1 Р Е Ш Е Н И Е
№. 60186
Гр. София, 09 ноември 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора Т. Комов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 659/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.
Образувано е по касационни жалби на адв. Д. Д. – повереник на частните обвинители П. Р. и В. Р., на адв. И. И. – защитник на подс. Р. В., и на самия подсъдим против решение № 111/29. 03. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1063/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС).
В жалбата на повереника са изложени доводи за явна несправедливост на наказанието. Възразява се както срещу размера на лишаването от свобода и лишаването от правоуправление на МПС, така и срещу приложението на чл. 66 от НК. Твърди се, че въззивната инстанция не е отчела всички отегчаващи отговорността обстоятелства. Като такива се сочат упоритостта на дееца да продължи незаконосъобразната маневра и възрастта на пострадалия. Поддържа се, че неправилно като смекчаващо отговорността обстоятелство е приета оказаната помощ на пострадалия. Настоява се за изменение на решението като бъде увеличено наказанието и бъде отменено приложението на чл. 66 от НК.
Жалбите на подсъдимия и неговия защитник са идентични по съдържание и в тях са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са изтъкнати твърдения за осъждане на В. по непредявено обвинение и е изразено несъгласие с доказателствения анализ и приетата фактология от въззивната инстанция като е предложена собствена интерпретация на механизма на пътнотранспортното произшествие. Поддържа се, че съдът е направил незаконосъобразни заключения досежно съставомерността и правната квалификация на деянието като не е отчел, че същото се дължи на поведението на свид. Г., който е препятствал подсъдимия да завърши успешно маневрата по изпреварване на микробуса. Оспорва се и изводът, че В. не е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Изразено е несъгласие с отказа на съда да определи наказанието при условията на чл. 55 от НК. При условията на алтернативност са направени искания за оправдаване на подсъдимия, за преквалификация на деянието по чл. 343а от НК или за намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание повереникът поддържа жалбата си по изложените в нея съображения. Намира, че жалбата на защитата е неоснователна. Настоява за увеличаване на наказанието на В. съобразно посоченото в жалбата и пледира тези на подсъдимия и защитника му да бъдат оставени без уважение.
Защитникът поддържа жалбата като доразвива изложените в нея аргументи с твърдения за недоказаност на обвинението. Оспорва жалбата на частното обвинение и настоява за отхвърлянето ѝ като неоснователна.
Подс. Р. В. се солидаризира с аргументите на адв. И. и настоява да бъде оправдан.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на депозираните жалби. Пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:
С присъда № 1/10. 02. 2020 год., постановена по н. о. х. д. № 578/2018 год., Окръжният съд – Кюстендил е признал подс. Р. Б. В. за виновен в това, че на 20. 01. 2017 год. на първокласен път I-6, при километър 38 + 600 в участъка между [населено място] и [населено място] при управление на моторно превозно средство – л. а. „Опел М.” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, по чл. 42, ал. 2 т. 2 и т. 3 от ЗДвП и по чл. 43, т. 4 от ЗДвП като по непредпазливост причинил смъртта на Н. П. Р., поради което и на основание чл. 343, ал. 1 б. „в“ пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 54 от НК го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложил по реда на чл. 66 от НК за срок от четири години от влизане на присъдата в сила.
На основание чл. 343г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от три години.
С присъдата подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване на правилата за движение по чл. 25, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и по чл. 42, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.
Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски.
Първоинстанционният съдебен акт е проверен по жалби на частните обвинители с искане за увеличаване на наказанието и отмяна на условното осъждане и по жалба на подсъдимия и защитника му. С решение № 111/29. 03. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1063/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд, присъдата е потвърдена.
Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок от легитимирани страни и са насочени против съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество, жалбата на подсъдимия е частично основателна, а тази на частните обвинители – неоснователна.
Преди всичко следва да бъдат разгледани оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, релевирани от подсъдимия и защитника му, защото от тяхната основателност зависи дали касационната инстанция дължи отговор на възраженията на страните за неправилно приложение на материалния закон и явна несправедливост на наказанията.
Не издържа на касационната проверка възражението, че подсъдимият е бил осъден по непредявено обвинение. Съпоставката на обстоятелствената част на обвинителния акт с възприетата от апелативния съд фактология не показва значими различия досежно правно релевантните обстоятелства. И в двата документа е отбелязано, че пътнотранспортното произшествие е настъпило вследствие предприетата от Р. В. маневра по изпреварване на движещия се пред него микробус „Форд“; също като държавното обвинение контролираната инстанция е приела, че ударът е настъпил с насрещно идващото превозно средство в лентата за движение на последното; и в обвинителния акт, и в мотивите на САС се сочи, че избраната от подсъдимия скорост по време на маневрата е надхвърляла максимално допустимата за този пътен участък, както и че изпреварването е било рисково, тъй като е започнало на недостатъчно разстояние от левия завой, ограничаващ видимостта на подсъдимия. Единствените по-съществени различия са свързани с това дали е налице несвоевременно задействане на спирачната система, както е посочено в обвинителния акт и дали след сблъсъка на двата автомобила този на подсъдимия е извършил ротация около оста си, както е приел въззивният съд. Обстоятелството, че САС не е намерил подобно закъснение за надлежно обезпечено с доказателства, не влошава положението на В. най-малкото защото такава закъсняла реакция би могла да обоснове евентуално и друго нарушение на правилата за движение. Колкото до приетото от съда завъртане на л. а. „Опел“ след удара, то няма отношение към причините за настъпване на пътнотранспортното произшествие, поради което не попада сред съставомерните факти.
Несподеляеми са възраженията срещу аналитичната дейност на въззивната инстанция. Касаторът предлага да бъде възприета фактическа обстановка, която се отличава от описаната в проверяваното решение и която се основава на обясненията на подсъдимия за ускоряване на изпреварвания микробус в момента, когато В. е навлязъл в насрещната лента и се е изравнил с него. Съществен недостатък на така предложената от защитата интерпретация на доказателствата е, че не държи сметка за особеностите на касационното производство и за правомощията на върховната съдебна инстанция. С изключение на случаите по чл. 354, ал. 5 от НПК, сред които настоящият казус безспорно не попада, касационният съд е такъв само по правото. Той не може да приема нови фактически положения, нито да пререшава въпроса за достоверността и убедителността на доказателствата, както и да дава указания на долустоящите инстанции в тази насока, защото това би означавало да подмени вътрешното им убеждение. Проверката му е ограничена единствено до това спазени ли са правилата за формиране на вътрешното убеждение от въззивния съд. Внимателният прочит на материалите по делото показва, че САС е обсъдил обясненията на подсъдимия съобразно действителните им смисъл и съдържание, съобразил е двойствената им роля на доказателствено средство и средство на защита и е изложил съображенията си относно дискредитирането им в коментираната им част. Обстоятелството, че в заключението на автотехническата експертиза, изготвена от проф. К., представената от подс. В. версия не е приета за невъзможна от техническа гледна точка, не дава основание да се приеме, че твърденията му са отхвърлени произволно, защото изводът за тяхната недостоверност е направен след съпоставянето им с показанията на свид. Г.. Именно последните са били възприети от инстанциите по фактите като възпроизвеждащи действителното развитие на събитията. Тук е мястото да се посочи несъстоятелността на аргументите на защитата, че след като съдът е приел за недостоверни показанията на свидетеля относно разстоянието, на което той се е намирал в момента на удара между л. а. „Опел М.“ и л. а. „Сузуки“, то за неотговарящи на истината а priori следва да се считат изявленията му досежно всички останали обстоятелства, включително и касателно това увеличавал ли е скоростта си по времето, когато подсъдимият го е изпреварвал. Възприемането на подобен подход на преценка „по аналогия“ би означавало той да се приложи не само по отношение на свидетелските показания, но и по отношение обясненията на подсъдимия и от факта, че те са приети за недостоверни относно поведението на изпреварвания водач, да се направи извод, че не отговарят на истината в тяхната цялост. Очевидно е, че така представена тезата на касатора противоречи на изискванията на НПК за обективност и всестранност на процесуалното изследване и има за последица придаването на формална доказателствена сила на гласните доказателствени средства, което съгласно чл. 14, ал. 2 от НПК е недопустимо. Именно поради това в процесуалния закон не е въведена забрана за частично кредитиране на обясненията на подсъдимия и на свидетелските показания и за приемането им за недостоверни само досежно някои обстоятелства. Съдилищата по фактите са суверенни в преценката си кои доказателства и доказателствени средства заслужават доверие и кои не следва да бъдат кредитирани. Единственото изискване към тях е да аргументират изводите си, а в настоящия случай САС е изпълнил това свое задължение.
Извън посоченото следва за пореден път да се подчертае, че коментираното обстоятелство поначало няма онова значение, което му придава защитата. То не може да доведе до отпадане на наказателната отговорност на подсъдимия, защото предприетото от В. изпреварване изначално е било рисково и застрашаващо останалите участници в движението, тъй като е започнало на разстояние, което е значително по-малко от разстоянието на видимост. Нещо повече, съгласно разясненията на експерта К. в съдебно заседание, подсъдимият е имал техническа възможност да намали скоростта, да преустанови маневрата и да се прибере безпрепятствено в своята лента за движение в момента, в който е започнало предполагаемото увеличаване на скоростта от водача на микробуса „Форд“. С оглед обстоятелството, че евентуални такива действия на свид. Г. биха представлявали опасност за движението, продължаването на маневрата изпреварване вместо дължимото в случая намаляване на скоростта би обосновало наличието на още едно нарушение на правилата за движение от страна на подсъдимия, което очевидно не е в негов интерес.
Предвид изложеното касационната инстанция не констатира да са допуснати твърдените в касационната жалба съществени нарушения на процесуалните правила, поради което няма основание за удовлетворяване на претенцията за отмяна на въззивния съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане.
Частично основателно обаче е оплакването на защитата за неправилно приложение на материалния закон. В тази връзка следва да се припомни, че подсъдимият може да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение единствено ако възприетите от долустоящите инстанции факти не очертават негово съставомерно поведение. Настоящият случай, обаче, не е такъв предвид принципно вярната констатация, че с действията си подс. В. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление против транспорта.
Въззивната инстанция е направила законосъобразен извод, че с предприемането на изпреварване на разстояние от около 200 – 250 метра преди началото на левия завой подс. В. е нарушил разпоредбите на чл. 42, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ЗДвП и на чл. 43, т. 4 от ЗДвП. Преценката на водача на л. а. „Опел М.“, че това разстояние е достатъчно за безопасното финализиране на маневрата, се е оказала невярна. Минимално необходимата дистанция за това е била между 279 метра и 352 метра в зависимост от избраната от него скорост и наличието на равноускорително движение. Със започване на маневрата при липса на достатъчно разстояние водачът В. е създал опасност за движението и е поставил началото на причинния процес. Обстоятелството, че ударът е бил непредотвратим в момента, в който насрещно движещият се автомобил е станал видим за подсъдимия, не дава основание за оправдаването му. За приложението на чл. 15 от НК, за което настоява защита, е необходимо наличието на две условия: 1. деецът да се е съобразил с предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на моторно превозно средство; 2. да са налице условия, при които той да е бил поставен в положение на невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредни последствия (Р. № 318/88 год. на III н. о.). В случая невъзможността за предотвратяване на обществено-опасните последици е безспорен факт, но тя е следствие от собствените неправомерни действия на подсъдимия по извършване на изпреварване без да е налице достатъчно разстояние, позволяващо му безпрепятствено да навлезе и се движи в лентата за насрещно движение и да се прибере в своята лента след приключване на маневрата. Ето защо В. не може да се позовава на случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК и да черпи права от собственото си неправомерно поведение.
В същото време е незащитим изводът на въззивния съд, че бланкетната норма на чл. 343 от НК следва да бъде запълнена и с разпоредбата на чл. 21 от ЗДвП. Обстоятелството, че подсъдимият е управлявал автомобила си с 98 км/ч, т. е. с превишена скорост, не е достатъчно за ангажиране на наказателната му отговорност и за това нарушение. Необходимо е освен това и наличието причинна връзка между него и настъпилия общественоопасен резултат. Контролираната инстанция е посочила декларативно, че такава съществува, но не е съобразила, че съгласно заключението на автотехническата експертиза не само при скорост от 98 км/ч, но и при разрешената такава от 90 км/ч разстоянието от 200-250 м се явява недостатъчно за безпрепятственото изпреварване на свид. Г.. В този случай на подсъдимия е било необходимо разстояние не по-малко от 432 метра. Ето защо причинна връзка между неспазване на изискванията относно режима на скоростта и настъпването на пътнотранспортното произшествие не съществува, поради което наказателната отговорност на подсъдимия не може да бъде ангажирана за нарушаване на чл. 21 от ЗДвП. Неспазването на посочената разпоредба има отношение единствено към индивидуализация на наказанието.
Касационната инстанция намира за незаконосъобразен и отказа на САС да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление като квалифицира деянието по чл. 343а от НК, въпреки че от фактическа страна е намерил за безспорно установено, че подсъдимият е предприел действия по загасяване на пламналия автомобил и е започнал да чупи стъклата му. Същият е мотивиран с това, че „не е ясно доколко успехът в това начинание би бил полезен за пострадалия и какво е било целеното от подсъдимия последващо действие“, както и с факта, че след като порязал ръцете си В. преустановил спасителните си действия. Тези констатации се основават на неправилен прочит на закона. Правната квалификация на деянието съобразно цитираната разпоредба е свързана с активно поведение на виновния водач, насочено към облекчаване състоянието на пострадалия и спасяване на живота му. Законодателят не е поставил изискване за естеството на спасителните действия, за техния обем или за ефективността им. Не е необходимо освен това деецът да е единственото лице, оказало помощ, нито пък той да бъде активен през цялото време на спасителните мероприятия. Същественото условие е помощта да е необходима, т. е. да е оказана на жив човек. В случая това изискване е било изпълнено. Към момента, към който подсъдимият е опитвал да угаси пламъците и да счупи стъклото, за да извади пострадалия, последният все още е бил жив и се е нуждаел от помощ, тъй като с оглед на естеството на причинените му травми, на позицията на автомобила и на повредите по него е било невъзможно да излезе сам. Ето защо опитът на подсъдимия да достигне до Н. Р., премахвайки стъклата, следва да бъде квалифициран именно като помощ по смисъла на закона. Със същата насоченост са и останалите действия на В., тъй като започналият пожар допълнително е застрашавал живота на пострадалия.
Безспорно, ако тези действия се разглеждат изолирано едно от друго и се пренебрегне взаимната им свързаност и логическата им последователност, би могло да се спори дали наистина деецът е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Принципите за обективност, всестранност и пълнота изискват обаче поведението на подсъдимия да се обсъжда в неговата цялост и именно при такъв подход се налага извод, че извършените от В. действия покриват критериите на чл. 343а от НК и към него не бива да се поставят допълнителни изисквания като сигнализиране на Бърза помощ, изваждане на пострадалия Р. от превозното средство и т. н.
Предвид тези съображения касационната инстанция намери, че следва да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК и да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление като преквалифицира деянието на подс. Р. В. от такова по чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК.
Изменението на решението в частта му относно правната квалификация на деянието по необходимост предполага преосмисляне и на вида и размера на наказанието.
При индивидуализацията му касационната инстанция взе предвид, че подсъдимият е неосъждан, с добри характеристични данни, трудово ангажиран – обстоятелства, показващи, че същият е добре вграден в обществото. За извода, че той не е личност с висока степен на обществена опасност способства и фактът, че е водач на МПС с близо тридесетгодишен стаж, като за този период е наказван само два пъти по административен ред за нарушения на правилата за движение и тези нарушения са далеч назад във времето (през 1995 год. и през 2009 год.), поради което не оказват влияние върху извода, че поначало той се проявява като дисциплиниран и коректен участник в движението по пътищата. Наред с данните за личността му като смекчаващи отговорността обстоятелства следва да бъдат третирани и депозираните обяснения, с които В. е допринесъл за разкриване на обективната истина, както и проявената критичност и съжаление за извършеното. Нито едно от тези обстоятелства обаче не притежава изискуемата от закона изключителност и необичайност, за да обоснове приложението на чл. 55 от НК, за което настоява защитата. Преценени в съвкупност, тези обстоятелства не могат да бъдат определени и като многобройни по смисъла на цитираната разпоредба, а с оглед наличието и на редица отегчаващи отговорността обстоятелства не могат да обосноват извод, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ от НК, се явява несъразмерно тежко.
Като отегчаващо обстоятелство настоящият съдебен състав оцени на първо място наличието на няколко нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия общественоопасен резултат, които освен това са основополагащи за безопасността на движението. Наред с тях, както беше посочено по-горе, е допуснато и нарушение на режима на скоростта, което обаче не е включено в причинно-следствения процес, поради което не попада под ограничението на чл. 56 от НК и може да бъде третирано като отегчаващо отговорността обстоятелства.
Съвкупната преценка на така отбелязаните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че адекватно на степента на обществена опасност на деянието и дееца и способстващо за постигане на целите по чл. 36 от НК се явява наказание лишаване от свобода за срок от две години.
За същия срок подсъдимият следва да бъде лишен и от правоуправление на МПС. Независимо от допуснатите няколко нарушения на правилата за движение и тяхната значимост подсъдимият не представлява голяма обществена опасност като водач на МПС. Липсата на предходни деяния, за които В. да е бил санкциониран по административен ред в кратък период преди настоящото деяние, показва, че той не е системен и упорит нарушител на изискванията за безопасност по пътищата, поради което не е наложително да му бъде отнета възможността да упражнява тази дейност за по-продължителен срок. Тук е мястото да се отбележи несъстоятелността на довода на частното обвинение, че е недопустимо размерът на това наказание да бъде еднакъв или по-малък от размера на аналогичната санкция, налагана за административни нарушения по ЗАНН. Тази теза влиза в остро противоречие с принципа за индивидуализация на наказанието, защото не държи сметка за особеностите на всеки конкретен казус. Преценката за продължителността на лишаването от правоуправление на МПС за извършено престъпление се подчинява на същите изисквания както тази за размера на останалите видове санкции при съобразяване на обстоятелството, че това наказание не може да бъде по-малко по размер от лишаването от свобода и не може да го надхвърля с повече от три години.
Касационната инстанция не намери основание за ревизиране на извода на долустоящите съдилища, че не е необходимо подсъдимият да изтърпи ефективно наказанието лишаване от свобода, за което настоява повереникът на частните обвинители. Изводът за приложимостта на условното осъждане се основава на данните за личността на Р. В. в тяхната цялост. Предвид обсъдените по-горе смекчаващи обстоятелства може убедено да се твърди, че нито като водач на МПС, нито като участник в останалите сфери на обществения живот подсъдимият представлява голяма обществена опасност. Не съществува риск както от извършване на нови незаконосъобразни прояви, свързани с управлението на МПС, така и на такива от друго естество, който да налага изолирането на В. от обществото. Що се отнася до генералната превенция, на която е поставен акцент в жалбата на повереника, за постигането ѝ ще способства не ефективното лишаване от свобода, а продължителността на изпитателния срок, която правилно е била определена още от окръжния съд на четири години.
Несподеляема е тезата на частните обвинители, че като отегчаващо обстоятелство със значителна тежест при определяне размера на наказанието и начина на изтърпяването му следва да се третира младостта на пострадалия. ВС е имал повод да отбележи, че при непредпазливите деяния данните за личността на пострадалия и неговите качества: лошото му здравословно състояние, възрастта му, служебното му и обществено положение, характеристичните данни за него и др., не се обхващат от съзнанието на подсъдимия, поради което и не могат да се преценяват като смекчаващи или отегчаващи вината обстоятелства (Р. № 445/79 год. по н. д. № 311/1979 год. на ІІІ н. о.).
Като аргумент против приложението на чл. 66 от НК повереникът сочи и обществените очаквания и нагласи. Същите обаче не са сред обстоятелствата, значими за индивидуализация на наказанието и за преценката налице ли са предпоставките за условно осъждане на дееца и това е така предвид тяхната изменчивост, неустановеност и зависимостта им от множество разнопосочни фактори. Ето защо това обстоятелство изначално е негодно да обоснове корекция на въззивния съдебен акт в желаната от частното обвинение насока. В тази връзка само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и жалбата на адв. Д. да беше основателна, касационната инстанция не би могла сама да увеличи наказанието или да отмени приложението на чл. 66 от НК. В правомощията ѝ съгласно разпоредбата на чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК е отмяната на въззивния съдебен акт и връщането на делото за ново разглеждане.
Предвид изложеното и след като не констатира други основания за изменение на проверяваното решение, както и такива за отмяната му, съставът на трето наказателно отделение на ВКС намери, че в останалата му част то следва да бъде оставено в сила.
Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 111/29. 03. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 1063/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на подс. Р. Б. В. от такова по чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК в такова по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК и му налага наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА ЗА СРОК ОТ ДВЕ ГОДИНИ и ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВОУПРАВЛЕНИЕ НА МПС ЗА СРОК ОТ ДВЕ ГОДИНИ.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |