2 Р Е Ш Е Н И Е № 38 гр. София, 14.02. 2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 269 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на СОУ „Г. А. К.” – [населено място] срещу решение № 215/01.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 439/2011 г. на Сливенския окръжен съд (С.). С него, като е потвърдено решение № 648/05.08.2011 г. по гр. дело № 3465/2011 г. на Сливенския районен съд, са уважени предявени от С. Й. С. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 108/29.03.2011 г. на директора на училището-касатор, ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „старши възпитател” при училището-касатор и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 2 534.44 лв. – обезщетение за времето, през което е останал без работа – 4 месеца, ведно със законната лихва, считано от 27.05.2011 г. до окончателното плащане на сумата, в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските и държавните такси по делото. В касационната жалба се поддържат оплаквания и се излагат доводи и съображения за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът С. Й. С., в отговора си излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. С определение № 1106/23.10.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по материалноправния въпрос относно основанието за уволнение в хипотезата на чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 1 от ППЗНП, съгласно които учителските и възпитателските длъжности не могат да се заемат от лица, които са осъдени на лишаване от свобода с влязла в сила присъда за умишлено престъпление. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения по делото материалноправен въпрос намира следното: Разпоредбите на чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 1 от ППЗНП установяват императивна забрана, учителските и възпитателските длъжности да се заемат от лица, които са осъдени на лишаване от свобода с влязла в сила присъда за умишлено престъпление. Когато служител, заемащ учителска или възпитателска длъжност, след възникването на трудовото правоотношение бъде осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление с влязла в сила присъда (респ. по одобрено от наказателния съд споразумение, което има последиците на влязла в сила присъда – чл. 383, ал. 1 от НПК), предвид действието на тази императивна забрана по чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 1 от ППЗНП, той изпада в обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ. Именно това е и основанието за уволнението в тези случаи. Достатъчно е то да бъде посочено и само в текстовата част на заповедта за уволнение (като причина за уволнението) – с посочване на обстоятелството, че служителят, заемащ съответната учителска или възпитателска длъжност, е осъден на лишаване от свобода за умишлено престъпление. В такъв случай, посочената от работодателя в заповедта за уволнение, друга правна квалификация на основанието за уволнението (чрез посочване или възпроизвеждане на разпоредба от КТ, установяваща друго основание за уволнение, различно от това по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ), не обвързва съда. Предвид така даденото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: За да уважи предявените по делото искове, въззивният съд е приел, че в заповедта, с която е извършено процесното уволнение, е налице противоречие между посоченото в нея правно основание и текстовото й съдържание, както и че разгледано по същество, уволнението е незаконно, поради липса на факти, които могат да бъдат конкретно подведени под хипотезиса на визираната от работодателя правна норма. В тази връзка е изтъкнато, че от една страна, като правно основание в заповедта е посочено: „чл. 330, ал. 1, т. 1 от КТ”, от друга страна е изписано: „служителят е лишен с присъда от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен”, т.е. работодателят е имал предвид чл. 330, ал. 2, т. 1 от КТ; а освен това като причина за уволнението е посочено влязло в сила споразумение, с което на ищеца е наложено наказание за умишлено престъпление от една година и четири месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от три години, както и че предвид чл. 125, т. 1 от ППЗНП и писмено становище на Министерството на образованието, ищецът не може вече да заема учителски и възпитателски длъжности. Въззивният съд е изложил подробни съображения и е приел, че в случая не е налице основание за прекратяване на трудовия договор, както по чл. 330, ал. 1 от КТ – задържане на работника за изпълнение на присъда, така и по чл. 330, ал. 2, т. 1 от КТ – лишаване на ищеца с присъда или по административен ред от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен. Изложени са и съображения, че в чл. 330 от КТ законодателят е посочил изрично и изчерпателно хипотезите на прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, че те не могат да бъдат тълкувани разширително – извън вложения в тях смисъл, поради което вън от тях – на други основания работодателят не може да прекрати трудовия договор без предизвестие. Окръжният съд е приел и че е недопустимо работодателят да се позовава на подзаконови нормативни актове (в случая – ППЗНП) при прекратяване на трудовото правоотношение, предвид това, че материята е изцяло уредена на законово ниво – в КТ; изтъкнато е и че чл. 125, т. 1 от ППЗНП не визира основание за прекратяване на трудовото правоотношение, а материалноправни предпоставки за заемане на длъжността. Предвид даденото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, тези изводи на въззивния съд са неправилни – необосновани и в нарушение на материалния закон. Поради това, обжалваното въззивно решение следва да се касира и спора да се реши по същество от състава на ВКС, като предявените искове бъдат отхвърлени. От доказателствата по делото е установено, че по силата на трудов договор № 3/01.09.2005 г. и допълнителни споразумения към него, последното от които с № РД-07-14/18.01.2010 г., между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността „старши възпитател” при ответното училище. По споразумение от 22.07.2010 г., одобрено от съда по н.о.х.д. № 380/2010 г. по описа на С., ищецът е признат за виновен в това, че в периода месец май 2008 г. – 22.04.2010 г. в [населено място], като физическо лице, без съответно разрешение е извършвал по занятие банкови сделки – предоставял е кредити за своя сметка и на собствен риск, за което се изисква съответно разрешение – лиценз за банкова дейност, съгласно чл. 13, ал. 1, във вр. с чл. 2, ал. 1 от ЗКИ; и за това извършено от него умишлено престъпление по чл. 252, ал. 1, пр. 1 от НК, на ищеца е наложено наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК – лишаване от свобода за срок от 1 година и 4 месеца, изтърпяването на което, на основание чл. 66 от НК, е отложено за изпитателен срок от 3 години, както и наказание конфискация на имущество. С процесната заповед № 108/29.03.2011 г. на директора на училището-касатор, връчена срещу подпис на ищеца на 29.03.2011 г., същият е уволнен от процесната длъжност „старши възпитател” – прекратен е трудовият договор между страните. В заповедта, като основание за уволнението (причини за прекратяването на трудовия договор) е посочено, че ищецът има наложено наказание от 1 година и 4 месеца за умишлено деяние по чл. 252, ал. 1, пр. 1 от НК – „извършване без разрешение на финансови сделки”, видно от свидетелство за съдимост с рег. № 10161/21.12.2010 г., както и че на основание чл. 125, т. 1 от ППЗНП и съгласно становище изх. № 06001-70/24.03.2011 г. на М., ищецът не може да заема учителски и възпитателски длъжности, тъй като е осъден на лишаване от свобода с влязла в сила присъда за умишлено престъпление. Предвид дадения по-горе отговор на поставения по делото материалноправен въпрос, по този начин в текстовата част на процесната заповед достатъчно ясно е посочено основанието на уволнението на ищеца, а именно – обективна невъзможност на същия за изпълнение на трудовия договор, по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, във вр. с чл. 40, ал. 4 от ЗНП и чл. 125, т. 1 от ППЗНП. Също предвид дадения по-горе отговор на поставения по делото материалноправен въпрос, без значение в случая е, че работодателят е посочил в процесната заповед, че уволнението се извършва „на основание чл. 330, ал. 1, т. 1 от КТ”, както и че ищецът „е лишен с присъда от право да упражнява професия или да заема длъжността, на която е назначен”, т.е. възпроизведена е част от текста на чл. 330, ал. 2, т. 1 от КТ. След като в процесната заповед за уволнение достатъчно ясно са посочени обстоятелствата, обуславящи наличието на основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, то неправилната правна квалификация на същото с посочване и възпроизвеждане на други текстове от КТ, съгласно константната съдебна практика, включително и на ВКС, не обуславя незаконосъобразност на уволнението на ищеца, като не е налице и соченото в исковата молба, противоречие в мотивите на заповедта. Неоснователен е и доводът на ищеца, че уволнението му не съответства на фактическите обстоятелства, които е имал предвид работодателят. Основанието по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, на което е уволнен ищецът, не попада в хипотезите на чл. 333, ал. 3 и ал. 4 от КТ, поради което са неоснователни и доводите в исковата молба, че ищецът се ползвал с предварителната закрила при уволнение, установена с тези разпоредби. Предвид изложеното, предявеният по делото иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна уволнението на ищеца като незаконно, е неоснователен и следва да се отхвърли. Обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за възстановяване на ищеца на процесната длъжност „старши възпитател” и за присъждане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 751.68 лв., също се явяват неоснователни и следва да се отхвърлят. Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното училище, претендираните и направени от последното, разноски за заплатени държавни такси и адвокатско възнаграждение по делото, в общ размер 486.40 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 215/01.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 439/2011 г. на С. окръжен съд; и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от С. Й. С. срещу СОУ „Г. А. К.” – [населено място], искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищеца, извършено със заповед № 108/29.03.2011 г. на директора на СОУ „Г. А. К.” – [населено място]; за възстановяване на ищеца на заеманата до уволнението длъжност „старши възпитател” при ответното училище и за осъждане на последното да заплати на ищеца сумата 3 751.68 лв. – обезщетение за времето, през което той е останал без работа поради уволнението; ОСЪЖДА С. Й. С. да заплати на СОУ „Г. А. К.” – [населено място] сумата 486.40 лв. (четиристотин осемдесет и шест лева и четиридесет стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.