РЕШЕНИЕ № 170 гр. София 01.08.2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 07.06.2017 (седми юни две хиляди и седемнадесета) година в състав: Председател: Борислав Белазелков Членове: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 1284 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството по делото е по реда чл. 307, ал. 1 от ГПК и е образувано по молба с вх. № 5 023 015/16.02.2017 година, подадена от М. Г. П. за отмяна на решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК. В молбата се излагат твърдения, че на 21.06.2016 година ЕСПЧ е постановил решение по делото образувано по подадената от молителката жалба № 57 148/2008 година срещу Република България, с което е било констатирано нарушение на изискването за „достъп до съд”, гарантирано в от чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, допуснато с решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед на това решение на ЕСПЧ, препис, от което е приложен към молбата, П. твърди, че са налице предпоставките по чл. 307, ал. 1, т. 7 от ГПК за отмяна на решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Насрещната страна по молбата за отмяна Д. [населено място] е подала отговор с вх. № 5 039 276/16.03.2017 година, с който е изразила становище, че не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК предпоставки за отмяна на решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Решението, чиято отмяна е поискана от М. Г. П. е постановено по реда на чл. 218а, б. „а” във връзка с чл. 218б, ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.). Поради това то не е подлежало на обжалване и е влязло в сила от момента на обявяването му по надлежния ред. С оглед на това то подлежи на отмяна при установяването на твърдените от молителката предпоставките по чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК за това. Съгласно чл. 305, ал. 2 от ГПК в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК молбата за отмяна трябва да бъде подадена в шестмесечен срок от дена, в който решението на ЕСПЧ е станало окончателно. В конкретния случай решението на ЕСПЧ, на което се позовава П., е изготвено на 21.07.2016 година, като е станало окончателно на 21.10.2016 година. Молбата за отмяна е регистрирана в деловодството на Софийския районен съд с вх. № 5 023 015/16.02.2017 година, като при това е подадена по пощата на 10.02.2017 година, поради което е спазен установения в разпоредбата на чл. 305, ал. 2 от ГПК преклузивен срок за подаване на молбата за отмяна.. С оглед на това и доколкото е подадена от заинтересована страна по смисъла на чл. 303, ал. 1 от ГПК молбата трябва да се разгледа по същество. Върховният касационен съд, гражданска колегия, Четвърто гражданско отделение, преценявайки твърденията на страните и представените от тях доказателства, намира за установено и доказано следното: С решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. съставът на ВКС, ГК, Четвърто гражданско отделение е оставил в сила решение от 04.06.2016 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, ІІ „“ ВО, постановено по гр. д. № 2357 година. С последното е оставено в сила решение от 11.05.2005 година на Софийския районен съд, ІІІ гражданско отделение, 63-ти състав, постановено по гр. д. № 5188/2004 година, с което са отхвърлени предявените от М. Г. П. срещу Д. [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1 от КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 123/27.04.2004 година на Директора на Д. [населено място], с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „систем-оператор“ и с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за присъждане на сумата от 420.00 лева, представляваща обезщетение оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 28.04.2004 година до 28.06.2004 година. Както е посочено в мотивите на решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., заеманата от М. Г. П. изисквала наличието на достъп до класифицирана информация, с ниво „строго секретно“. Такъв достъп е бил отказан на Д., като административният акт за това е бил стабилизиран, поради което било налице посоченото в заповедта за прекратяване на трудовото й правоотношение основание-чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Към момента на прекратяването на трудовото правоотношение на М. Г. П. и постановяване на посочените съдебни решения по трудовия й спор с Д. [населено място], отказът за предоставяне на достъп до класифицирана информация е подлежал само на административно обжалване, което е било окончателно, без да има възможност за извършване на съдебен контрол. С оглед на това съдилищата разглеждащи трудовия спор на М. Г. П. са приели, че са обвързани от постановения отказ за предоставяне на достъп до класифицирана информация и не са разглеждали сочените от молителката доводи за неговата законосъобразност. На 21.06.2016 година ЕСПЧ е постановил решение по делото образувано по подадената от молителката жалба № 57 148/2008 година срещу Република България, което е станало окончателно на 21.10.2016 година. В същото оплакванията на М. Г. П. за това, че не е била предвидена възможност за съдебен контрол върху административния акт, с който й е отказан достъпа до квалифицирана информация, са разгледани с оглед на възможността й да реализира надлежно защитата си по трудовия спор с Д. [населено място], което е видно от пар. 31 и пар. 32 на решението. В пар. 32 е посочено, че ЕСПЧ намира, че е налице спор за право, признато съгласно българското законодателство-правото на лице да не бъде несправедливо уволнено от своята работа, че спорът е реален и сериозен, и че изходът от производството пред националните съдилища е пряко решаващ за въпросното право, а в пар. 31, че залогът за М. Г. П. в конкретния случай, не е правото на достъп до държавни тайни, което като такова не се гарантира от Конвенцията, а по-скоро правата й, които са засегнати вследствие на отказа за издаване на разрешение за такъв достъп. Според ЕСПЧ този отказ има решаващо влияние върху личната ситуация на П.-при липса на необходимото разрешение, тя не е в състояние да продължи да работи на длъжността, която е заемала в продължение на години, и това има ясни имуществени последици за нея. В тази връзка в пар. 40 от решението си ЕСПЧ е посочил, че М. Г. П. е имала право да започне производство, за да търси отмяна на уволнението, възстановяване на длъжност и обезщетение за загуба на доход. В нито един етап от това производство обаче съдилищата не се занимават с определянето на това дали е съществувало основание за отказ на разрешение за достъп на П., въпреки че този отказ е направил нейното уволнение неизбежно. М. Г. П. не е информирана за фактическите обстоятелства, взети предвид при вземането на решение, че ще бъде отказано разрешение за достъп. Тя също така не е могла да твърди, че информацията, на която се основава на това решение, е правилна или неправилна, пълна или непълна и надеждна или ненадеждна. ЕСПЧ е посочил, че изводът на съдилищата, че са обвързани от официалния отказ да се предостави достъп до класифицирана информация и че не могат да го подложат на разглеждане по какъвто и да е начин, е в съответствие с приложимото национално законодателство. ЕСПЧ обаче е намерил, че в своето изключително позоваване на този отказ в случая на М. Г. П., националните съдилища отказват самостоятелно да разгледат въпрос, който е от съществено значение за решаването на делото, и по този начин сами се лишават от компетентност да разгледат спора. В същото време ЕСПЧ е счел, че отказът да се предостави разрешение за достъп на М. Г. П. и предхождащото го проучване за надеждност са част от стандартната вътрешна процедура на работодателя на й-Д. [населено място]“, която е част от изпълнителната власт. Затова не можело да се каже, че този орган е спазил гаранциите на чл. 6 от Конвенцията. Поради това ЕСПЧ следвало да разгледа дали самият отказ на Д. [населено място] е предмет на пряк контрол от съд, което явно не е така , доколкото националните съдилища изрично констатират, че съгласно националното законодателство тези откази не са обект на каквато и да е форма на съдебен контрол. В контекстна на тези си изводи в пар. 44 от решението ЕСПЧ е констатирал, че в случая, националните съдилища отказват да проверят материалноправните причини, които са в основата на отказа на разрешение за достъп и че неговия окончателен характер има ефекта на предотвратяване на съдебно решаване по същество на оплакванията на М. Г. П.. Въпреки това нито решенията на съдилищата в мотивите им, нито Правителството в становището си, което се отнася само до въпроси, свързани с приложимостта на чл. 6 от Конвенцията се опитват да обосноват този отказ за достъп до съд с подходяща компетентност по отношение на неговата пропорционалност към посочената легитимна цел за защита на националната сигурност. Въз основа на това ЕСПЧ е приел, че е налице нарушение на изискването за „достъп до съд”, гарантирано в от чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, което е допуснато от националните съдилища при разглеждането на трудовия спор между М. Г. П. и Д. [населено място]. С оглед на изложеното е налице хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК, доколкото без отмяната на решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. няма как да бъдат отстранени последиците от нарушението и да се проверят материалноправните причини, които са в основата на отказа на разрешение за достъп до класифицирана информация. Предвид на горното молбата за отмяна е основателна и трябва да бъде уважена като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение РЕШИ: ОТМЕНЯВА на основание чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК по молба с вх. № 5 023 015/16.02.2017 година, подадена от М. Г. П. от [населено място], [улица]-партер, с ЕГН [ЕГН] за отмяна решение № 936/19.06.2008 година, постановено по гр. д. № 1393/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на ВКС. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.