Р Е Ш Е Н И Е
№ 40
София, 02 април 2021г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
МАРИЯ МИТЕВА
при секретаря Невена Пелова
и в присъствието на прокурора Калин Софиянски
като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 995/2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба, подадена лично от подсъдимия М. И. С., и жалба от повереника на частните обвинители И. Й. И., Е. И. Д., С. И. Р. и Г. Е. А. – адв. М. З., срещу въззивно решение № 51 от 24.03.2020г., постановено по внохд № 62/20г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
В касационната жалба от процесуалния представител на частните обвинители се релевират всички основания за проверка по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че апелативният съд не е изложил ясни мотиви защо счита наложеното наказание за справедливо, както и че липсват съображения, според касатора, относно приетия размер на наказанието от дванадесет години лишаване от свобода, с оглед предвиденото за престъплението наказание от десет до двадесет години лишаване от свобода. Излагат се аргументи за това, че извършеното от подсъдимия изпълва признаците на квалифициран състав на убийство. Възразява се срещу размера на наложеното наказание, като се твърди, че същото не отговаря на критериите за справедливост и на целите, предвидени в чл. 36 от НК. Недооценени останали отегчаващите вината обстоятелства – начинът на осъществяване на деянието и личностната характеристика на подсъдимия, обективирана в изготвената на досъдебна фаза съдебнопсихологична експертиза Неоснователно според жалбоподателите като смекчаващо обстоятелство е третирано направеното от С. самопризнание, тъй като същото не допринася за разкриване на обективната истина по делото. Като неправилно се приема и позоваването на съда единствено на чистото съдебно минало на извършителя и неговата възраст. За справедливо наказание се счита такова, чийто размер е над средния, предвиден за престъплението, дори максималният. Прави се искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на първата инстанция с указания относно приложението на материалния закон.
В жалбата от подсъдимия са заявени касационните основания по чл.348, ал.1, т. 1 и 3 от НПК. Твърди се, че извършеното престъпление е предизвикано от действията на пострадалата, както и че наложеното наказание е явно несправедливо, като несъобразено с многобройните смекчаващи отговорността обстоятелства. Прави се искане за изменение на въззивното решение, като се преквалифицира деянието в такова по чл. 118 от НК и се намали наложеното наказание лишаване от свобода, с приложение на чл. 55 от НК.
По делото са приети и писмени възражения срещу двете жалби от особения представител на частния обвинител и граждански ищец Х. М. И. - адв. М. Г.. В същите процесуалният представител заявява, че намира решението на Апелативен съд – Пловдив за правилно и законосъобразно, като счита, че твърдяните от останалите страни касационни основания не са допуснати и актът следва да бъде оставен в сила. По отношение на жалбата на подсъдимия, адв. Г. излага съображения, че демонстрираното от С. поведение по време на извършване на деянието по никакъв начин не биха могли да бъдат изведени признаците на физиологичния афект. Според особения представител, поддържаната от подсъдимия теза за това, че поведението му е било предизвикано от действията на пострадалата, се обяснява с дадената му с назначената психологопсихиатрична експертиза характеристика на манипулативна, склонна да властва и контролира личност, с тенденция да прехвърля вината върху другите, както и установената му емоционална лабилност. По жалбата, подадена от останалите частни обвинители, е изразено становище за нейната неоснователност.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд повереникът на частния обвинител И. И. – адв. Д. Д., поддържа подадената от страна на доверителката си жалба по изложените в нея съображения, като отправя искане за отмяна на въззивното решение и за увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание, тъй като същото е явно несправедливо.
Служебният защитник на подсъдимия – адв. С. Ч., поддържа жалбата по изложените в нея съображения и оспорва подадената от частното обвинение касационна жалба. Намира, че приложението на института на съкратеното съдебно следствие не трябва да мотивира съда да увеличи наказанието, а също и че с оглед на установените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, при определяне на наказанието в конкретния случай следва да бъде водеща специалната превенция. Пледира за намаляване на наказанието в размер на десет години лишаване от свобода, което да бъде редуцирано с една трета, съгласно специалните правила.
Представителят на прокуратурата изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Намира, че наложеното на подсъдимия наказание е съобразено с отегчаващите и смекчаващи вината обстоятелства, поради което е законосъобразно и справедливо отмерено при превес на смекчаващите обстоятелства. Счита за неоснователни претенциите на подсъдимия за приложение на привилегирования състав на чл. 118 от НК, тъй като афектът и действията, които биха могли да го обективират, не фигурират във фактическата обстановка, предмет на диференцираната процедура по глава двадесет и седма от НПК. В допълнение, инстанциите по фактите, според прокурора, са обсъдили надлежно правната квалификация на деянието. Моли решението на АС – Пловдив да бъде оставено в сила.
Подсъдимият М. С. изразява съжаление за стореното и моли за намаляване размера на наложеното му наказание.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
С присъда № 38 от 14.10.2019г., постановена по нохд № 352/2019г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, подсъдимият М. И. С. е признат за виновен в това, че на 07.01.2019г., около 15,40 часа, в [населено място],[жк], [улица], умишлено е умъртвил Ю. И. Й., поради което и на основание чл.115 вр. чл.58а, ал.1 вр. чл.54 от НК му е наложено наказание в размер на осем години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „строг” режим съгласно чл.57, ал.1, т.2, б.„а” от ЗИНЗС.
На основание чл.59, ал.1 от НК е приспаднато времето, през което е бил задържан, считано от 07.01.2019г. до влизане на присъдата в сила.
Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец Х. М. С., действаща чрез особения си представител, обезщетение за причинените й от престъплението неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.01.2019г. до окончателното им изплащане. Предявеният граждански иск за сумата до 250 000 лв. е отхвърлен като недоказан.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и разноските.
С решение № 51 от 24.03.2020г., постановено по внохд № 62/20г., Пловдивският апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда и се произнесъл по разноските.
Касационните жалби са допустими, но неоснователни.
Необходимо е на първо място да бъде обсъден въпросът за това дали са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, релевиран с жалбата на частните обвинители, тъй като в случай, че това основание е налице, проверката на останалите би била безпредметна.
В жалбата от повереника на частните обвинители И. И., Е. Д., С. Р. и Г. А. се съдържа оплакване за липса на мотиви на проверявания акт, досежно справедливостта на наложеното наказание, както и относно конкретния му определен размер. Настоящият състав намира същото за неоснователно. Апелативният съд е изпълнил надлежно задължението си да изложи фактическите и правните си съображения за справедливостта на наложеното наказание, като е отчел наличието както на установените смекчаващи, така и отегчаващи отговорността обстоятелства. Обстойно е изяснил защо приема, че предстоящата раздяла на съпрузите и състоянието на подсъдимия по този повод не следва да бъдат приобщени към смекчаващите обстоятелства, с оглед психологичния профил на дееца, причините за разтрогването на брака и правото на личността свободно да формира волята си. Съгласил се е с изводите на първоинстанционния съд за определяне на наказанието при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и че като такива следва да бъдат отчетени чистото съдебно минало на дееца, добрите му характеристични данни, трудовата му заетост, възрастта му, критичното отношение към извършеното и направените самопризнания, като е аргументирал и причината да числи последните като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, с наличието на предпоставките за това, разяснени с ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2008г. на ОСНК на ВКС. Солидаризирал се е и с приемането на младата възраст на пострадалата и факта, че същата е майка на детето на подсъдимия, като отегчаващи обстоятелства. Извършил е самостоятелна преценка, че така отмереното наказание покрива утвърдените критерии за справедливост и визираните в чл. 36 от НК цели, и е годно да обезпечи предупредителното и поправително-възпитателното въздействие, което законът изисква.
Във връзка с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон, жалбата на частните обвинители съдържа декларативно заявление, че е осъществен състав на квалифицирано убийство. На първо място, следва да се има предвид, че повдигнатото с обвинителния акт обвинение е за престъпление по чл. 115 от НК, поради което нито една инстанция не би могла да осъди подсъдимия за престъпление по чл. 116 от НК, без да е налице надлежно изменение на обвинението. На второ място, не става ясно признаците на кой точно квалифициран състав на убийство се твърди, че изпълва извършеното от подсъдимия деяние. На трето място, не са изложени никакви съображения от страна на касатора по това му твърдение. Пред въззивната инстанция последният е направил възражение, че извършеното от С. следва да се квалифицира по чл. 116, ал. 1, т. 6 или 6а от НК, като АС – Пловдив е отговорил на същото. Твърдението за извършването на убийството по особено мъчителен за жертвата начин и с особена жестокост, правилно е било отхвърлено и от двете инстанции, тъй като няма повдигнато обвинение с такава фактическа и правна рамка. Принципно правилно е становището на контролираната инстанция, че деянието не може да се квалифицира по т.6а, предвид разпоредбата на чл.2 от НК за действието на наказателноправните норми по време.
В жалбата на подсъдимия е ангажирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като същият счита, че извършеното от него деяние е било провокирано от поведението на пострадалата и следва да се квалифицира по чл. 118 от НК. Това възражение на касатора е коментирано и аргументирано отхвърлено от двете инстанции по фактите, като настоящият състав възприема изцяло изложените от тях съображения. Нито поведението на подсъдимия сочи убийството да е извършено в особеното психическо състояние на силно раздразнение, нито признатите от него факти, изложени в обвинителния акт водят до такъв извод. Това се потвърждава и от заключението на назначената, изготвена и приобщена на досъдебна фаза психологопсихиатрична експертиза на С., съгласно което последният категорично не е бил в състояние на физиологичен афект по време на извършване на деянието. С оглед на изложеното, престъплението правилно е квалифицирано като убийство по основния състав на чл. 115 от НК.
Въпросът за явната несправедливост на наказанието позволява да бъде разгледан общо, макар и твърденията, съображенията и исканията на страните да са логично противоположни.
Индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, определящи конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризиращи личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя, с оглед постигане целите на генералната и специална превенции.
В настоящия казус първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК. При тази диференцирана процедура наказанието подлежи на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която препраща към нормата на чл.58а от НК. Решаващите инстанции са индивидуализирали наложеното на подс. С. наказание при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК – определили са наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, което са рецудирали с една трета на осем години.
Инстанциите по фактите са включили в кръга на смекчаващите вината обстоятелства чистото съдебно минало на дееца, добрите му характеристични данни, трудовата му заетост, възрастта му, критичното отношение към извършеното и направените самопризнания. Не са пренебрегнати и отегчаващите вината обстоятелства, коменитрани по-горе.
В принципен аспект при индивидуализацията на всяко наказание няма място за механичен формален подход на съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като става въпрос за различни фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степента на обществена опасност на деянието и дееца. В контекста на това разбиране и с оглед на установените смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, настоящият състав намира наложеното на подсъдимия наказание за съответно, както на конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца, така и на целите по чл.36 от НК.
Неоснователни са оплакванията на частните обвинители, че въззивният съд при определяне на наказанието не е отчел начина на извършване на деянието и характеристиката на личността на подсъдимия, дадена с психилогопсихиатричната експертиза. Видно от мотивите на въззивния съдебен акт, не е убегнал от вниманието на контролирания съд начинът на осъществяване на деянието. Това, че същият не е възприет като отегчаващо вината обстоятелство се дължи на факта, че той не рефлектира до такава степен върху обществената опасност на извършеното и извършителя, че да доведе до различна индивидуализация на наказанието. Що се отнася до характеристиките на личността на подсъдимия, същите са изследвани комплексно, а не само с оглед негативното внушение, което носи заключението на коментираната експертиза. В този смисъл е отчетено отношението между негативните и позитивните характеристики на личността на дееца. В допълнение, необходимо е да се посочи, че след обективния прочит на установените по делото фактически положения, правилно въззивният съд е достигнал до извода, че наказанието следва да бъде определено, съгласно разпоредбата на чл. 54 от НК, а претенцията на подсъдимия С. за приложение на чл. 55 от НК се явява неоснователна. Това е така, тъй като смекчаващите отговорността обстоятелства не биха могли да бъдат характеризирани като многобройни, нито пък поне едно от тях да бъде прието за изключително. Не е налице и втората кумулативна предпоставка по чл. 55, ал. 1 от НК – и най-лекото, предвидено в закона наказание да се окаже несъразмерно тежко, предвид обществената опасност на извършеното деяние и дееца.
Обобщено, по делото не се установяват данни, които да не са били взети предвид от въззивната инстанция при определяне на наказанието и да пораждат необходимост от намаляването, респ. увеличаването му. Явната несправедливост на наказанието е налице само при очевидното му несъответствие на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящото дело.
Предвид горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 51 от 24.03.2020г., постановено по внохд № 62/20г. на Апелативен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:
|