Р Е Ш Е Н И Е № 30 гр. София, 02.04.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1188/2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – 293 ГПК. Образувано е по касационни жалби на А. М. Л. и на К. С. Л. срещу въззивно решение № 5227 от 13.07.17г., постановено по гр.д.№ 10219/16г. на Софийския градски съд, ІІ Е с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 3229 от 25.03.16г. по гр.д.№ 28835/13г. на Софийския районен съд, 32 с-в, с което на основание чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на И. Й. П., че А. М. Л. и К. С. Л. не са собственици на 1/3 ид.част от УПИ ****, в кв.37 по плана на [населено място] , местност [населено място], с площ от 1782 кв.м. /имот с идентификатор ****/ и е уважен предявеният от И. Й. П. против А. М. Л. и К. С. Л. иск с правна квалификация чл.108 ЗС като е признато за установено, че ищецът е собственик на 1/3 ид.част от посоченото дворно място, както и на 1/3 ид.част от построената в североизточната му част триетажна жилищна сграда и ответниците са осъдени да му предадат владението върху тази част от имота, като е отменен и констативен нот.акт № 180/08г., издаден в полза на А. М. Л.. Решението е допуснато до касационен контрол в частта, с която първоинстанцинното решение е потвърдено в частта, с която е уважен предявеният отрицателен установителен иск за собственост съгласно дадените с ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 разяснения и на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Ответникът по жалбите И. Й. П. изразява становище за тяхната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: По делото е установено, че с договор за дарение /нот.акт № 69/75г./ Г. С. Б. е дарила на сина си М. С. Б. и на внука си И. Й. П. (ищец в първоинстанционното производство) по 1/3 ид.част от процесното дворно място и от построената в североизточната му част едноетажна жилищна сграда, която впоследствие не пристроена и надстроена. С нот.акт № 10/83г. М. Б. е дарил на ответника А. М. Л. 1/3 ид.част от жилищната сграда, а с договор за покупко-продажба /нот.акт № 111/83г./ същата е закупила от Р. Д. К. и Д. П. К. 1/3 ид.част от дворното място и от жилищната сграда. С нот.акт № 180/08г. А. М. Л., по време на брака й с К. С. Л., е призната за собственик на 1/3 ид.част от дворното място на основание давностно владение и наследство. За да уважи предявените искове въззивният съд е приел, че кумулативното съединяване на отрицателния установителен иск за собственост и на ревандикационния иск е допустимо, тъй като двата иска са с различен предмет, както и че за ищеца е налице правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, тъй като със снабдяването си с констативен нотариален акт ответниците оспорват правата на ищеца и чрез него могат да се легитимират като собственици на притежаваните от ищеца идеални части от имота. Прието е, че основанието, на което първоначално е установена фактическата власт върху имота показва съвладение и ответниците са били държатели на притежаваната от ищеца 1/3 ид.част от имота, поради което в тази хипотеза, за да са могли да я придобият по давност, е следвало с едностранни действия да превърнат държането си във владение, които по явен и недвусмислен начин да показват отричане на неговите права, каквито факти по делото не са установени. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част е процесуално недопустимо. Съгласно дадените с т.1 на ТР № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В първата хипотеза ищецът разполага с възможност да предяви и положителен установителен иск за собственост или осъдителния иск по чл.108 ЗС. Когато той е преценил, че претендираното от него право се нуждае от по интензивен способ на защита и предявил ревандикационен иск, спрямо който установителните искове за собственост са субсидиарна форма на защита, за него не е налице правен интерес от предявяването едновременно, при условията на кумулативност, и на установителен иск за собственост на същия имот /положителен или отрицателен/, тъй като с уважаването на иска по чл.108 ЗС, съдържащ две искания - ищецът да бъде признат за собственик на спорния имот и за осъждане на ответника да му предаде владението върху него /ТР №4/2004г. на ОСГК на ВКС, т.2А/, се установява със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, че ищецът притежава правото на собственост върху имота, респ. че той не принадлежи на ответника. Снабдяването на ответника с констативен нотариален акт за собственост на имота или на идеална част от него също не обуславя наличието на такъв интерес, тъй като отмяната на този акт съгласно чл.537, ал.2 ГПК е законна последица от уважаването и на ревандикационния иск. С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.4, вр. с чл.270, ал.3, предл.1ГПК обжалваното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат обезсилени в частта, с която е уважен предявеният отрицателен установителен иск за собственост, а производството по този иск следва да бъде прекратено. При този изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено в частта му за разноските, като на основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците в първоинстанционното производство следва да заплатят на ищеца сумата 880,50 лв., а на основание чл.78, ал.3 и 4 ГПК ищецът следва да заплати на ответника А. М. Л. сумата 1122,50 лв., а на ответника К. С. Л. сумата 527,50 лв., представляващи разноски за всички инстанции. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О б е з с и л в а въззивно решение № 5227 от 13.07.17г., постановено по гр.д.№ 10219/16г. на Софийския градски съд, ІІ Е с-в, и потвърденото с него решение № 3229 от 25.03.16г. по гр.д. № 28835/13г. на Софийския районен съд, 32 с-в, в частта, с която на основание чл.124, ал.1 ГПК е признато за установено по отношение на И. Й. П., че А. М. Л. и К. С. Л. не са собственици на 1/3 ид.част от УПИ ****, в кв.37 по плана на [населено място] , местност [населено място], с площ от 1782 кв.м. /имот с идентификатор ****/. П р е к р а т я в а производството по предявения от И. Й. П. против А. М. Л. и К. С. Л. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не са собственици на 1/3 ид.част от УПИ ****, в кв.37 по плана на [населено място] , местност [населено място], с площ от 1782 кв.м. /имот с идентификатор ****/. О т м е н я въззивното решение в частта за разноските и вместо него постановява: О с ъ ж д а А. М. Л. и К. С. Л. да заплатят на И. Й. П. сумата 880,50 лв./осемстотин и осемдесет лева и петдесет стотинки/ разноски за всички инстанции. О с ъ ж д а И. Й. П. да заплати на А. М. Л. сумата 1122,50 лв./хиляда сто двадесет и два лева и петдесет стотинки/, а на К. С. Л. сумата 527,50 лв./петстотин двадесет и седем лева и петдесет стотинки/ разноски за всички инстанции. Р е ш е н и е т о не подлежи на обжалване. ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: