Р Е Ш Е Н И Е № 41 гр. София, 15.02.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : Юрий Кръстев ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева Бисер Троянов при секретар К.Павлова и в присъствието на прокурора. И.Чобанова изслуша докладваното от съдията E.Авдева наказателно дело № 2195/2012 г. Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимите А. С. У. и Д. Г. У. против решение № 120 от 17.10.2012 г. по внохд № 174/2012 г.на Варненския апелативен съд. В жалбата и допълнението към нея се сочи, че решението в наказателно-осъдителната му част е постановено при касационните основания на чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. Варненският апелативен съд не е развил собствена доказателствена дейност и не е аргументирал приетите за установени обстоятелства, принадлежащи към фактическата обстановка. В решението са преписани механично и накратко мотивите на първата инстанция, при това с груби грешки. Второинстанционният съд не е изложил съображенията, поради които не приема доводите на защитата, подробно развити във въззивната жалба. В нарушение на чл.107, ал.1 и ал.3 от НПК и на чл. 13 от НПК са отклонени доказателствени искания на подсъдимите. Двете инстанции са презумирали формална доказателствена сила на заключението на данъчните органи, пренебрегвайки установения в НПК процесуален ред за събиране на доказателства.Подсъдимите са признати за виновни и по двете обвинения за фактура, която не присъства в обвинителния акт, но е разглеждана от вещото лице по назначената експертиза. Касаторите оспорват и основателността на гражданския иск, като се позовават на процедура пред Агенцията за държавни вземания за същата сума в полза на фиска. В заключение се отправя искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд. В съдебното заседание пред касационната инстанция защитата на подсъдимите поддържа жалбата по изложените в нея и допълнението й съображения. Прокурорът пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Варненският окръжен съд с присъда № 56 от 17.05.2012 г. по нохд№ 1035/2009 г. признал подсъдимите А. С. У. и Д. Г. У. за виновни в това, че · в гр.В. при условията на продължавано престъпление в периода м.01.2000 г.- м.09.2000 г., първата като собственик, а вторият като пълномощник, в съучастие като съизвършители водили счетоводна отчетност с невярно съдържание с цел осуетяване на данъчни задължения в особено големи размери- 354 435,29 лева, поради което и на основание чл. 257,ал.1,пр.1 вр. с чл. 256, пр.1 и 2 и вр. с чл. 20, ал.2 и чл. 26, ал.1 от НК вр. с чл. 55, ал.1, т.1 и ал.2 от НК има наложил наказания, както следва – за подсъдимата У. - лишаване от свобода за срок от една година и два месеца, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години, както и глоба в размер на 3500 лева, а на подсъдимия У. - лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години и шест месеца и глоба в размер на 4500 лева. · в гр.В. в условията на продължавано престъпление в периода м.01.2000 г. – м.09.2000 г. в съучастие У. като извършител , а У. – като помагач, избегнали плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 354 435,29 лева, като потвърдили неистина в подадени пред данъчните органи месечни справки-декларации по ЗДДС, поради което и на основание – за У. - чл. 257, ал.1, пр.1 вр. с чл. 255, ал.1, пр.2 от НК във връзка с чл. 20,ал.2 от НК , вр. с чл. 26,ал.1 от НК, вр. с чл. 55,ал.1,ал.1,т.1 и ал.2 от НК и наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и два месеца, чието изтърпяване отложил на основание чл. 66 , ал.1 от НК за срок от три години, както и глоба в размер на 3500 лева, а за У.- чл. 257, ал.1, пр.1 вр. с чл. 255, ал.1,пр.2 от НК вр. с чл. 20, ал.4 от НК, вр. с чл. 26,ал.1 от НК, вр. с чл. 55, ал.1,т.1 и ал.2 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване отложил за срок от три години и шест месеца, както и с глоба в размер на 4500 лева. · на основание чл.23, ал.1 от НК съдът наложил на подсъдимата У. да изтърпи наказание лишаване от свобода за срок от една година и два месеца, чието изтърпяване отново отложил за срок от три години, както и глоба от 3500 лева, а на подсъдимия У. – лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, чието изтърпяване отложил за срок от три години и шест месеца, както и с глоба в размер на 4 500 лева. Подсъдимите били осъдени да заплатят солидарно на Министъра на финансите сумата 354 435,29 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва. В останалата част до предявения размер от 429 317 лева гражданският иск бил отхвърлен. В тежест на подсъдимите съдът възложил и сторените деловодни разноски. Със същата присъда първоинстанционният съд оправдал подсъдимите по обвинението да са извършили престъпление по чл. 257 във вр. с чл. 256 от НК за периода м.11, м.12 1999 г. и м.02.2000 г. и да са ползвали счетоводни документи с невярно съдържание – седем фактури, издадени от [фирма], две фактури от [фирма], пет фактури от [фирма], една фактура от [фирма], както и по обвинението това да е станало с цел осуетяване на данъчни задължения в размер на 74 882,61 лева,както по обвинението по чл. 257 във вр. с чл. 255 от НК за същия период и за същите фактури. Поради изтекъл давностен срок подсъдимите били оправдани по обвинението по чл. 313,ал.2 вр. с ал.1 вр. с чл. 20,ал.2 от НК за СД от 13.04.2000 г. и СД от 13.10.2000 г. Варненският апелативен съд с решение № 120 от 17.10.2012 г. потвърдил изцяло обжалваната пред него осъдителна част от присъдата. Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е основателна по следните съображения: Съдържанието на проверявания съдебен акт не убеждава,че апелативният съд е извършил въззивна проверка по стандарта на чл.313 и сл. от НПК и утвърдената добра съдебна практика. В решението си / на л.7/ съставът на Варненския апелативен съд се солидаризира с установената от предходната инстанция фактическа обстановка, която преразказва на предходните няколко страници. На първо място в тях / л.4/, може да се прочете , че за данъчния период м.11 1999 г., била подадена справка-декларация /СД/ по ЗДДС от 13.12.1997 г. /очевидно се касае до техническа грешка, тъй като вярната година е 1999 г., тази грешка е допусната последователно в обвинителния акт на л.4 и в първоинстанционната присъда на л.479/,отразяваща сделки с фирма на свидетеля Й. К.. Според показанията му, приобщени по реда на чл.281 ал.1 , т.5 от НПК „той не си спомнял да е търгувал с процесната фирма”.В мотивите на първоинстанционната присъда /л.479/ е даден различен прочит на информацията, съобщена от този свидетел, цитирана буквално :”не си спомням да съм сключвал сделки с тази фирма, нямам никакъв спомен, но може и да съм сключвал”.В крайна сметка първостепенният съд заключил, че при разследването и при проведеното съдебно следствие не са събрани доказателства, които „доказват по категоричен начин, че сделката не е била реална”, поради което подсъдимите били оправдани по този пункт на обвинението /л.488 /.Това прави необясним коментара му във въззивната проверка по жалба на подсъдимите в недвусмислено поддържащ обвинението контекст. На второ място в решението е отразено, че за м.12 1999 г. първостепенният съд не е събрал ”никакви доказателства, от които да се направи категоричен извод, че действително се касае до реални сделки между двете фирми”. Всъщност, от мотивите на присъдата /на л.479 и л.480 / е видно точно обратното - за данъчен период м.12. 1999 г. била подадена СД от 14.01.2000 г., подписана от подсъдимия У. с начислен в нея ДДС за сумата 19 325,60 лева. В дневника за покупките, подписан също от подсъдимия, била отразена една доставка по фактура № 376 от 25.12.1999 г. от [фирма]. При ревизията по ЗДДС не било признато право на данъчен кредит в същия размер. Съгласно извършената експертиза подписът в описаната фактура е на свидетеля К.. Разпитан двукратно пред първата инстанция той заявил категорично, че е извършвал сделки с фирмата на У.. На базата на тези доказателства съдът обобщил, че ”не са събрани доказателства, от които да се направи категоричен извод, че твърденията на свидетеля не отговарят на истината и че се касае за нереална сделка”.Ето защо подсъдимите били оправдани и за тази част от обвинението.Очевидно разсъжденията на въззивния съд за данъчния период м.12 1999 г. нямат основание в потвърдената присъда. На трето място същият произволен подход характеризира и изложението на втората инстанция за данъчен период м.02.2000 г.В него, / л. 5 от решението/, е отбелязано, че „по делото не били събрани доказателства, че посочените в СД сделки да са били реално извършвани”.Точно обратното се чете в потвърдената присъда /л.481/ - „по делото не са събрани категорични доказателства посочените в СД сделки да не са били реално извършени.” Обобщавайки изцяло фактическата обстановка / включително посочените три данъчни периода / на л.7 от въззивното решение апелативният съдебен състав заявил , че тя е правилно установена. След това декларирал, че подлагайки доказателствата ”на внимателен и задълбочен анализ” стига „ недвусмислено до категоричния извод за това, че доставка и услуги реално не са извършвани и представените фактури са с невярно съдържание”. Посоченото дотук разкрива тежки противоречия, компрометиращи изцяло въззивното решение. На практика не става ясно кои мотиви на окръжния съд е анализирала втората инстанция, а това прави непознаваемо вътрешното й убеждение, формиращо същността на инстанционния контрол.Дори само на това основание атакуваният съдебен акт подлежи на отмяна съобразно чл. 348,ал.3, т.2, пр.1 от НПК. Наред с посоченото основание за касационна ревизия следва да се отбележи и незадоволителното съответствие на съдържанието на разглеждания акт на изискването на чл.339, ал.2 от НПК. В него отсъстват основанията, поради които съдът не е приел доводите, изложени в подкрепа на жалбата.Нито един от повдигнатите в допълнението към касационната жалба въпроси, свързани със събирането, проверката и анализа на доказателствата и доказателствените средства, не е получил надлежен отговор. Вместо това е използван трафаретен израз за правилно установена фактическа обстановка без коментар на оспорваните доказателствени източници. Допуснато е нарушение на процесуалните правила от категорията на съществените, засягащо правото на защита на подсъдимите, които били лишени от възможност да узнаят съдебната воля, за да формират становището си по нея в контекста на обжалването. Това изправило подсъдимите пред необходимостта да повторят част от въззивните оплаквания пред касационния съд, който нормативно няма възможност за тяхната проверка като инстанция по правото. За пълнота на изложението касационният съдебен състав констатира неоснователност на оплакването, че касаторите са осъдени по непредявено обвинение . Цитираните в подкрепа на това твърдение фактура № 2018/21.01.2000 г. и фактура № 4328/20.05.2000 г., издадени от [фирма] могат да бъдат открити както в обстоятелствената част на обвинителния акт /на л.5 и л.8,/ , така и в неговата заключителна част / л.1 , л.15 и л.17/. Водим от горното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 348, ал. 1,т.2 и ал.3, т.2, пр.1 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 120 от 17.10.2012 г. по внохд № 174/2012 г.на Варненския апелативен съд и връща делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.