О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 353
[населено място], 26.05.2020 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осемнадесети май през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2370 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. против решение № 807/09.04.2019г. по т.д. № 244/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1976/05.10.2018г. по т.д. № 2884/2016г. на СГС в частта за признаване за установено по предявените от „Лизинг Финанс”ЕАД обективно кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че касаторите солидарно му дължат заплащане на сумата 22 765,13евро– главница по споразумение от 05.10.2011г. към договор за финансов лизинг № 3797-001/2008, дължима за периода 01.11.2011г. – 30.09.2012г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 16.10.2015г. до погасяването й, сумата 656,56 евро - договорна лихва за периода 01.10.2011г. – 31.08.2012г. и сумата 10822,93 евро – мораторна неустойка за периода 01.02.2013г. – 30.09.2015г., за които суми в левовата им равностойност в производството по частно гр. д. № 62825/2015г. на СРС, 81 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и в частта на разноските.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Лизинг Финанс”ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415 ГПК за признаване за установено, че касаторите му дължат при условията на солидарност заплащане на суми по споразумение от 05.10.2011г. за уреждане на изискуеми и просрочени задължения по договор за финансов лизинг № 3797-001/2008г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Съдът е обсъдил процесното споразумение от 05.10.2011г., като е счел, че с него страните са постигнали съгласие да бъде уредено погасяването на просрочените вноски по лизинговия договор в общ размер на 24733.48 евро, които да бъдат заплатени за срок от 12 месеца, считано от 01.10.2011г. до 30.09.2012г. и с годишна възнаградителна лихва върху тази сума в размер на 10%, а лихвата за забава е била уговорена в размер на 19%. Със споразумението Н. А. М. и В. М. М. са се задължили да отговарят солидарно за задълженията на дружеството. Въззивният съд при условията на чл.272 ГПК е споделил фактическите констатации на първоинстанционния съд относно процесното споразумение и е направил извод, че задължението за погасяване на главница, произтичащо от него, е задължение за връщане на предоставена парична сума, което по същността си е единно. Съобразно заключението на ССЕ въззивната инстанция е приела, че касаторите са извършвали плащания по споразумението, но като краен резултат задълженията им са останали непогасени в размер на присъдените суми. По отношение възражението за погасяване по давност е счела, че съгласието на кредитора да приеме плащане на части, не води до извод, че месечните погасителни вноски са периодични плащания по смисъла на чл. 110 ЗЗД. В процесния случай най-старата непогасена вноска е с дата 30.11.2011г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано в СРС на 16.10.2015г., съответно вземанията за главница, произтичащи от споразумението от 05.10.2011г., не са погасени по давност. По отношение за възнаградителната лихва и мораторната неустойка съдът е приложил на осн. чл. 111 б. „б” и „в” ЗЗД тригодишна давност и като е съпоставил исковия период: 01.02.2013г.-30.09.2015г. с датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 16.10.2015г., е заключил, че тези претенции също не са погасени по давност.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите формулират само един правен въпрос, отговарящ на изискването на чл.280, ал.1 ГПК към общото основание за достъп до касация: Дали изменението на договор за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т.е. представлява ли обективна новация? Въпросът се поставя във връзка с довод на касаторите, че САС е приел изводите на СГС, че уговорките по пункт I от процесното споразумение относно натрупаните дължими лизингови вноски по процесния договор за лизинг се дължат на друго основание – връщане на парична сума, предоставена за ползване от длъжника в рамките на 12 месеца и за заплащане на възнаградителна лихва за това ползване.
Настоящият състав на ВКС намира, че така поставеният въпрос е обусловил решаващите правни изводи на въззивната инстанция относно характера на правоотношението, породено от споразумението към договора за лизинг, въз основа на което кредиторът претендира, че са дължими процесните вземания, респ. въз основа на това правоотношение се е произнесъл и по възражението за погасяване на вземанията по давност.
Изпълнено е соченото от касаторите допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за достъп до касация. В постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 138/22.08.2013г. по т.д. № 27/2012г. на ВКС, II т.о. е даден отговор на въпроса за осъществена обективна новация по договор за лизинг в смисъл, че изменението на договора по отношение на размера на лизинговите вноски и сроковете за плащане не погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, нито го заменя с други, нови и различни правоотношения по съществуващия договор, поради което няма характер на обективна новация на осн. чл.107 ЗЗД. В служебно известното на настоящия състав на ВКС решение № 210/22.12.2014г. по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, I т.о. е посочено, че на осн. чл. 107 ЗЗД освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните - новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. В решение № 110/ 17.07.2015 г. по т.д. №1568/2014г. на ВКС, I т.о. e посочено, че обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг.
За проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с цитираната по-горе практика на ВКС по правния въпрос: Дали изменението на договор за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т.е. представлява ли обективна новация?, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва същото решение да бъде допуснато до касационно обжалване.
По всички останали доводи, обективирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: за необоснованост на изводите на САС относно останалите непогасени задължения по споразумението, въпреки констатациите на вещото лице по ССЕ за извършени плащания от касаторите; за неправилно приложение на чл.76, ал.1 ЗЗД; за характера на вземанията за главница на периодични плащания, респ. за погасяването им с кратка 3 годишна давност, а не с 5 годишна, както е приел въззивния съд и пр., съставът на ВКС ще се произнесе по същество на касационната жалба, тъй като тези доводи представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение по чл.281, т.3 ГПК и във връзка с тях не е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
В изложението касаторите се позовават и на хипотеза на „очевидна неправилност” на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Твърдят явна необоснованост на въззивното решение и нарушения на материалния закон. Според настоящия състав на ВКС доводите покриват изцяло касационните основания за неправилност на атакуваното въззивно решение, като не съответстват на характера на соченото основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Последното не предполага извършване на проверка на конкретни доказателства и установяване от касационната инстанция на факти, различни от приетите от въззивния съд и то във фазата по чл.288 ГПК, а в случая и извършване на тълкуване на конкретно направени изявления на страни в подписани от тях договор и споразумения, както и посочване на правна квалификация на възникналите правоотношения. Решението е очевидно неправилно, когато страда от особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по–горе пороци.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1344,93лв.
Водим от което, ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 807/09.04.2019г. по т.д. № 244/2019г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на касаторите „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1344,93лв., като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: