9 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 193 гр. София, 06.04.2022 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седми март две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1202 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД срещу решение № 40 от 14. 01. 2021 г. по гр. д. № 2207/20 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение от 06. 01. 2020 г. по т. д. № 86/2019 г. на Врачански окръжен съд касаторът е осъден да заплати на Л. Г. М. сумата от 70 000 лв. и на Руска Г. С. и С. Я. С. сумите от по 50 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на Г. Г. М. вследствие ПТП, настъпило на 17. 06. 2017 г., ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 9. 08. 2019 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът излага доводи, че въззивният акт не е съобразен с установения в § 96, ал. 1 ПЗР към ЗИДКЗ максимален размер от 5000 лв. на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на лицата, легитимирани да получат такова обезщетение за вреди от смъртта на техен родственик, извън кръга, посочен в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. Сочи, че определените от въззивния съд размери на обезщетенията за неимуществени вреди не съответстват на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост и на последователната практика на ВС и ВКС. Поддържа, че решаващият състав на апелативния съд неправилно е счел за неоснователно възражението за принос на пострадалия за вредите. Касационният жалбоподател изразява несъгласие с изводите на съда, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния родственик – брат на ищцата Л. М. и внук на ищците Руска и С. Ставреви. Твърди, че съдът необосновано заключил, че по отношение на посочените ищци са налице изключения по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити при определяне размера на обезщетението вследствие на ПТП за широкия кръг правоимащи съгласно ТР 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТК, ВКС?; 2. Необходимо ли е въззивният съд да обсъди повторно по същество всички обективни обстоятелства във връзка с приложението на принципа, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД?; 3. Следва ли при непротиворечиви доказателства относно причинно-следствената връзка между поведението на починалия и настъпилите вреди, съдът да се съобрази с тях?; 4. Достатъчно ли е наличието на родствена връзка между починалия и ищците, довела до болки и страдания от смъртта му, или е необходимо последните да докажат изключителния интензитет на тези болки и страдания от преживяното, които да обусловят приемането на изключителната връзка между роднините?“. Касаторът твърди, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че атакуваният съдебен акт е очевидно неправилен, тъй като изводът на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия родственик на ищците не съответства на събраните по делото доказателства. Ответниците по касационната жалба Л. М., Руска С. и С. С. я оспорват, като изразяват становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 17. 06. 2017 г. е настъпило ПТП, причинено от застрахования при ответника водач на лек автомобил „Д. Л.“ с рег. [рег.номер на МПС] Е. Г., при което поради управлението на автомобила с превишена скорост /около 161 км/ч/ същият е навлязъл под ремаркето на ТИР композиция с влекач „Скания“ и полуремарке „Ш.“ и в резултат на удара между двете превозни средства на място е починал водачът на автомобила, а по-късно и намиращият се на задната седалка зад водача Г. М., брат на ищцата М. и внук на ищците Ставреви. В решението е формиран извод, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на техния родственик вследствие ПТП. Софийски апелативен съд се е позовал на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, като е намерил за установени релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, свързани със съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка, при която смъртта на Г. М. е причинила на ищците болки и страдания, които са по-силни от обичайните. Съобразявайки характера и интензитета на търпените от ищците болки и страдания, съществувалите между тях и починалия им родственик отношения приживе, негативните последици за психиката им при загубата на близкия човек, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищците вреди възлиза съответно на 70 000 лв. за ищцата М. и на по 50 000 лв. за всеки от ищците Руска С. и С. С.. Решаващият състав е аргументирал становище, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ в сила от 7. 12. 2018 г., ограничаваща размера на обезщетенията до 5 000 лв. до приемането на методиката по чл. 493а КЗ, не следва да бъде съобразявана при определяне размера на дължимите обезщетения, доколкото противоречи на правото на ЕС. Посочил е, че със задължителното за националния съд решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12 е прието, че чл. 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора Директива 84/5. Изтъкнал е, че сумите по Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09. 2009 г. и кодифицираща предходните четири директиви относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка многократно надвишават сумата от 5 000 лв., определена в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Във въззивното решение е прието, че по делото не е доказано пострадалият да е допринесъл за вредоносния резултат поради непоставянето на обезопасителен колан. Посочено е, че в случая увреждането на лекия автомобил, в който е пътувал родственикът на ищците, и навлизането на части от неговия интериор в купето – включително деформация на тавана, не могат да обосноват извод, че при скорост от 161 км/ч, при която автомобилът не само се е ударил, но и до половината се е подпъхнал под ремаркето, наличието на предпазен колан би предотвратило тежката черепно-мозъчна травма на Г. М.. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е неясно формулиран. Ако се приеме, че въпросът касае приложението на лимита от 5 000 лв. по § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ /обн. ДВ, бр. 101/2018 г. /, който е бил предмет на обсъждане във въззивното решение и е обусловил крайния изход на делото, то този въпрос е разрешен в съответствие с практиката на СЕС - решение на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12, на която Софийски апелативен съд изрично се е позовал. Същата има задължителен характер по силата на чл. 633 ГПК, поради което противоречието с нея е предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като основание за достъп до касация, респективно - изключва въведената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която касаторът се позовава. Вторият въпрос на касационния жалбоподател се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и същият е поставен във връзка с обсъждането на фактите и обстоятелствата от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, поради което е обуславящ за изхода на спора и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможностите пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства не променя основните му характеристики като въззивно. Съгласно задължителните постановки относно приложението на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, при определянето по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да извърши преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело, както и да съобрази указаните в постановлението общи критерии /в случай на причинена смърт тези критерии са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение/. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото от значение за определяне на справедливите обезщетения за претърпените от ищците неимуществени вреди. Мотивите на въззивния съд обективират подробно обсъждане на показанията на свидетелката Д. Г., както и на заключението на съдебно-психологичната експертиза, събрани в първоинстанционното производство. При формирането на изводите относно размера на обезщетенията, въззивният съд е отчел трайните връзки на обич и привързаност между починалия Г. М. и неговите сестра, баба и дядо, характера и интензитета на търпените от тях болки и страдания, както и скръбта им, надвишаваща нормалния отговор на личността при загуба на близък човек, непреодоляна към момента на психологическото изследване, и възрастта на починалия – 20 години към момента на произшествието. Изложеното сочи, че изводите на съда са изградени при съобразяване на задължителната практика на ВС и ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице въведено от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът по т. 3 от изложението на касатора не съответства на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е предпоставен от невъзприета от въззивния съд теза на касатора за непротиворечиви доказателства относно причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди и насочва към оспорване правилността на изводите на съда за липсата на осъществено от ответника пълно и главно доказване на принос на пострадалия за увреждането. Решаващите аргументи на Софийски апелативен съд по повод защитното възражение на ответника, застраховател са основани на фактическата установеност по делото във връзка с механизма на ПТП и настъпилите увреждания на автомобила при подпъхването му със скорост от 161 км/ч под ремаркето на движещия се пред него товарен автомобил, при които използването на предпазен колан не би имало значение за настъпилата тежка черепно-мозъчна травма на пострадалия. Правилността на така извършената от съда преценка за отсъствие на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД не би могла да обоснове приложното поле на касационния контрол. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Последният въпрос от изложението на касатора, макар и непрецизно формулиран, може да бъде уточнен като въпрос за критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг. Този въпрос е значим за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. На същия е дадено разрешение в задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение- само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на привързаност и емоционална близост между ищците и Г. М., съответно брат на ищцата М. и внук на ищците Ставреви, загинал при процесното ПТП, надхвърлящи обичайните, и на по-интензивни болки и страдания на ищците по повод смъртта му. Приел е, че семейството на Г. М. е живяло в София, но той е израснал във Вършец, където са живеели единствените му баба и дядо – ищците Ставреви, както и че по-късно е прекарвал ваканциите си при тях. В мотивите на въззивния съд подробно е обсъдено как смъртта на Г. М. се е отразила на ищците, като са обсъдени негативните последици за психиката им, включващи остра стресова реакция, атипична /комплицирана, усложнена/ скръб и посттравматично стресово разстройство, съпроводено от повишена тревожност и депресивност. Подчертано е, че внезапната смърт на брат й е довела при ищцата Л. М. както до физическа реакция непосредствено след загубата, така и до трайна и непреодоляна промяна в поведението и социалното й функциониране. При тези констатации изводите на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. се явяват в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва осъществяването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. В изложението си, при аргументиране на тезата за очевидна неправилност на въззивното решение, касаторът оспорва извода на въззивния съд, че ответникът не е доказал възражението си за принос на пострадалия за настъпване на вредите. Тези доводи представляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да обосноват достъпа до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част. С оглед недопускането на касационно обжалване на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касация направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 3000 лв. за Л. М. и на по 2 500 лв. за Руска С. и С. С., чието договаряне и плащане се установява от представените договори за правна защита и съдействие от 20. 05. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 40 от 14. 01. 2021 г. по гр. д. № 2207/20 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав в обжалваната част. ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на Л. Г. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ул. Г. Д., № 248 разноски в размер на 3 000 лв. /три хиляди лева/, а на Руска Г. С., ЕГН [ЕГН] и С. Я. С., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], разноски в размер на 2500 лв. /две хиляди и петстотин лева/, за всеки от двамата. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.