Р Е Ш Е Н И Е № 656
гр.София, 12 април 2012 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
със секретар Лилия Гаврилова
при участието на прокурора МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) САША РАДАНОВА
наказателно дело под № 2901/2011 година
Касационното производство е образувано по жалба от повереника на Г. И. М. и А. Р. Г. против решение № 99 от 12.VІІІ.2011 год. по внохд № 198/2011 год. на Софийския апелативен съд.
Твърди се в жалбата,че въззивното решение е постановено при неизяснена фактическа обстановка относно разрешената скорост на движение в района на станалото пътнотранспортно произшествие,която съдът е приел да е 70 вместо 50 км/ч;че скоростта е ограничена до 50 км/ч следва и от правилото на чл.21,ал.1 ЗДП за максималната скорост на движение в населено място;че апелативният съд незаконосъобразно е приел,мястото на произшествието да е извън границите на С. ;че в противоречие с установени факти /от показанията на свидетеля Г.М./ е прието, пострадалите пешеходци преди произшествието да са били на банкета,а не на платното за движение;че е неправилно да се поставя акцента единствено върху поведението на пострадалите,предприели пресичане на платното за движение без наличието на пешеходна пътека;че далият заключение за механизма на пътнотранспортното произшествие експерт М.Ч. е проявил предубеденост като не се е съобразил с показанията на трима свидетели и с обясненията на подсъдимия,приемайки за „невъзможно” в резултат на удара тялото на пострадалия А..Г. да е било изхвърлено на покрива на управлявания от подсъдимия К. лек автомобил;че като е отказал на искането от страната на пострадалите да бъде назначена повторна тройна автотехническа експертиза с изключване от участие в нея на М.Ч.,въззивният съд е нарушил процесуалните им права като частни обвинители,както и принципа на чл. 13 НПК.Искането в жалбата е за отмяна решението на апелативния съд и връщане на делото за ново разглеждане от досъдебното разследване „с цел установяване на разрешената скорост и евентуално повдигане на ново обвинение” за допуснато от подсъдимия В. К. К. нарушение на чл. 21,ал.1 ЗДП.
В съдебно заседание повереникът на А..Г. и Г.М. поддържа жалбата по изложените в нея съображения и с направените искания.
Подсъдимият и двамата му защитници,както и представителят на ВКПр, не считат жалбата за основателна и като споделят извода на въззивния съд за наличие на извършено от К. случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК,искат оставяне на обжалваното решение в сила.
ВКС установи:
С присъда № 225 от 12.VІ.2009 год. по нохд № 3031/2008 год. на Софийския градски съд В. К. К. е признат за невиновен в това,на 22.І.2008 год. да е управлявал на околовръстния път на С.,след кръстовището му с [улица],лек автомобил БМВ с рег. [рег.номер на МПС] в нарушение правилото на чл. 20,ал.2 ЗДП,при което по непредпазливост да е причинил смъртта на И. В. М. и средна телесна повреда на А. Р. Г.,изразяваща се в трайно затрудняване движението на долните крайници,и е оправдан по обвинението в престъпление по чл. 343,ал.4 във вр. с ал.3,б.”б” НК.
С решение № 439 от 4.ХІІ.2009 год. по внохд № 704/2009 год. на Софийския апелативен съд горната присъда е потвърдена.
С решение № 108 от 23.ІІІ.2010 год. по нд № 33/2010 год. на ВКС,трето н.о.,решението на апелативния съд е отменено и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане.
Със сега обжалваното решение първоинстанционната присъда отново е потвърдена.
Жалбата е неоснователна,освен че е недопустимо искането за отмяна на въззивното решение с връщане на делото за ново разглеждане от досъдебното разследване,с каквото правомощие ВКС не разполага от 28.V.2010 год.,от влизането в сила на изменението в чл. 354,ал.3 НПК /ДВ,бр. 32 от 27.ІV.2010 год./.
Неоснователно е твърдението за фактическа неизясненост на делото относно разрешената в района на настъпилото ПТП скорост на движение и на скоростта,с която подсъдимият е управлявал автомобила си.За установяването на първия от тези два факта въззивният съд е положил всички усилия и в жалбата от повереника на частните обвинители не се сочи,какво още е могло,но не е било сторено,за да се разбере,какви знаци,отнасящи се до скоростта на преминаващите моторни преводни средства, са били предвидени в района на ПТП,ако е имало предвидени такива,били ли са монтирани и ако са били монтирани,били ли са налице към момента на произшествието.Единствената достоверна информация е от близо 2 години по-късно за монтиран в района на ПТП пътен знак,ограничаващ скоростта до 70 км/ч,която информация е послужила като основа на мотивирания извод за липса на предпоставки да се приеме,че към датата 22.І.2008 год. ограничението на скоростта е било по-голямо.Към казаното от въззивния съд би могло да се добави,че дори да се приеме пътнотранспортното произшествие да е настъпило в чертите на населеното място,застъпеното в жалбата разбиране за ограничаването винаги до 50 км/ч скоростта на преминаващи през населено място превозни средства,е поначало неправилно /допустимата скорост,напр.,на преминаващите по [улица],несравнимо повече застроен и населен в сравнение с Околовръстния път,е 80 км/ч/,за да се поддържа само въз основа на него предполагаемо ограничение на скоростта под тази,която съдът е приел. Що се отнася до скоростта,с която подсъдимият е управлявал автомобила,тя е експертно установена между 50 и 60 км/ч от специалисти в своята област и въз основа на обективни данни,посочени и подробно коментирани както в писменото им заключение /има се предвид последната тройна експертиза,назначена от въззивния съд и изготвена от инж.М.Ч.,д-р А..А. и д-р А..М./така и в устните им разяснения по него и в отговор на задаваните им от съда и страните въпроси.
Неоснователно,на следващо място,е немотивираното твърдение за проявена от експерта М.Ч. предубеденост с поддържаното от него,че тялото на получилия средна телесна повреда Г. И..М. не би могло да бъде отхвърлено върху покрива на автомобила вследствие на удара.И тъй като дадения по това обстоятелство отговор не е бил убедителен и за ВКС,въззивният съд отново го е поставил на експертите за разискване.Последните са потвърдили първоначалното заключение,че тялото на Г.М. не би могло да се озове на тавана на автомобила вследствие отхвърлянето му от удара,без при падането на тялото да останат следи от това /характерно хлътване на ламарината,пукване или счупване на таванския прозорец на автомобила/,каквито нито са описани в огледния протокол,съставен след произшествието,нито са констатирани при последващите огледи на намиращия се в състоянието му след произшествието лек автомобил.Тялото на М. не би могло да се окаже на твърдяното включително от подсъдимия място и поради отхвърлянето му вследствие на удар с по-висока от приетата скорост,тъй като в този случай наличните деформации по предното стъкло на колата биха били разположени не в долната,където са,а в горната му част,където липсват.В заключение експертите са предложили единствено възможното обяснение за местоположението на Г.М. с волевото му придвижване /припълзяване/ до капака на автомобила,където е бил видян и откъдето впоследствие е бил свален.Обстоятелството,че инж. М.Ч. е потвърдил и защитил това си становище,и то не е в интерес на жалващата се страна,не го прави „предубеден или заинтересуван пряко или косвено от изхода на делото”,нито поставя под съмнение притежаваните от него „специални знания из областта на науката...или техниката” /чл. 148,ал.1 във вр. с чл. 29,ал.2 и чл. 144,ал.1 НПК/,нито в разглежданата жалба са изтъкнати други съображения,подкрепящи искането за отвеждане на този експерт,съответно назначаването на повторна експертиза /шеста поред/ и включването в нея на друг специалист със съответното инженерно образование,научни знания и практически умения,нужни за спецификата на експертизата.
Неоснователно е,по-нататък,оплакването за нарушаване правата на частните обвинители с отказът на въззивния съд да уважи искането им за назначаване на повторна експертиза,след като в негова,на искането,подкрепа не са били направени обосновани възражения,че наличното заключение „не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност”/чл. 153 НПК/.
Неоснователно,накрая,е възражението срещу приетото от въззивния съд,че двамата пострадали пешеходци-починалия И. В.М. и получилия средна телесна повреда А. Р.Г.-„са били на банкета...не са представлявали опасност за движението”,което било в противоречие с твърдяното от свидетеля Г. Ив.М.:”...не сме стъпвали на тротоара...Вървяхме по улицата.”/цитатите са от въззивната жалба/. Първият от двата цитата-който е от значение за неоснователността на обсъжданото възражение- е изваден от контекста на цялото изречение,чиято част е и предава некоректно действителното му съдържание.Съдът наистина е приел,че тримата пешеходци „са се намирали на банкета”,със същественото, обаче ,уточнение,че „не са се движили по платното попътно на автомобила,за да може той /подсъдимият/ да ги възприеме...като...опасност за движението”/л.16 от въззивното решение,трети абз./.Справката с множеството приложени към делото скици и с показанията на Г.И..М. не разкриват никакво противоречие между казаното от свидетеля и приетото от съда:Г.М. и двамата пострадали са слезли от автобус № 111 на [улица]и са я пресекли в посока към[жк]/в която посока е и съществувалата тогава бензиностанция „С.”/,пресекли са в същата посока незастроения/тогава/ триъгълен участък между [улица]и Околовръстния път и са излезли срещу бетонираната пешеходна алея,водеща в квартала,след което са предприели пресичане на платното за движение на мястото на произшествието /показания на Г.М. на л.30 от първ.д. в първия абз. и след предявяването на свидетеля на скицата от местопроизшествието/.Т.е. тримата пешеходци действително не са „стъпвали на тротоара” и са вървели „по улицата”,както е свидетелствал Г.М. /на л. 31 от първ.д./,но с оглед на маршрута им нито „тротоара”,нито „улицата” могат да се отнесат към Околовръстния път.
В заключение приетото от въззивния съд,че подсъдимият е управлявал автомобила със съобразена с конкретните условия и далеч под максимално допустимата скорост,че навлизането на пострадалите в платното за движение е било внезапно,дълбоко в опасната зона за спиране и че К. е бил в обективна невъзможност да реагира по предписания в чл. 20,ал.2 ЗДП начин,е съобразено с установените факти,а следващият от него правен извод,довел до постановяването на оправдателна присъда-законосъобразен.Ето защо и на основание чл. 354,ал.1,т.1 НПК,ВКС в състав от трето н.о.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 99 от 18.VІІІ.2011 год. по внохд № 198/2010 год. на Софийския апелативен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
|