Р Е Ш Е Н И Е № 47 гр. София, 31 май 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Стелияна Атанасова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 565 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска градска прокуратура срещу присъда № 228 от 28.09.2016 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, VІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 220/2016 г. В протеста и в допълнение към него са изложени възражения за нарушениe на материалния закон, допуснато при оправдаването на подсъдимата и за съществено нарушаване на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата, като е направено искане за отмяна на въззивната присъда и за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния съд. По същество доводите се свеждат до това, че при правилно установени факти от предмета на доказване въззивният съд е направил неверен извод за липса на съставомерно по чл. 209, ал. 1 НК деяние, като е допуснал едностранчиво третиране на част от доказателствата, които е ползвал като аргумент за този извод. Оспорено е заключението на въззивната инстанция за приложимост на квалификацията по чл. 346, ал. 3 НК. В съдебното заседание пред настоящия състав представителят на Върховната касационна прокуратура не поддържа протеста. Счита, че установените по делото факти действително обосновават правното им квалифициране по чл. 346, ал. 3 НК, като споделя констатацията на въззивния съд за липса на правна възможност подсъдимата да бъде осъдена за престъплението по този текст от закона, доколкото то е по-тежко наказуемо от престъплението, за което е възведено обвинение - това по чл. 209, ал. 1 НК. Частният обвинител заявява несъгласие с въззивната присъда, като счита, че тя не е съобразена с фактите по делото. Настоява, че е предоставил инкриминираната сума на подсъдимата вследствие на уверенията от нейна страна, че ще му върне колата. За установено счита, че тя не е имала нито намерение, нито възможност да му съдейства за връщането на автомобила. Моли за точно прилагане на закона. Защитникът на подсъдимата моли касационната инстанция „да оправдае подсъдимата изцяло“, като възразява срещу констатацията на въззивния съд за извършено от нея престъпление, за което не е възможно да бъде осъдена. Алтернативно моли за оставяне на въззивната присъда в сила. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда от 16.09.2014 г., постановена по НОХД № 13679/2010 г., Софийският районен съд-Наказателно отделение, 2-ри състав е признал подсъдимата Д. Р. Н. за виновна в това, че за времето от 12.08.2008 г. до 16.08.2008 г. в [населено място], тенис клуб „име“ с цел да набави за себе си имотна облага възбудила заблуждение у В. М. и с това му причинила имотна вреда в размер на 3 000 евро (равностойни на 5867,49 лева), поради което и на осн. чл. 209, ал. 1 НК и чл. 54 НК й наложил наказание от шест месеца лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК постановил отлагане на изпълнението за срок от три години. С тази присъда и на осн. чл. 45 ЗЗД подсъдимата е осъдена да заплати в полза на гражданския ищец и частен обвинител М. сумата от 3 000 евро (с левова равностойност 5867,49 лева), ведно със законната лихва от датата на увреждането. В тежест на подсъдимата е възложено заплащането на направените по воденето на делото разноски и на държавната такса върху размера на уважения граждански иск. С оспорения по касационен ред въззивен акт първоинстанционната присъда е отменена и вместо това подсъдимата е призната за невинована и е оправдана по възведеното срещу нея обвинение по чл. 209, ал. 1 НК. Протестът срещу този акт е основателен. Налице е претендираната с него незаконосъобразност, заключаваща се в несъответствие между приетите за установени фактически положения и дадената им от въззивния съд правна оценка - от една страна, а от друга страна е допуснат подход на повърхностно проучване и превратно интерпретиране на съдържанието на част от доказателствените източници, ползвани като аргумент при обосноваването на постановения краен резултат по делото. По делото няма спор относно приетите с въззивната присъда факти, според които след като сутринта на 12.08.2008 г. гостувалият в България македонски гражданин В. М. установил, че личният му автомобил липсва от паркинга на хотел „име“ в [населено място], където го оставил предната вечер, уведомил служителите на рецепцията в хотела. Подаден е бил сигнал в 09-то РУП-СДВР. В същия ден свид. М. споделил за случилото се и с подсъдимата (като директор на тенис - турнира, в който участвала дъщеря му), като я помолил за съдействие за намирането на автомобила. В разговор с него на следващия ден тя му казала, че има възможност да помогне за връщането на колата, но за целта той трябва спешно да й даде 2500 евро или 5000 лева. М. се съгласил. В следобедните часове на същия ден обаче подсъдимата му съобщила, че за връщането на автомобила трябва да бъдат дадени 3000 евро или 6000 лева. На 14.08.2008 г. вечерта, свид. М. дал на Н. 3 000 евро в присъствието на счетоводителя на ръководения от нея тенис-клуб – свид. С.. Изчаквайки резултата, свид. М. останал в [населено място] до 18.08.2008 г., когато подсъдимата го посъветвала да се върне в /държава/, като му обещала, че ще го уведоми за връщането на автомобила. След като се върнал в /държава/, в известен период свид. М. многократно провеждал телефонни разговори с подсъдимата и със сина й А. Н., след което и двамата престанали да отговарят на телефонните му повиквания. Така, както са установени, фактите са съставомерни именно по чл. 209, ал. 1 НК, доколкото са типични за това престъпление – с действията си по поемане на ангажимент пред М. да подкрепи усилията му за намиране и за връщане на противозаконно отнетия му лек автомобил, по уверяването му, че може да помогне и посочването на условията, при които това ще стане, подсъдимата е създала у свидетеля убеждение, че има реална възможност да му окаже съдействие за разрешаване на възникналия проблем. Именно създадената по този начин негова увереност във възможностите й е стимулирала М. да извърши имуществено разпореждане, предоставяйки й поисканите от нея 3000 евро, като това разпореждане е довело до неблагоприятно изменение в собствената му имуществена сфера. Вероятно въззивният съд би достигнал до същите изводи, ако се бе ангажирал с опит да изведе доказателствено обосновани констатации относно обективните възможности на подсъдимата да помогне за връщането на колата, относно предприетите или непредприети от нея действия в тази насока, относно причините да бъдат поставени от нейна страна финансови условия пред пострадалия, както и ако бе изследвал доказателствата за поведението й след получаването на сумата, в т.ч. и заявлението й пред М., че „при нея няма такива пари“, когато той си е поискал обратно парите. Вместо това, за да отхвърли дадената от прокурора и възприета от първостепенния съд правна оценка на инкриминираните факти, съставът на СГС се е аргументирал с установена от него невъзможност на базата на доказателствата да се изведе активно поведение на подсъдимата, насочено към възбуждане на заблуждение у пострадалия, че тя ще намери и ще му върне автомобила. Според този съд дори да се приеме, че у свид. М. са били създадени такива неверни представи, то те са били насочени към това, че подсъдимата ще съдейства за връщането на автомобила чрез трети лица, но не и че тя лично ще намери и ще върне колата, както е прието с обвинителния акт. Отделно от това, според въззивната присъда подсъдимата е имала действителна възможност да окаже поисканото й съдействие. В тази връзка съдът се е позовал на показанията на свид. Н., в които е съзрял „индикации за такава възможност“. Акцент е поставен на факта, че свид. М. сам е потърсил помощта на подсъдимата, като този факт според въззивната инстанция поставя под съмнение обвинителния извод за създадено от Н. заблуждение у него относно собствените й възможности. С тези аргументи въззивният съд е приел, че действията на подсъдимата, инкриминирани по делото, не съставляват измама по смисъла на чл. 209, ал. 1 НК. Обосновани по този начин, изводите на въззивната инстанция са правно неиздържани, а част от аргументите му не произтичат от доказателствата. Макар инициативата за намеса на подсъдимата в създалата се ситуация да е изхождала от свид. М., а не от самата подсъдима, тя е имала активна роля в убеждаването на свидетеля, че може да му съдейства за разрешаването на проблема и че при определени, посочени от нея условия, автомобилът ще му бъде върнат. Инициираният от нея разговор, проведен на 13.08.2008 г., в който тя е уверявала пострадалия, че има възможност да помогне и твърденията й пред него от следващия ден, че „със сигурност ще намерят колата“ (показания на свид. М., л. 73-гръб от първоинстанционното съдебно дело), настояването й, че осигуряването на парите трябва да стане бързо, защото „съществува възможност крадците да изчезнат с колата в чужбина или да я разглобят на части“ са все активни нейни действия, насочени към създаване на заблуда у пострадалия, че тя иска и може да му помогне. Именно в резултат на тази й активност и създадената в резултат на нея невярна представа за възможностите й да му съдейства, М. се е съгласил да осигури сумата, посочена му от подсъдимата и да й я предаде в определените от нея кратки срокове. Сам по себе си фактът, че свид. М. сам е потърсил помощта на подсъдимата не е от естество да постави под съмнение изпадането му в заблуждение относно действителното фактическо положение вследствие на активността, която тя е реализирала спрямо него. Според собствените му показания (кредитирани с доверие и от двете предходни инстанции), той се е обърнал към нея воден не от убеждението, че тя има неопределени и неограничени възможности да му помогне да си върне колата, било то по легален или по друг начин, а единствено и само защото е била директор на турнира и с идеята, че заради това й качество би могло да има авторитет пред органите на полицията и прокуратурата и заради намесата й тези органи да се ангажират по-ефективно за решаването на проблема. Обвинението също е приело, че заблуждаващите действия на подсъдимата са били единствено в това, че е поела ангажимент пред пострадалия за връщане на автомобила по извън легални пътища (доколкото е поставила условие за предоставяне от негова страна на парична сума и обяснявайки му какво биха направили крадците с автомобила му в противен случай), като не е направила нищо за изпълнение на поетия ангажимент, нито е имала намерение и възможност да го стори. Свид. М. е дал на подсъдимата парите, мотивиран от създадената от нея неправилна своя представа за действителното фактическо положение, а именно, че автомобилът ще му бъде върнат, ако даде поисканите му пари. Излишно въззивният съд се е фокусирал върху това дали според обвинението невярната представа е била за това, че подсъдимата сама ще намери и ще върне колата или че ще го стори чрез трети лица. Нюансът не е същностен от гледище на обвинението. И в двата случая се касае за обещание от нейна страна, че ще обезпечи връщането на колата – обещание, за което не е установено по делото да е имала обективна възможност да изпълни. В опит да обоснове извода си въззивният съд лаконично е заявил, че „индикации за такава възможност“ има в показанията на свид. Н.. Същевременно обаче обяснение за тази си перспектива към съобщеното от Н. не е дал. А е бил длъжен да го стори, доколкото констатацията му практически е за наличие на доказателства, изключващи елемент от обективната страна на вмененото от обвинението престъпление. Така въззивният съд от една страна е пренебрегнал задължението си, произтичащо от чл. 339, ал. 3 НПК да подчини новата присъда на изискванията на чл. 305 НПК към съдържанието й. От друга страна, некоректно е интерпретирал съдържанието на информационния източник, на който се е позовал. В показанията на Н. не се съдържа и намек, че майка му (т.е. подсъдимата Н.) е имала обективна възможност да окаже съдействие за връщането на колата на М.. Напротив, в заявеното от този свидетел пред първоинстанционния съд (л. 75-гръб от първоинстанционното съдебно дело) той въобще не е коментирал възможностите на своята майка да окаже подобно съдействие, нито е представил себе си като имащ такава възможност. Единствено е споделил, че има приятел, на когото преди време е била открадната и впоследствие върната колата, като е приел да попита това неназовано от него лице дали може да съдейства и след като е получил отказа му, повече не се е интересувал от случая с М.. По същество тези твърдения на Н. практически оборват казаното от подсъдимата пред пострадалия, че хората, които ще намерят колата, са приятели на сина й. Предложеният с въззивната присъда прочит на конкретните показания няма общо с оценъчната дейност на съда, която би трябвало да е ориентирана към прилагане на ясно формулираните от НПК и утвърдени в съдебната практика стандарти за достигане до истинно фактическо установяване, част от които е изискването за прецизност, точност и коректност при интерпретацията на съдържанието на доказателствените източници. Показанията на свид. Н. несъмнено носят определена информация, способна да ориентира изводите на съда и поради това изискват задълбочено внимание, било то за да бъдат възприети като достоверни или за да бъдат отхвърлени изцяло или частично. Недопустимо е обаче съдържащата се в тях информация да бъде подминавана като несъществуваща, нито да бъде произволно интерпретирана. С основание в протеста се възразява срещу законосъобразността на въззивната преценка, че инкриминираното деяние носи очертаните от чл. 346, ал. 3 НК признаци. Въззивният съд е тълкувал тази норма неправилно и откъснато от вложената в нея и в чл. 346 НК като цялостен текст правна логика. Понастоящем искането на откуп за връщане на противозаконно отнето моторно превозно средство е ситуирано в структурата на чл. 346 НК. Шестте алинеи на чл. 346 НК са свързани не само в поредността си, но и по вложения в тях смисъл - да регулират борбата срещу конкретен вид общественоопасни прояви, образувайки система, чрез която е криминализирано както самото отнемане на моторни превозни средства с цел, различна от присвоителната , а именно за ползването им и/или за получаване на имотна облага от тяхното връщане, така и предлагането на съдействие за връщане на противозаконно отнетото моторно превозно средство срещу откуп. Точният смисъл, вложен в обобщеното правило на чл. 346, ал. 3 НК може да бъде разбран, като се изхожда от съществените особености на престъпния състав, в съчетание с наложилата създаването му обществена действителност. С чл. 346, ал. 3 НК се инкриминира предлагането на съдействие за връщане на противозаконно отнето моторно превозно средство срещу откуп. С наказателното преследване на предлагането на съдействие за връщане на противозаконно отнето МПС срещу имотна облага се разширява наказателно-правната защита срещу противозаконните отнемания на моторни превозни средства с цел, различна от целта за присвояване, като се криминализират именно действията за връщане на отнетото МПС срещу заплащане. Поради това, както е посочено в решение № 318 от 19.08.2011 г. по к.д. № 1586/2011 г. на ВКС, ІІ н.о., в крайна сметка е без значение дали облагата ще бъде получена от извършителите на отнемането или от лицето/лицата, осъществяващи посредничеството за връщане на противозаконно отнетото МПС. Изпълнителното деяние не предполага измамливо поведение, а сключване на своеобразна „сделка“, при която връщането на противозаконно отнетия автомобил се откупува срещу имотна облага, като плащането на откуп се поставя като условие за връщането на автомобила. Тази именно е идеята на законодателя при въвеждането на чл. 346, ал. 3 НК в системата на Особената част на Наказателния кодекс през 2004 г. - да се даде отговор на „зачестилите престъпни отнемания на чужди моторни превозни средства с намерение впоследствие да се иска откуп за връщането на превозните средства“, като се акцентира на намерението на извършителите на тези деяния - „да се ползва противозаконно отнетото превозно средство като инструмент за принуда за даване на откуп“ (мотиви към проекта на Закона за изменение и допълнение на НК (354-01-75/24.07.2003г.). С оглед на всичко това, оправдавайки подсъдимата по възведеното обвинение по чл. 209, ал. 1 НК и приемайки, че инкриминираното по делото нейно поведение осъществява състав на по-тежко наказуемото престъпление по чл. 346, ал. 3 НК, в конкретния случай въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, което следва да бъде отстранено при повторно разглеждане на делото от друг състав на въззивния съд. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 3, т. 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ присъда № 228 от 28.09.2016 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, VІ-ти въззивен състав, постановена по ВНОХД № 220/2016 г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.