1 Р Е Ш Е Н И Е № 170 София, 04 април 2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети март 2011 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА СЕВДАЛИН МАВРОВ при секретаря ............Л. Гаврилова.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Кр. Колова................, като изслуша докладваното от съдия П. Панова наказателно дело № 1180/2011 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по повод жалба на защитника на подсъдимия А. П. Ф. срещу въззивна присъда № 28/31.01.2011г. на Великотърновския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 2/ 2011 г. С присъда № 70, постановена от Плевенски окръжен съд на 05.11.2010 г. по НОХД № 595 по описа за 2010 г., подсъдимият Ф. е бил признат за невиновен по обвинението за престъпление по чл. 123 ал.1 пр.2 от НК за това на 08.04.2009 г. в[населено място] да е причинил смъртта на П. К. Г. поради немарливо изпълнение на правнорегламентирана дейност – задълженията му като директор на МЦ при затвора Б., представляващи източник на повишена опасност. Отхвърлен е бил предявеният от Г. А. К. граждански иск срещу подсъдимия за претърпени неимуществени вреди. С атакуваната въззивна присъда е била отменена оправдателната такава и подсъдимият е бил признат за виновен по обвинението по чл. 123 ал.1 пр.2 от НК поради немарливото изпълнение на задълженията му по чл. 30, 31 ал.1 и ал.2, чл. 35, чл. 37 от Правилника за организиране на дейността и вътрешния ред в медицински център при затвора[населено място], чл. 20 ал.1 и ал.3 от Правилника за устройството и дейността на лечебните заведения към МП, чл.16 ал.3, чл. 17, чл. 18 ал.1 и ал.2, чл. 62 т.1 и т.3 от Наредба №12/20.12.2006 г. за медицинско обслужване на лишените от свобода. За престъплението му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от по една година, изпълнението на което на осн. чл. 66 ал.1 от НК било отложено за срок от три години, както и лишаване от право по чл. 37 т.7 от НК – да упражнява лекарска професия, за срок от една година. С присъдата подс. Ф. е бил осъден да заплати на гражданската ищца Г. К. обезщетение в размер на 30 000 лева за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на сина й. Касационната жалба съдържа твърдение за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в нарушение на основни правни принципи, свързани с анализа на доказателствата, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон. Сочи се и наличие на явна несправедливост на наложените наказания, тъй като не са отчетени всички особености на конкретния медицински случай. Прави се искане за постановяване на решение, с което да бъде отменена въззивната присъда и подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно - делото да бъде върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснатите нарушения, или изменение на въззивната присъда с намаляване на наложените наказания и размера на присъденото обезщетение. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия представя допълнение към касационната жалба, в което доразвива изложените в нея доводи. В съдебно заседание поддържа жалбата с релевираните в нея и допълнението аргументи, както и исканията си, като акцентира на несъставомерността на поведението на подсъдимия. Гражданската ищца К. не се явява, въпреки редовното й призоваване. След съдебното заседание е постъпило писмено становище от нейния повереник, с което се иска жалбата на подсъдимия да се остави без уважение. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата, като счита, че съдът е извършил внимателен анализ на всички доказателства, включително и на заключенията на съдебно-медицинските експертизи. Счита, че подсъдимият не е могъл да постави в условията на медицинския център при затвора диагнозата „мозъчен абсцес”, но здравословното състояние на пострадалия го е задължавало да го изпрати на преглед при специалист. Поради това не намира наличие на нито едно от касационните основния. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е основателна. При проверката на атакувания акт ВКС констатира наличие на процесуални нарушения по см. на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, довели до съществено нарушаване на основни принципи на правото, свързани със задължението на съда да извърши обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото. Постановяването на въззивна осъдителна присъда чрез отмяната на първоинстанционна оправдателна такава при възприемане на една и съща фактическа обстановка от двете инстанции, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за виновността на подсъдимия. Това е възможен процесуален подход в резултат на различната оценка, която съдебните състави дават на наличните доказателства по делото или в резултат на проведено въззивно съдебно следствие. Настоящият случай обаче разкрива съществени отклонения на въззивната съдебна инстанция от този процесуален принцип. За да мотивира изводите си за наличие на виновно поведение у подс. Ф. като директор на медицинския център при затвора – Б., съставът на апелативния съд е обосновал убеждение, че не следва да се дава вяра на свидетелите, които е кредитирал първоинстанционният съд, а на друга група свидетели. В първата попадат свидетелите, които са част от администрацията на затвора, както и фелдшера и медицинската сестра, за които съдът е приел, че са пристрастни, тъй като целят да оневинят подсъдимия поради принадлежността му към колектива на тази администрация. Във втората група попадат свидетелите, които са съкилийници на пострадалия – Д. Ю., Н. П. и Д. М., които са кредитирани от въззивния съд, тъй като те са били с пострадалия постоянно в килията му и са имали преки и непрекъснати наблюдения върху здравето и състоянието му. По делото е работено с един изключително противоречив кръг от доказателствени източници, като вън от него са останали показанията на свидетелите Б. /л.121/ и Ц. П./л.145/. Първият от тях е бил затворник - библиотекар към затвора е работил заедно с пострадалия непосредствено преди да постъпи в изолатора за изтърпяване на наказание, а вторият е бил затворник-санитар към медицинския център и като такъв е имал няколко срещи с пострадалия през периода, който е от значение за делото. Показанията и на двамата са доста подробни и съдържат описание на външния вид на пострадалия, така както такова описание се съдържа в показанията на затворниците, които са били в една килия[населено място]. Въпреки това в мотивите си /л.19/ въззивният съд е посочил, че те не съдържат значима информация, свързана със здравословното състояние на пострадалия и поради това не ги е анализирал. Обективно това не е така. Тези показания, преценени във взаимовръзка с тези на останалите свидетели, също затворници, които са били кредитирани от въззивния съд, е следвало да намерят отражение в разсъждението на съда относно достоверността на същите, а не да бъдат игнорирани. Така, както служителите от администрацията на затвора биха могли да бъдат предубедени, така и показанията на съкилийниците на пострадалия по същата причина могат да бъдат недостоверни. Съдът, който събира и анализира доказателствата, е длъжен да направи това както „за” обвинението, така и „против” него, което още в по-голяма степен е трябвало да стане в производство, по което са му предоставени косвени доказателства. Не би могло да се приеме, че съдът е достигнал до обективната истина по делото, ако той е игнорирал част от доказателствата и не е дал отговор нито за тяхната достоверност, нито дали те не позволяват някакъв друг вероятен извод за фактите по делото. При положение, че съдът е направил изводите си относно виновното поведение на подсъдимия само върху част от доказателствените източници, а други изобщо не е обсъждал, въпреки че отговорът дали са достоверни и следва ли да насочват към същия или друг извод за вината е бил решаващ за изхода на делото по въпросите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, то изводите на съда за несъмненост в наличието само на един извод – че подс. Ф. немарливо е изпълнил своите задължения на директор на медицинския център при затвора – Б., са направени в нарушение на процесуалните правила, задължаващи съда да разкрие обективната истина по делото и да достигне до нея въпреки процесуалното бездействие на страните / чл. 13 и чл. 107 от НПК/. Поради това упрекът за едностранчив и избирателен подход при събирането и проверката на доказателства не е лишен от основание, а той е рефлектирал и върху доказателствено-оценъчната дейност на съда. Възможността на подсъдимия да прецени дали се налага изпращането на пострадалия за консултация с лекар-специалист очевидно се е основавала на неговите субективни възприятия за обективното здравословно състояние на Г.. За него в настоящия момент може да се съди от вписванията в медицинския журнал и от показанията на свидетелите-очевидци. Преценката на достоверността на показанията на последните е от съществено значение за изхода на делото, тъй като съдържащите се фактически обстоятелства в показанията на кредитираните свидетели Ю., М. и П. коренно противоречат на писмените доказателства по делото. Изводът какво е било възприятието на подсъдимия за външните признаци на здравословното състояние на пострадалия и в тях имало ли е симптоми за болестно състояние, което не може да се преодолее в условията на затвора, е същината на предмета на доказване по делото, който обаче не е бил обхванат в пълнота от въззивния съд именно поради допуснатото процесуално нарушение, изразило се в игнорирането на определени доказателствени източници. Без съмнение въпросът за това какви е следвало да бъдат действията на подсъдимия при констатираната от него симптоматика се съдържа в заключението по петорната съдебно-медицинска експертиза /л.22-32 от дос. производство, том ІІ/. Същата е защитена от експертите в съдебно заседание пред първоинстанционния съд /л.149 и сл./, като те са направили разяснения и уточнения по повод въпроси, поставени им от страните и съда. При тях е станало ясно, че експертите не са единодушни по въпроса дали е била налице симптоматика у пострадалия, която е налагала подс. Ф. да изпълни задължението си да изпрати пострадалия на преглед при специалист. В устните си разяснения д-р Н. /специалист уши, нос и гърло/ е заявил: „това не е мое заключение, на колегите”, а д-р Н. /невролог/: „трудно ще се мисли за това заболяване при тази клинична картина”. Останалите експерти са били съдебни лекари. В същото време въззивният съд в мотивите си /стр.13/ е приел, че „само на базата на тези записвания ... подсъдимият е бил длъжен да го /пострадалия/ насочи към специалист –невролог, респективно „У.” за установяване на точната диагноза и причината за постоянното главоболие ...”. Очевидно е, че въззивният съд се е съобразил със заключението на СМЕ, което обаче не е било единодушно, въпреки че не е било подписано с особено мнение от лекарите – невролог и специалист – У., които са изразили резерви. В същото време съдът е приел, че подсъдимият е следвало да предприеме действия по изпращане на пострадалия на консултация именно при такива лекари-специалисти. Налице е била известна неяснота в това дали са били налице симптоми в състоянието на пострадалия Г., които подсъдимият е следвало да разпознае като такива, които не са обичайни за хроничното заболяване, което е имал. При това положение съдът е следвало да използва възможностите на чл.153 от НПК и да назначи нова експертиза, с която да се даде категоричен отговор дали е било възможно подсъдимият при известната му симптоматика за пострадалия да прецени, че се е налагало извършването на консултативен преглед или специализирано изследване, както и че в медицинския център при затвора – Б. не е имало условия за провеждане на необходимото лечение. Това се е налагало и поради обстоятелството, което въззивният съд е приел за установено – че на пострадалия е било предписано антибиотично лечение от фелдшера на 30.03.2009 г. Въпреки това, съдът не е изследвал въпроса колко дневно е било това лечение, кога е следвало да настъпи подобрение от него, приключило ли е било към датите на прегледите, извършени от подсъдимия на 02,03 и 06 април 2009 г., симптомите, от които се е оплаквал пред него пострадалия, били ли са характерни при диагноза „синузит” и предприето антибиотично лечение за това заболяване, следвало ли при тях подсъдимият да приеме, че въпреки лечението здравето на Г. не се подобрява и поради това е следвало да се изясни причината чрез специализирано изследване или консултативен преглед, както и дали антибиотичното лечение не е „замъглило” някои от симптомите, които са характерни за заболяването „мозъчен абсцес”. Отговорите на всички тези въпроси са от съществено значение за разкриване на обективната истина по делото и за тях са необходими специални познания в областта на медицината. Съдът не е използвал докрай възможностите, които процесуалния закон му дава, и не е запълнил празнотата в доказателствената съвкупност чрез назначаването на повторна или допълнителна експертиза, а сам без специални познания и въпреки противоречието между експертите, е направил изводи, които са в кръга на науката медицина. Необходимо е това нарушение да бъде отстранено в хода на ново съдебно следствие пред въззивния съд, който да назначи съдебно-медицинска експертиза с участието преимуществено на специалисти по уши, нос, гърло, невролог, инфекционист и други, които имат познания в диагностицирането и лечението на „мозъчен абсцес”. С оглед на изложените процесуални пропуски и наличия на противоречия в доказателствената съвкупност, които не са отстранени от въззивния съд, се налага сериозно съмнение, че е достигната обективната истина по делото, поради което ВКС приема, че в производството по делото въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 13 от НПК. На всеки подсъдим в наказателния процес се дължи обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата. Наличието по делото на необсъдени доказателства, които биха могли да са оправдателни за него, както и на обстоятелства, които не са изяснени, а чрез изясняването им би могло да се достигне до друг фактически и правен извод, не само нарушават неговите права, но и правата на обществото за реализирането на адекватно и справедливо правосъдие. Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от Великотърновски АС. В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения съобразно дадените в настоящето решение указания. Ето защо и на основание чл. 354 ал.1 т.4 вр. ал.3 т.2 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 28 от 31.01.2011 г., постановена по ВНОХД № 2/2011 г. по описа на Великотърновски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на допускане на доказателствата. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.