8 Р Е Ш Е Н И Е № 179 гр. София, 19 май 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април 2015 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря ............А. КАРАДЖОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 340/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия В. Т. В. срещу въззивно решение № 9, постановено на 13.01.2015 г. от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 844/2014 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционната присъда № 360, постановена от Софийски градски съд на 27.11.2013 г. по НОХД № 3612/2013 г., подс. В. е признат за виновен за това, че на 01.03.2013 г., около 16:20 – 16:30ч, в [населено място], [улица], в сградата на Министерство на транспорта, информационните технологии и съобщенията на Република България, в кабинет № 220, в качеството си на длъжностно лице – специалист в отдел „Лицензи” при дирекция „Автомобилни превози” в Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация” поискал, а на 06.03.2013 г., около 10:00 – 10:20ч, на същото място и в същото си длъжностно качество и приел от И. М. Д. от [населено място], обл. София дар – паричната сума от 400 лв., която не му се следва, за да извърши действие по служба – да отпечата и завери копия на лиценз за извършване на международен превоз на товари за превозвача [фирма], [населено място], обл. София, поради което и на основание чл. 301 ал. 1 от НК, вр. чл. 54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, глоба в размер на три хиляди лева, както и на осн. чл. 301 ал. 4, вр. чл. 37 ал. 1 т. 6 от НК е лишен от правото да заема държавна длъжност за срок от четири години и шест месеца. На осн. чл. 66 ал. 1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от три години. Съдът се е разпоредил и с веществените доказателства и разноските по делото. С атакуваното въззивно решение присъдата е била изменена в частта относно наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, което е намалено на една година и три месеца. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена. В касационната жалба, подадена от адв. Д. - защитник на подсъдимия, се релевират всички касационни основания по чл. 348 ал. 1 от НПК. Доводът по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК – неправилно приложение на материалния закон, е подкрепен с твърдения за незаконосъобразност на въззивния съдебен акт, противоречащ на материалния закон, предвид текста на чл. 307 от НК. Според защитата на подс. В. е налице провокация към подкуп от страна на св. И. Д., който според посоченото в касационната жалба съзнателно и преднамерено - на 1 и 6 март 2013 г., е създал обстановка и условия, за да предизвика както предлагане, така и даване и получаване на подкуп с единствената цел да навреди на подс. В., поради което последният следва да бъде оправдан. Според касатора, въззивното решение е постановено и при допуснати съществени процесуални нарушения (касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК), изразили се в неправилната интерпретация на гласни доказателства, събрани чрез специални разузнавателни средства, както и поради некредитиране на показанията на св. С. Ц., разпитана в хода на въззивното съдебно следствие. По отношение на използвания оперативен способ за използване на специални разузнавателни средства (СРС) - „белязване”, в жалбата е посочено, че не е ясно дали са били обработени само парите или белязване е имало и по плика, в който са били поставени. По отношение на вещественото доказателство – плик, от изготвената по делото дактилоскопна експертиза е установено, че във вътрешната страна на плика има пръстов отпечатък, който не е на подсъдимия. С оглед предявяването на инкриминирания плик се оказало, че същият не се намира в материалите по съдебното производство, а във владение на прокуратурата. Отказано е допълнително изследване, с което според касатора са ограничени процесуалните права на подсъдимия, в частност правото му на защита. Явната несправедливост се сочи като основание за отмяна на въззивното решение с оглед осъждането на невинно лице. Прави се искане за отмяна на решението и присъдата и оправдаване от касационната инстанция на подс. В. или алтернативно – за отмяна на въззивния и първоинстанционен съдебни актове и връщане на делото за ново разглеждане на инстанция по преценка на ВКС. Пред касационната инстанция защитата на подс. В. поддържа жалбата по изложените доводи и направените с нея искания. В допълнение към изложеното в жалбата, по отношение на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 1 от НПК счита, че възниква въпроса дали подзащитният му има качеството на „длъжностно лице”, тъй като е бил в трудовоправни отношения с Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация” и на него не му е била връчвана длъжностна характеристика. Подс. В. поддържа казаното от неговия защитник, като в последната си дума моли съда да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. ВКС, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ от двете съдебни инстанции, с оглед разпоредбите на чл. 14 ал. 1 и чл. 339 ал. 2 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК. В мотивите към въззивното решение е даден изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на защитата на подсъдимия, част от които се повтарят и в касационната жалба, включително и направеното възражение в съдебното заседание пред касационната инстанция относно качеството „длъжностно лице” по смисъла на чл. 93 ал. 1 т. „а” от НК /вж. л. 51- 52 от въззивното решение/. Аргументацията на въззивния съд е по-пестелива от тази на първоинстанционния, но след като въззивният съд е посочил кои доказателствени източници кредитира и кои не, и защо не приема аргументите на подсъдимия и защитата му за липса на престъпление по чл. 301 от НК от обективна и субективна страна, то според касационната инстанция правото на защита на подс. В. - да разбере въз основа на какви доказателства и при какъв техен анализ е признат за виновен, е осигурено. За длъжностното качество на подсъдимия не би следвало да има каквото и да е съмнение, независимо, че не му е била връчена длъжностна характеристика, доколкото той фактически със съгласието на работодателя в рамките на трудовото си правоотношение е изпълнявал дейности, които изцяло попадат в характеристиките на длъжността, която е заемал, и са представлявали естеството на неговите трудови задължения. Въззивният съд е изпълнил основната си функция да изгради фактическите си и правни изводи при решаването на делото въз основа на формирано вътрешно убеждение относно фактите по делото чрез всестранен анализ на доказателствата. Последователни и непротиворечиви са показанията на св. И. Д. за възникване на ситуацията, при която на 01.03.2013 г. от подсъдимия му е поискан неследващ се дар, за да извърши действия по служба, довели като краен резултат до приетата на 06.03.2013 г. парична сума от 400 лв. Използването на показанията на далия подкупа св. Д., който на 01.03.2013 г. е подал сигнал пред съответната полицейска служба не прави показанията му недостоверни. Те са проверени чрез тези на свидетеля И. А. – началник сектор „Корупция” към отдел „БОП” – София град, който не може да бъде упрекнат в каквато и да е заинтересованост от потвърждаването на неверни факти, поради което не могат да бъдат подлагани на каквото и да е съмнение от гледна точка на достоверността им. Престъпната деятелност на подсъдимия е потвърдена както от протоколите за извършени действия по разследването, така и от съдържанието на протоколите за изготвените веществени доказателствени средства за приложените СРС на досъдебното производство, и заключенията на назначените в хода на досъдебното производство химическа и дактилоскопна експертизи. По отношение на съдържанието на разговора между подсъдимия и св. Д., проведен на 06.03.2013 г., на който подсъдимият е изрекъл изреченията „Д. тука нещата, другите. Тая бележка си е за тебе” съображенията на въззивния съд, основани на съвкупната оценка на доказателствения материал, които настоящият състав напълно споделя, са че обясненията на подсъдимия за съдържанието на проведените разговори със св. Д. и това, че в подадения от този свидетел плик подсъдимият си е помислил, че получава документи, а не пари, не следва да бъдат кредитирани, тъй като представляват защитна версия /л. 52 от въззивното решение/. Не е спорно по делото, че при извършения оглед в кабинета на подсъдимия са намерени документи, носещи имената на св. И. Д., поставени в полиетиленов джоб, но вдясно върху бюрото на В.. На съвсем друго място, поставени вляво от бюрото, от вътрешната страна на гише върху рафт до компютър, е намерен книжен плик с поставени в него банкноти /л. 37- 45 от дос. пр-во/. В рамките на въззивното съдебно следствие, по искане на защитата на подсъдимия, в съдебното заседание от 26.11.2014 г. е разпитана св. С. Ц., работеща на гише в Регионална дирекция „Автомобилна администрация”, подразделение на изпълнителната агенция със същото наименование. В хода на разпита пред въззивния съд свидетелката е посочила, че името на св. И. Д. не й говори нищо, както и принципни положения във връзка със съставянето на акт за административно нарушение и издаването на наказателно постановление в Агенцията. Доводите, с които защитата обосновава тезата си по отношение на тази свидетелка, имат характер на такива по обосноваността на въззивния съдебен акт. Чрез тях защитата е дала собствената си интерпретация по отношение на тези гласни доказателствени средства, за които въззивният съд е преценил, че те не променят фактическата обстановка по делото. Тази констатация на въззивния съд не е произволна, а резултат от извършения анализ на всички събрани по делото доказателства. От показанията на св. Ц. правилно е било преценено, че не могат да бъдат изведени никакви доказателства в подкрепа на обвинението или на защитната теза на подсъдимия. Неоснователни са съмненията относно използвания оперативен способ съгласно чл. 9 от Закона за специалните разузнавателни средства – „белязване”, с който видно от приложения към секретните материали протокол от 04.03.2013 г., на основание искане за прилагане на това СРС, е извършено белязването на осемте броя банкноти с номинал 50 лв., предмет на подкупа. При анализа на доказателствената съвкупност от въззивния съд ясно е посочено, че с оцветяващо вещество са били обработени банкнотите. Неоснователно е и оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с отказа на първоинстанционния съд да назначи допълнителна дактилоскопна експертиза със задача, формулирана от защитата в съдебното заседание на 24.09.2013 г. (л. 55 от н.о.х.д. № 3612/2013 г. на СГС). Във въззивното производство ново такова искане не е правено. Върховният касационен съд многократно, в последователната си съдебна практика, е отбелязвал, че не винаги и не всеки отказ да бъдат уважени направени от подсъдимия доказателствени искания води до нарушаване на процесуалните му права. Такова нарушаване ще е налице само тогава, когато направеното искане мотивирано цели да отстрани съществуващата доказателствена необезпеченост било поради липсата въобще на доказателства, било поради това, че наличните такива са непълни, неясни, противоречиви и по тази причина не могат да послужат за фактическото изясняване на делото. Настоящият случай не е такъв. На последно място, по отношение на оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, в касационната жалба се навежда довод във връзка с процедурата по предявяване на веществените доказателства по чл. 284 от НПК, при която станало ясно, че вещественото доказателство „плик”, което е било обект на дактилоскопна експертиза, е предадено на Софийски градски съд едва след внасяне на делото с обвинителен акт, поради което, според защитата, същото не е следвало да бъде използвано в съдебната фаза на процеса. Оплакването е неоснователно. На последно проведеното заседание по делото пред първоинстанционния съд - на 26.11.2013 г., е реализирана процедурата по чл. 284 от НПК, като от изявлението на прокуратурата /л. 104 от н.о.х.д. № 3612/2013 г./ става ясно, че „плик № серия А 179950 по описа на СДВР се намира към екземпляр от протокол за извършена дактилоскопна експертиза, изпратен на Софийска градска прокуратура с писмо от 07.08.2013 г. получено в прокуратурата на 12.08.2013 г.”, т.е. след предявяване на материалите по досъдебно производство с рег. ЗМ-20013/2013 г. по описа на отдел „БОП” – София град, пр. пр. с вх. № 2419/2013 г. по описа на СГП, извършено на дата 29.07.2013 г. В придружителното писмо на СГП до СГС – НО от 31.07.2013 г., с оглед внасянето на обвинителния акт изрично е посочено, че допълнително на съда ще бъдат изпратени три броя папки с номера – 3, 4 и 5, съдържащи класифицирана информация, които са неразделна част от доказателствените материали по ДП с рег. № ЗМ-20013/2013 г. по описа на отдел „БОП” – София град. Дори да се приеме, че въпросният плик не е бил предявен, което е процесуално нарушение, тъй като разпоредбата на чл. 227 ал. 8 от НПК вменява всички материали, от които ще се ползва обвинението, да бъдат предявени, то това нарушение е преодоляно в централната фаза на наказателното производство - съдебната. От протокола от горепосоченото съдебно заседание става ясно, че съставът на първоинстанционния съд е дал възможност на страните да се запознаят с материалите по делото от секретните томове към него, с оглед на което наведеният довод от защитата на подс. В. е несъстоятелен. Видно от постановените съдебни актове, доказателствените изводи относно авторството на подс. В. се основават и на останалите доказателствени източници. Неоснователни са и възраженията, че подсъдимият не е осъществил състава на престъплението по чл. 301 ал. 1 от НК. Съвсем правилно Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционната осъдителна присъда в тази част, като мотивирано е отказал да приеме, че е налице провокация към подкуп. От нито едно доказателство не може да бъде изведено обстоятелството свидетелят Д. да е създал преднамерена ситуация, в която да предизвика подсъдимия да поиска и получи подкуп. За да е налице провокация към подкуп, трябва подсъдимият да е бил поставен в такава ситуация от другиго, че не би извършил престъплението, ако не е било налице провокационното поведение на провокатора. При установените фактически положения решаващите по фактите инстанции са направили правилни и законосъобразни изводи относно присъствието на всички обективни и субективни признаци на инкриминирания престъпен състав по чл. 301 ал. 1 от НК, който е бил осъществен, без да е налице провокативно създадена ситуация от св. Д.. По делото няма доказателства, които да сочат на основание за удовлетворяване на подобно възражение. В жалбата се съдържа и довод за явна несправедливост на наложеното на подс. В. наказание, по същество въведен като основание в касационната жалба с аргументацията, че поради нарушение на закона и допуснато съществено нарушение на процесуалните правила е осъден невинен човек. При отмерване на наказанието „лишаване от свобода” въззивният съд го е намалил с три месеца - от една година и шест месеца на една година и три месеца. По отношение на това наказание е обсъдил и надлежно оценил съобразно тяхната тежест и значение всички обстоятелства, включени в обхвата на чл. 54 от НК. В случая, индивидуалната тежест на извършеното е била добре съпоставена с констатираните отегчаващи обстоятелства (в която категория са включени осъществяването на престъплението и под двете форми на изпълнителното деяние по чл. 301 ал. 1 от НК, както и стойността на поискания и приет подкуп), както и със смекчаващите такива, сред които е било отдадено нужното значение на младата възраст на подсъдимия, чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни и събраните по делото данни, че извън инкриминирания случай добросъвестно е изпълнявал служебните си задължения, като именно и с оглед на техния превес пред отегчаващите отговорността обстоятелства е определена и точната мярка за наказателно въздействие чрез намаляване на наказанието лишаване от свобода на една година и три месеца, с приложение на чл. 66 ал. 1 НК - последното, препотвърдено с въззивното решение. В рамките на законовите предели е отмерено и наказанието „глоба”, кумулативно предвидено в разпоредбата на чл. 301 ал. 1 НК, което в конкретния случай е в размер на три хиляди лева и при неговото определяне, както и при наказанието „лишаване от свобода”, са спазени изискванията за тяхната индивидуализация и съответствие с целите на чл. 36 от НК. Съдът служебно констатира, че въззивният съд, намалявайки основното наказание лишаване от свобода е допуснал нарушение на материалния закон по отношение на наложеното на подс. В., на основание чл. 301 ал. 4, вр. чл. 37 ал. 1 т. 6 НК, кумулативно наказание лишаване от право да заема държавна длъжност за срок от четири години и шест месеца. Същото, в съответствие с разпоредбата на чл. 49 ал. 2 от НК, е следвало да бъде намалено с три месеца, за да съответства на предвиденото в закона съотношение за сроковете по отношение на наказанието лишаване от права. Това нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция поради това, че е свързано с намаляване на размера на наказанието лишаване от право да се заема държавна длъжност, наложено за престъплението по чл. 301 ал. 1 НК, което е изцяло в интерес на подсъдимия. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, за да упражни правомощията си по чл. 354 ал. 1 т. 2 и т. 4 от НПК. В същото време са налице предпоставки за изменение на въззивното решение, като на осн. чл. 354 ал. 2 т. 1 вр. ал. 1 т. 3 от НПК бъде намалено наложеното на подс. В. наказание лишаване от право да се заема държавна длъжност за престъплението по чл. 301 ал. 1 от НК. С оглед на това, и на основание чл. 354 ал. 1 т. 1 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 9 от 13.01.2015 г., постановено по ВНОХД № 844/2014 г. от Софийския апелативен съд, пети състав, като НАМАЛЯВА наложеното на подс. В. Т. В. по чл. 301 ал. 1 вр. чл. 37 ал. 1 т. 6 от НК наказание лишаване от право да заема държавна длъжност от четири години и шест месеца, на четири години и три месеца. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.