8
Р Е Ш Е Н И Е № 108
гр. София, 15.07.2024 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ПЪРВО търговско отделение, в открито заседание на двадесет и втори февруари, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ АННА НЕНОВА
при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 384/2023 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. против решение № 934/24.06.2022г. по гр.д.№ 1592/2021г. на Софийски апелативен съд, с което , след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 900320/26.02.2021 г. по гр.д.№ 115/2020 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, като краен правен резултат е уважен предявеният отГаранционен фонд против касатора иск, с правно основание чл. 288, ал. 12 вр. с ал. 1, т. 2 , б.“а“ от КЗ / отм./ и същият е осъден да заплати на ищеца сумата от 201 204,10 лева. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в нарушение на чл. 300 ГПК, предвид влязла в сила оправдателна за него присъда, макар след влизане в сила на съдебното решение по предявени от пострадалите против Гаранционен фонд искове, за обезщетяване на неимуществени вреди, в производството по което М. К. е бил конституиран като трето лице - помагач на ответника,в качеството на делинквент. С влязлата в сила оправдателна присъда касаторът твърди, че е оборена презумпцията за вината му, на която се е основал съда в гражданското производство по преките искове на пострадалите и това обстоятелство е следвало да бъде съобразено от съда, на основание чл. 300 ГПК. Отговорността по чл. 45 ЗЗД, респ. виновно поведение на лицето, причинило ПТП, в причинност с което са настъпили уврежданията на трети лица, е предпоставка за законовата суброгация по чл. 558, ал. 7 КЗ. С оглед отречената от наказателния съд отговорност на ответника за настъпилите вреди, респ. приемането на случайно събитие, касаторът намира, че не са били налице предпоставките ГФ да плати обезщетение на пострадалите / извършеното предходно плащане е ирелевантно за настоящия спор /, респ. не са налице предпоставките да се суброгира в правата им срещу него. Касаторът в евентуалност се позовава и на непроизнасяне на въззивния съд относно началния момент на дължима законова лихва върху сумите по застрахователните обезщетения.
Ответната страна – Гаранционен фонд – оспорва касационната жалба, като е подаден отговор единствено по допустимостта й, на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В хода на устните състезания се поддържа правилност на въззивното решение, без конкретни мотиви.
С определение № 1071/16.11.2023 г. касационното обжалване е допуснато по конкретизирания от настоящия състав въпрос : Длъжен ли е съдът, в производство по предявен от ГФ, на основание чл. 288, ал. 12 КЗ отм. / аналогичен на чл. 558, ал. 7 от КЗ нов / иск срещу делинквента, да съобрази, на основание чл. 300 ГПК, постановена за същия оправдателна присъда, ако предходно на същата е влязло в сила съдебно решение, за уважаване на предявени от пострадалите преки искове срещу ГФ, в производството по които делинквентът е участвал като трето лице - помагач на ГФ и се явява обвързан от задължителната сила на мотивите, обхващаща и установената му деликтна отговорност ? Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът на въпроса се явява значим за точното приложение на процесуалния закон, изисквайки да се определи съотношението между установителното действие на постановено решение, съгласно чл. 223 ГПК и задължителната обвързаност на гражданския съд с постановена присъда, съгласно чл. 300 ГПК, в отношенията между едни и същи страни и в хода на висящо между същите съдебно производство.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290 , ал. 2 ГПК , за да се произнесе съобрази следното :
Гаранционен фонд е предявил срещу М. К. иск, с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ / отм./, основан на суброгирането си в правата на пострадалите от ПТП на 31.07.2012 г. , твърдяно да е настъпило по вина на ответника, с оглед изплатено на същите - Г. З. и В. Д., като законни наследници на починалата при ПТП Ц. П. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в размер на 223 496, 50 лева. Сумата е формирана от присъдени главници, лихви върху главниците, считано от 17.04.2013 г. до датите на изплащане на застрахователните обезщетения, заплатени държавни такси и разноски по съдебно и изпълнително производства, за установяване дължимостта и принудително събиране на застрахователните обезщетения. Ответникът е управлявал МПС без сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, което обуславя материалноправната легитимация на ГФ, като ответник по преките искове на пострадалите и като ищец в настоящото производство, суброгирал се в правата на удовлетворените лица. Ищецът се позовава на влязло в сила съдебно решение, в производство с участието на ответника, конституиран като трето лице – помагач на ГФ, в което е прието за установена деликтната му отговорност за причинените от ПТП неимуществени вреди.
Ответникът М. К. оспорва иска досежно вината си за настъпването на ПТП, като счита, че неустановяване фактическия състав на деликтната отговорност по отношение на него изключва отговорността му към пострадалите, респ. към ГФ, като суброгирал се в правата им, след изплащане на обезщетенията. Оспорва в евентуалност дължимостта на разноски по водените от ГФ съдебно и изпълнително производства, за принудително събиране вземанията на пострадалите, както и дължимостта на лихви за забава върху платените застрахователни обезщетения, позовавайки се за последното на чл. 288, ал. 7, изр. първо КЗ /отм./. Счита, че не подлежат на възстановяване на ГФ лихвите за забава в причинност със собственото му - на ищеца - поведение.
С решение от 28.11.2014г. по гр.д.№ 10786/2013г. на Софийски градски съд, потвърдено с решение от 28.10.2015 г. по гр.д.№ 2129/2015г. на САС, изменено с решение от 18.05.2017 г. по т.д.№ 598/2016 г. на ІІ т.о. на ВКС единствено досежно размера на присъдимите суми, Гаранционен фонд е осъден да заплати на родителите на починалата при ПТП Ц. П. застрахователно обезщетение, на основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б.“а“ КЗ /отм./. Приета е за установена в същото производство деликтната отговорност на М. К., при липса на сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, за МПС с което е причинил катастрофата. Първоинстанционният съд е приел, че с поведението си същият е нарушил чл. 20, ал. 2, пр. 2 ЗДвП, според който водачите на ППС са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението. Въззивният съд е споделил за нарушен от М. К. и чл. 117 ЗДвП, според който, при приближаване към място, където на пътя или в близост до него се намират деца, водачът на ПТП е длъжен да намали скоростта, а при необходимост – да спре. Видно от мотивите, с оглед установената скорост на движение на автомобила, управляван от М. К. / 81,50 км./ч. / и съществуваща за водача видимост към мястото, на което пострадалата и други деца са се намирали – отстрани на пътното платно, вляво спрямо посоката на движение на автомобила, към момент, към който МПС се е намирало на 91 м. отстояние от това място, съгласно заключението на САТЕ и приетата в същото опасна зона за спиране 56,10 м., съдът е приел, че водачът е имал възможност своевременно да забележи децата и ако би съобразил задължението си, съгласно преждепосочената разпоредба на чл. 117 ЗДвП – да предотврати ПТП.
Още в първоинстанционното производство е представена присъда № 1/20.01.2018 г. по н.о.х.д. № 270/2015 г. на Окръжен съд – Благоевград , с която М. К. е признат за невиновен в това, че при процесното ПТП е нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Ц. П., поради което и на основание чл. 304 НПК съдът го оправдава по повдигнатото му обвинение, за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1 , б.“в“ НК /стар текст / вр. с чл.342, ал. 1, пр. 3 НК вр. с чл. 20, ал. 2 , изр. второ ЗДвП / за причинена по непредпазливост смърт на едно лице, при управление на МПС в нарушение на ЗДвП /. Представено е решение № 103/ 16.05.2018 г. по н.д.№ 376/2018 г. на Върховен касационен съд, с което оправдателната присъда е потвърдена. Видно от мотивите на касационното решение, наказателният съд е приел, че подсъдимият К. нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносния резултат. Възприета е различна фактическа обстановка, при която е настъпило ПТП, а именно : липса на доказана видимост за водача към мястото, на което са се намирали децата и внезапно излизане на пострадалата /спокойно бягане/ на пътното платно. С оглед установената скорост на автомобила, ненадвишаваща допустимата за пътния участък, при липса на обективни фактори, които да са задължавали водача да избере по-ниска скорост и предвид отстоянието, от което е установена възможност на водача да възприеме децата като опасност / 0,9 – 1.0 м./, без да е бил длъжен да предвиди появата на човек, още по-малко малолетно дете на платното за движение по междуградски път, далеч от населено място, наказателният съд е приел, че ударът е настъпил в опасната зона за спиране, М. К. не е могъл да предотврати ПТП и се касае за случайно деяние. Прието е, че в съответствие с чл. 20, ал. 2, пр. второ ЗДвП, при възприемането на пострадалата, като опасност, подсъдимият К. своевременно е направил всичко възможно да спре, задействайки спирачната уредба на автомобила. Изрично в мотивите е отречено противоправно поведение, независимо от обстоятелството, че се касае за пострадало дете и доколкото спрямо деца - пешеходци задълженията на управляващите МПС са различни. Съдът се е мотивирал с приетото в ТР № 61/1983 г. на ОСНК, според което не е налице нарушение на чл.123 ППЗДвП / редакция от 1983 г. / при появяване на детето в опасната зона за спиране, когато то предварително обективно не е могло да бъде възприето като опасност, каквото именно е прието в конкретната хипотеза.
Макар, че ответникът се е позовал на постановената оправдателна присъда във всяка от инстанциите, съдилищата са счели, че не следва да я съобразят, предвид влязлото предходно в сила съдебно решение, с което са уважени преките искове на пострадалите срещу ГФ и в което М. К. е конституиран като трето лице – помагач на ГФ. Позовавайки се на чл. 223, ал. 2 ГПК и акцентирайки на предл. второ на същата разпоредба, съдът е приел, че М. К. е обвързан от установената в мотивите на решението негова деликтна отговорност – противоправно и виновно поведение, в причинност с което са настъпили обезщетените вреди / неимуществени , от смъртта на дъщерята на ищците Г. З. и В. Д. / и не може да противопостави възражение по предявения от ГФ иск, относно наличието на елементите на непозволеното увреждане. Съдът е посочил, че с оправдателната присъда ответникът може да обоснове евентуална отмяна по реда на чл. 303 ГПК. Въззивният съд е приел, че правото на ГФ се простира и до възмездяване на платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ /отм./ - за определяне и изплащане на обезщетението / държавни такси и адвокатско възнаграждение, заплатени в исковото производство по преките искове на пострадалите /, но не и понесените разноски в образуваното изпълнително производство за принудително събиране на застрахователните обезщетения. Сумите са присъдени със законна лихва от 01.04.2020 г..
По правния въпрос :
Съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК, на която разпоредба са се позовали съдилищата: „ Това, което съдът е установил в мотивите на решението си, е задължително за третото лице в отношенията му със страната на която помага или която го е привлякла. То не може да го оспорва под предлог, че страната зле е водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропусната да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства„.
Съгласно чл. 300 ГПК : „ Влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца„.
Съобразно чл. 223, ал. 1 ГПК постановеното решение има установително действие в отношенията на третото лице и противната страна. С други думи, между третото лице - помагач и противната страна решението има сила на пресъдено нещо. За вътрешните отношения между подпомаганата страна и третото лице - помагач действа обвързващата сила на мотивите. Съгласно чл. 223, ал. 2 ГПК това, което съдът е установил в мотивите на решението е задължително за третото лице, в отношенията му със страната, на която помага или която го е привлякла, и то не може да го оспорва под предлог, че страната е зле водила делото, освен ако последната умишлено или поради груба небрежност е пропуснала да предяви неизвестни на третото лице обстоятелства или доказателства. Установителното действие има за предмет всички становища на съда, намерили израз в мотивите на решението / фактически констатации, правни изводи, становища по преюдициални въпроси /, доколкото обуславят изводите относно спорното право.
Съгласно постановките на ППВС № 1/1977г. / т. 3 / и последователно в практиката на ВКС се приема, че влязлата в сила присъда представлява ново писмено доказателство, по смисъла на чл. чл. 231, ал. 1 ГПК / отм. /, идентичен с чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, макар че фактът е бил известен на твърдялата го страна, защото едва чрез признаването му за съществуващ по надлежния ред, той е станал установен. Съгласно приетото в т. 6 от същото ППВС, противоречието между влязло в сила решение и постановена присъда също подлежи на отстраняване по реда на чл. 231, б.“а“ ГПК /отм./, идентичен с чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК.
Безспорно, третото лице – помагач в конкретния случай е могло да атакува по реда на отмяната влязлото в сила решение, в което Гаранционен фонд е осъден да обезщети увредените от деликта /ПТП/ лица, при установена - по силата на необорената презумпция на чл. 45 ЗЗД – вина на третото лице – помагач, за настъпването на вредите. Въпросът е дали това му право изчерпва неговата защита .
Гаранционният фонд изплаща обезщетения по силата на законова суброгация, в конкретния случай - вместо делинквента, причинил вреди при управление на незастраховано, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, МПС. С изплащането на обезщетение на пострадалите същият се суброгира в правата на задълженото спрямо тях лице, но само и доколкото има право на регрес към същото. Не се касае за същински вътрешни отношения между Гаранционен фонд и лицето, чийто дълг същият е заплатил по силата на законовата суброгация, като по облигационно отношение или обвързващо ги пряко отношение, основано на извъндоговорна отговорност. Към момента на предявяване на исковата молба по настоящия спор, влязлата в сила присъда, задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК и противопоставима erga omnes, поради което и не съществува правна възможност, за съдебно установяване на деликта при ново разглеждане на спора по исковете на пострадалите лица, след евентуална отмяна на постановеното по тях решение, обосновава извода, че към същия този момент регресното право на Гаранционен фонд се явява окончателно отречено. Обвързващата сила на мотивите по предходното решение, която не е идентична със сила на пресъдено нещо между Гаранционния фонд и третото лице – помагач, конфронтира със задължителната за гражданския съд присъда, съгласно чл. 300 ГПК. Фактическите и правни изводи, основани на формалната истина – необорена презумпция за вина / сиреч - обвързващата сила на мотивите се ограничава до това, че презумпцията за вина не е оборена / - конфронтират с установена по задължителен начин за гражданския съд обективна истина, относно това дали третото лице – помагач е причинило, виновно и противоправно, деянието от което са произлезли обезщетените вреди. Не се касае за противопоставяне на факти, обстоятелства и доказателства, по смисъла на чл. 223, предл. второ ГПК, тепърва предполагащи самостоятелна преценка на решаващия съд, досежно правното им значение за спора между бившите подпомагана и подпомагаща страни, но в производство, в което вече имат качеството на главни страни. С оглед принципа на обективната истина, настоящият състав намира, че в хипотеза като настоящата, съдът следва да съобрази задължителната сила на наказателната присъда. Това е и отговора на правния въпрос.
По съществото на касационната жалба :
С оглед отговора на правния въпрос, постановеното въззивно решение се явява неправилно и следва да бъде отменено, като се отхвърли предявения от Гаранционен фонд против М. К. иск, с правно основание чл. 288, ал. 12 КЗ /отм./. Гаранционният фонд е следвало да съобрази междувременно влязлата в сила опрадателна присъда, противопоставима erga omnes и обвързваща със задължителна сила съда, да съобрази липсата на право на регрес от страна на ГФ, в качеството на суброгирал се в правата на пострадалите субект, съответно е следвало сам да претендира отмяна на обвързващото го със сила на пресъдено нещо спрямо пострадалите решение, за да ревизира отговорността си.
Касаторът е претендирал възмездяване на разноски – от заплатена държавна такса от общ 4054 лева и адвокатско възнаграждение от 2000 лева, за което, обаче, липсва представено доказателство да е заплатено / договорено по банков път / до приключване на устните състезания по делото.Поради това настоящият състав възмездява единствено понесената от касатора държавна такса.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА решение № 934/24.06.2022г. по гр.д.№ 1592/2021г. на Софийски апелативен съд и вместо същото ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Гаранционен фонд против М. М. К. иск, с правно основание чл. 288, ал. 12 вр. с ал. 1, т. 2 , б.“а“ от КЗ /отм./, за сумата от 201 204,10 лева.
ОСЪЖДА Гаранционен фонд, на основание чл. 81 вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М. М. К. сумата от 4054 лева – заплатена за касационното производство държавна такса.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |