Тъй като ищците са били освободени от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, ответникът трябва да бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК да заплати държавна такса в полза на бюджета на ОС- Шумен в размер на сумата от 2160 лв., а в полза на бюджета на Варненския апелативен съд и на Върховния касационен съд сумата от по 1080 лв. (за въззивната и за касационната инстанция) – държавна такса за разглеждане на въззивната и касационната жалба. Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение РЕШИ: ОТМЕНЯ Решение № 91/24.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 141/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, Втори състав, в частта, в която е потвърдено Решение № 140/20.12.2021 г., постановено по гр. д. № 203/2021 г. по описа на Окръжен съд-Шумен, в частта, в която са отхвърлени предявените от Й. Г. К. и М. И. Кишешева срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл. 513, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1) за заплащане на Й. Г. К. на сумата от 32000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта на нейния син И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане и 2) за заплащане на М. Г. К. на сумата от 22000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта на нейния баща И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане; в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” са определени съдебни разноски над сумата от 5447,40 лв. до присъдения размер от 7875,55 лв.; в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Й. Г. К. е осъдена да заплати на в полза на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” разноски, сторени пред Варненския апелативен съд, над сумата от 1713,26 лв. с ДДС до присъдения размер от 3156 лв. с ДДС, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК М. Г. К. е осъдена да заплати в полза на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” разноски, сторени пред Варненския апелативен съд, над сумата от 1770,80 лв. с ДДС до присъдения размер от 2796 лв. с ДДС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 2 да заплати на Й. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] по иска с правно основание чл. 513, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 32000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта на нейния син И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане. ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” да заплати на М. Г. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] по иска с правно основание чл. 513, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 22000 лв., представляваща заместващо обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта на нейния баща И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП, ведно със законната лихва от 16.03.2018 г. до окончателното ѝ заплащане. ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 91/24.06.2022 г., постановено по в. гр. д. № 141/2022 г. по описа на Варненския апелативен съд, Втори състав, в частта, в която е потвърденото Решение № 140/20.12.2021 г., постановено по гр. д. № 203/2021 г. на Окръжен съд-Шумен, в частта, в която са отхвърлени предявените от Й. Г. К. и М. Г. К. срещу СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” искове с правно основание чл. 513, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ и чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди – болки и страдания, от смъртта И. М. К., починал при настъпило на 26.07.2017 г. ПТП, както следва: 1) за Й. Г. К. – над присъдената сума от 32000 лв. до пълния му предявен размер от 70000 лв. и 2) за М. Г. К. – над присъдената сума от 22000 лв. до пълния му предявен размер от 60000 лв., ведно със законната лихва върху главните парични притезания – за периода от 26.07.2017 г. до 15.03.2018 г. ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ГПК СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” да заплати на адв. ВИХЪР Н. от САК, с адрес [населено място], [улица] сумата от 2056,61 лв. - за осъщественото безплатното процесуално представителство пред ОС-Шумен; сумата 2056,61 лв. – за осъщественото безплатно процесуално представителство пред Варненския апелативен съд, както и сумата от 6844,53 лв. – за осъщественото безплатно процесуално представителство пред Върховния касационен съд. ОСЪЖДА Й. Г. К., М. Г. К. и Д. М. К., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица] да заплатят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” сумата от 4410 лв. с ДДС – съдебни разноски пред Върховния касационен съд. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” да заплати сумата от 2160 лв. държавна такса - в полза на бюджета на ОС- Шумен; сумата от 1080 лв. държавна такса – в полза на бюджета на Варненския апелативен съд и сумата от 1080 лв. държавна такса – в полза на бюджета на Върховния касационен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.