Р Е Ш Е Н И Е № 60170 Гр. София, 01 ноември 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Т. Комов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 239/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане на Главния прокурор на РБ за възобновяване на н. ч. д. № 977/2020 год. по описа на Окръжен съд – Варна. В искането, основаващо се на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, са изложени както аргументи за допустимостта му, така и такива за наличие на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в неправилен отказ на съда да зачете изтърпяната част от наказанието на територията на осъдилата държава преди предаването му на Република България за изтърпяване на остатъка, както и в приложението на чл. 57, ал. 2, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС без да са събрани доказателства кога осъденият е изтърпял наказанията лишаване от свобода по предходните си осъждания. Направено е искане за отмяна на решението в посочените части и за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание представителят на Върховна касационна прокуратура поддържа искането по изложените в него съображения. Осъденият М. К. Б. не изразява лично становище по допустимостта и основателността на искането. Служебният му защитник намира искането за основателно и пледира за възобновяване на наказателното производство и за отмяна на решението в посочените му части. Върховният касационен съд след като обсъди доводите и възраженията на страните в пределите на правомощията си, намери за установено следното: С решение от 23. 09. 2020 год., постановено по н. ч. д. № 977/2020 год., Окръжният съд – Варна е признал решение № 003104/12. 03. 2011 год. на Наказателен съд – Брюксел, в сила на 12. 04. 2011 год., с което българският гражданин М. К. Б. е признат за виновен за престъпление по чл. 463 от НК на Кралство Белгия и му е наложено наказание лишаване от свобода за осемнадесет месеца с пет години изпитателен срок. Със същия съдебен акт Варненският окръжен съд е признал и решение № 01055/22. 02. 2018 год. на Наказателен съд – Брюксел, в сила на 23. 03. 2018 год., с което Б. е признат за виновен и осъден на тридесет месеца лишаване от свобода за престъпление по чл. 11 от Закон от 24. 02. 1921 год. на Кралство Белгия относно трафика на отровни, сънотворни, упойващи, психотропни, дезинфекциращи или антисептични средства и вещества, които могат да послужат за незаконно производство на упойващи или психотропни вещества, като за всички престъпления съдът в Б. е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четиридесет и осем месеца. С решението окръжният съд е квалифицирал деянията на осъдения съответно като престъпление по чл. 194, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 242, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК и е определил за изтърпяване наказание общо в размер на четири години лишаване от свобода. На основание чл. 57, ал. 2, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на така наложеното наказание. Решението не е обжалвано или протестирано в законо-установения четиринадесетдневен срок и е влязло в сила на 08. 10. 2020 год. ПО ДОПУСТИМОСТТА НА ИСКАНЕТО: Необходимостта от изрично и подробно обсъждане на въпроса за допустимостта на искането не е свързана с процесуалната легитимация на органа, отправил същото, нито със срока, в който е депозирано то. Проблемът произтича от обстоятелството, че атакуваното решение е постановено по реда на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода (ЗПИИСАННЛСМВЛС), в сила от 01. 01. 2020 год. На пръв поглед съдебните актове, постановени по този ред, не подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК, защото не са сред изрично посочените в чл. 419 от НПК. Подобен извод би бил верен само при чисто формалистичен подход без да се държи сметка за естеството на визираните в цитираната разпоредба от НПК присъди, решения и определения. Касае се за актове, с които най-общо казано се решава въпросът за наказателната отговорност на лице, обвинено в извършване на престъпление. Сред подлежащите на отмяна по реда на възобновяването са и определенията на съда по чл. 457, ал. 2 от НПК, с които се приемат за изпълнение присъди на чуждестранен съд при трансфер на осъдено лице. Същият предмет имат и решенията, постановени по реда на ЗПИИСАННЛСМВЛС. И в двата вида съдебни актове съдът по силата на чл. 457, ал. 3 от НПК, респ. на чл. 12, ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС следва да посочи номера и датата на приетата за изпълнение присъда, делото, по което е постановена, съответните разпоредби на Наказателния кодекс на РБ, предвиждащи отговорност за извършеното престъпление, срока на наказанието лишаване от свобода, наложено от чуждестранния съд и първоначалния режим на изтърпяването му. Самият ЗПИИСАННЛСМВЛС транспонира във вътрешното законодателство изискванията на Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 г. за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз (ОВ, L 327/27 от 5 декември 2008 г.), изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 г. за изменение на рамкови решения 2002/584/ПВР, 2005/214/ПВР, 2006/783/ПВР, 2008/909/ПВР и 2008/947/ПВР, с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес – §. 2 от допълнителните разпоредби на ЗПИИСАННЛСМВЛС. Съгласно §. 6 от преходните и заключителни разпоредби на ЗПИИСАННЛСМВЛС в отношенията между Република България и държавите членки, въвели изискванията на цитираното Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 год., се прилага този закон, вместо редица международни актове, един от които е Конвенцията за трансфер на осъдени лица, която е в основата на производството по чл. 453 и сл. от НПК. При положение, че процедурата по чл. 457 от НПК и тази по чл. 12, ал. 8 от ЗПИИСАННЛСМВЛС имат един и същ предмет и изискват обсъждането на идентични въпроси не би могло да се откаже приложимостта на извънредния способ по глава тридесет и трета от НПК към актовете по ЗПИИСАННЛСМВЛС единствено по съображения, че те са постановени по специалния ред – подобен извод би поставил в по-неблагоприятно положение лицата, осъдени от държави-членки, защото би ги лишил от един от възможните процесуални способи за защита (в същия смисъл е и Р. № 60122/01. 07. 2021 год. по к. н. д. № 346/2021 год. на III н. о.). Предвид тези съображения настоящият състав на трето наказателно отделение на ВКС намира искането за допустимо и следва да го разгледа по същество. ПО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКАНЕТО: Разгледано по същество, искането е основателно. Както беше посочено по-горе, един от задължителните въпроси, които се решават в производството по чл. 12 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, е този, свързан със зачитане на изтърпяната част от наказанието в издаващата държава. Окръжният съд се е занимал с него и е отказал да зачете посочените в удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 год. 348 дни по съображения, че не съществува яснота относно началния момент на изтърпяване на наказанието и относно това дали този период включва единствено изтърпяно наказание или и предварително задържане с мярка за неотклонение. Приел е също така, че това зачитане може да бъде извършено и от прокурора по реда на чл. 417 от НПК. Аргументите му са незаконосъобразни и не държат сметка за спецификата на процедурата по чл. 12 от специалния закон. Преди всичко следва да се отбележи, че ако контролираната инстанция е намирала удостоверението за непълно, тя е следвало да се възползва от процесуалната възможност, предоставена ѝ от чл. 14, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, като поиска от издаващата държава да отстрани нередовностите в 14-дневен срок, а ако това не бъде сторено – да проведе консултация с компетентния орган на тази държава и при необходимост да отправи искане за незабавно предоставяне на допълнителна информация преди да откаже да признае съдебния акт на основание непълнота в удостоверението – чл. 15, ал. 3 от ЗПИИСАННЛСМВЛС. Наред с това нито в специалния закон, нито в рамковото решение, въз основа на което е приет той, е предвидено в удостоверението да се посочва началният момент на изтърпяване на наказанието. Достатъчно е да бъде отразен общият му размер и датата, към която е направено това изчисление – виж т. 2.2 на стр. 18 от удостоверението. Окръжният съд е ограничил аргументацията си единствено до посоченото в т. 2.2 от удостоверението, но не е обсъдил, че в т. 2.3, касаеща приспадане на задържане по причини, различни от изтърпяване на наказанието, компетентният орган на издаващата държава не е направил каквото и да било отбелязване. Предвид обстоятелството, че се касае за специфична процедура по приспособяване на наказание, наложено от съд на чужда държава, трудно защитима е и тезата за възможност коментираните 348 дни да бъдат приспаднати от прокурора по реда на чл. 417 от НПК. Действително §. 4 от допълнителните разпоредби препраща към НПК за неуредените въпроси. В същото време обаче чл. 2 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 год. предвижда уведомяване на Генералния секретариат на Съвета кой орган или органи е компетентен, респ. са компетентни, съгласно нейното национално право в случаите, когато тази държава-членка е издаваща или изпълняваща държава. За България като изпълняваща държава компетентен орган е само и единствено окръжният съд по местоживеенето на осъдения, а когато то е неизвестно или лицето не живее в страната – Софийски градски съд. Поради това единствено той е оправомощен от закона да изисква информация относно размера на наказанието, изтърпяната част от него на територията на издаващата държава и остатъка за изтърпяване. Пак само той може да вземе решение по посочените въпроси. Прокурорът би могъл да приспадне по реда на чл. 417 от НПК предварително задържане на осъдения по реда на чл. 11, ал. 1 от ЗПИИСАННЛСМВЛС, когато съдът е пропуснал да стори това в решението си по чл. 12, ал. 8 от цитирания нормативен акт. Предвид изложеното наказателното производство следва да бъде възобновено в обсъжданата му част. Касационната инстанция би могла и сама да зачете изтърпяната част от наказанието на територията на Кралство Белгия, стига окръжният съд да не беше допуснал и друго нарушение, свързано с режима на изтърпяване на наказанието, чието отстраняване е обусловено от събиране на доказателства. Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието като се е позовал на чл. 57, ал. 2, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС. Цитираната разпоредба предвижда, че този режим се определя за умишлени престъпления, когато не са изтекли повече от пет години от изтърпяване на предходно наложено наказание лишаване от свобода, което не е било отложено на основание чл. 66 от Наказателния кодекс, независимо от реабилитацията. По делото е приложена справка за съдимост на осъденото лице, от която е видно, че на основание чл. 25 вр. чл. 23 от НК са групирани три от присъдите на М. Б., а досежно наказанието по четвъртата е постановено отделното му изтърпяване. В същото време в коментирания документ не е извършено отбелязване относно момента на изтърпяване на тези наказания. При отсъствието на информация касателно това обстоятелство първостепенният съд е следвало да прояви дължимата процесуална активност като изиска надлежна справка от ГД „Изпълнение на наказанията“. Като не е сторил това Варненският окръжен съд е нарушил задълженията си по чл. 13 и чл. 107 от НПК, което е довело до неправилно приложение на материалния закон. Ето защо решението следва да бъде възобновено и в тази му част, а делото да бъде върнато на първостепенния съд за решаването му по същество. Водим от горното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ВЪЗОБНОВЯВА н. ч. д. № 977/2020 год. по описа на Окръжен съд – Варна. ОТМЕНЯ постановеното по делото решение от 23. 09. 2020 год., САМО В ЧАСТТА МУ, с която съдът е отказал да зачете изтърпяната част от наказанието в издаващата държава и е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието на основание чл. 57, ал. 2, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗС. ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената му част от друг състав на първоинстанционния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.