1 Р Е Ш Е Н И Е № 520 София, 17 декември 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети декември 2014 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря ............А. КАРАДЖОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1685/2014 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. А. Н. срещу въззивно решение № 36 от 18.08.2014 г., постановено от Бургаския апелативен съд по ВНОХД № 32/2014 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото С първоинстанционната присъда № 3/17.01.2014 г., постановена по НОХД № 498/2013 г. по описа на Сливенския окръжен съд, подс. Н. e бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343 ал.1 б. В вр. чл. 342 ал.1 от НК за това, че е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 20 ал.1 и чл. 97 ал.1 от ЗДвП, поради което е причинил смъртта на Ц. Д. М. /негова майка/, за което на осн. чл. 55 ал.1 т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 1 година, изпълнението на което на осн. чл. 66 ал.1 от НК е било отложено за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Със същата присъда за същото престъпление е бил признат за виновен и подс. М. Б. Б. за това, че е нарушил правилата за движение по чл. 20 ал.1 и ал.2 и чл. 23 ал.1 от ЗДвП, за което са му наложени наказания лишаване от свобода за срок от две години и лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия Н., релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. В обхвата на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК се визира нарушение на правото на защита на подсъдимия, който не е могъл адекватно да се защити предвид алтернативността на повдигнатото му обвинение за нарушение на правилата за движение, както и че признаването му за виновен само за една от хипотезите на чл. 97 от ЗДвП е следвало да стане при наличие на изменение на обвинението от страна на прокурора. В жалбата се съдържа и довод за липса на доказателства, въз основа на които да се приеме установената от съдебните инстанции фактическа обстановка. Като резултат от опорочената доказателствена дейност се твърди, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон, тъй като липсва причинна връзка между поведението на подс. Н. и смъртта на неговата майка. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или постановяване на решение, с което да бъде отменено въззивното такова и подсъдимият бъде оправдан. Пред касационната инстанция защитата на подс. Н. поддържа жалбата по изложените в него съображения и с направените искания. Повереникът на частните обвинители пледира за основателност на жалбата на подс. Н., тъй като намира, че произшествието е причинено изцяло по вина на другия подсъдим по делото. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и за оставяне на въззивното решение в сила. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. По същество се твърди от защитата, че същественото процесуално нарушение е налице с оглед потвърждаване на осъдителната присъда по делото срещу подс. Н. за извършване на пътно-транспортно престъпление вследствие на нарушение на правило за движението по пътищата, което не е било повдигнато по надлежния процесуален ред. Този довод не намира опора в материалите по делото. Видно от внесения за разглеждане в първоинстанционния съд обвинителен акт, подс. Н. е бил обвинен за извършено престъпление по чл. 343 ал.1 б.В вр. чл. 342 ал.1 от НК вследствие на нарушаване на правилата за движение по чл. 20 ал.1 и по чл. 97 ал.1, 2 и 3 от ЗДвП /л.8 от НОХД № 498/2013 г./ . Аналогично е било и обвинението, което му е било повдигнато в хода на разследването /л.140 ДП/. Тези нарушения на правилата за движение са били формулирани не само цифрово, но и словесно в двата процесуални документа. В стадия „Действия на прокурора след завършване на разследването” прокурорът не е предприел изменение на обвинението по начин, че да наруши правото на защита на подсъдимия Н.. В обвинителния акт, отговарящ на изискванията на чл. 246 ал.2 от НПК, подробно е описано престъплението, като е посочил начинът на извършването му, времето и мястото, както и причините за настъпване на пътно-транспортното произшествие и причинната връзка между нарушенията на правилата за движение, допуснати от всеки от подсъдимите, и настъпилия съставомерен резултат – смъртта на Ц. М.. По този начин обемът на обвинението, което е било повдигнато на досъдебното производство, не е бил променен и подс. Д. Н. е имал максималната възможност да се защитава по него и в двете фази на наказателния процес. Обстоятелството, че с присъдата на първоинстанционния съд той е бил признат за виновен по обвинението само за извършването на две от повдигнатите му обвинения за нарушения на правилата за движение – по чл. 20 ал.1 и по чл. 97 ал.1 от ЗДвП, не е накърнило по никакъв начин неговите права. Когато от обвинението отпадат част от нарушенията на правилата за движение, с които се запълва бланкетната правна норма на чл. 343 вр. чл. 342 от НПК, е налице стесняване на обвинението, което не налага допълнителни усилия за упражняване на правото на защита на подсъдимия, а напротив – улеснява същата. В тези случаи не е налице типичен случай на изменение на обвинението по см. на чл. 287 ал.1 от НПК, тъй като нито се повдига обвинение за по-тежко наказуемо престъпление, тъй като то остава същото, нито съществено се изменя обстоятелствената част на обвинението, тъй като някои факти от кръга на тези, в които подсъдимият е обвинен, отпадат, поради което се облекчават усилията на подсъдимия да се защитава и по тях. Поради това в тези случаи не се налага предприемане на изменение на обвинението по чл. 287 от НПК и съдът е в правото си да приложи правилния материален закон със самата присъда. /В т. св. ТР № 57/1984 г. на ОСНК на ВС, Р № 539/21.12.2012 – ІІІ н.о. на ВКС /. Всички фактически действия, с които е било осъществено престъплението по чл. 343 ал.1 б. В от НК от подс. Н., са подробно описани в обвинителния акт, като по никакъв начин съдебните инстанции по фактите не са приели престъплението да е било осъществено с други действия, които да не са били включени в обвинителния акт и по които подсъдимият да не е могъл да се защитава и пред двете инстанции. Не е било допуснато нарушаване на правото на защита на подс. Н. и поради обстоятелството, че в обвинението са били включени няколко нарушения на разпоредбата на чл. 97 от ЗДвП, а именно – ал.1, ал.2 и ал.3, но е признат за виновен да е нарушил само това по ал.1. Освен посочените вече съображения, ВКС намира за необходимо да посочи на жалбоподателя и следното: Нормата на чл. 97 от ЗДвП се намира в раздел ХІХ от Закона за движение по пътищата и тя в своята цялост урежда задълженията на водача на ППС, спряно поради повреда. Обвинението спрямо Н., внесено с обвинителния акт, касае именно нарушаване на правилата за движение, свързани с фактическото обстоятелство на настъпила повреда на превозното средство, управлявано от него – л.а. „Рено Лагуна”. Конкретните факти, установени в хода на досъдебното производство, са касаели както преустановяване на движението на автомобила и спирането му в уширение на пътното платно, така и впоследствие включването му отново в движението на пътното платно чрез бутане от страна на пострадалата Ц. М. и от Н. Иванова. Тези именно факти са описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и те по естеството си правилно са били квалифицирани като нарушения на три отделни задължения на водача на ППС, спряно поради повреда, които са уредени в три различни алинеи на чл. 97 от ЗДвП. В хода на първоинстанционното производство при проведено пълно съдебно следствие по категоричен начин е бил установен механизмът на ПТП, като е констатирано, че настъпилия общественоопасен резултат – смъртта на Ц. М., е в пряка причинна връзка с нарушенията на правилата за движение, допуснати от Н., по чл. 20 ал.1 и чл. 97 ал.1 от ЗДвП. По обвинението за останалбите две нарушения – по чл. 97 ал.2 и ал.3 от ЗДвП той е бил оправдан. С тези действия на първоинстанционния съд не са били допуснати каквито и да е нарушения на правото на защита на този подсъдим, тъй като той се е защитил по фактите, на които съдът с присъдата си само е дал правилната правна оценка. Не се констатира да е допуснато нарушение на процесуалните правила и при установяване на правнорелевантните факти за обвинението в хода на съдебното следствие. Въззивният съд правилно е отчел, че първоинстанционният съд е събрал възможния обем от доказателства, касаещи предмета на доказване при хипотезата, при която Н. Иванова /намираща се във фактическо съжителство с подс. Н./ се е отказала да свидетелства в съдебната фаза, възползвайки се от правото си по чл. 119 от НПК. Въпреки това, по делото са били налице достатъчно надеждни доказателствени източници - обясненията на подс. Б. и показанията на св. Ж. Г., последният очевидец на произшествието, чийто показания са приобщени по реда на чл. 281 ал.1 т.5 от НПК. Доказателствата, събрани по този ред, са били съпоставени със заключението на авто-техническата експертиза и с обективните находки, закрепени в протокола за оглед /л. 8-11 ДП/, поради което инстанциите по фактите не могат да бъдат упрекнати, че са изградили своето вътрешно убеждение произволно в нарушение на чл. 13 и чл. 14 от НПК. Когато родственик или друг близък на подсъдимия се възползва от правото си по чл. 119 от НПК и отказва да дава показания, както и когато самият подсъдим не дава обяснения, последният не би могъл да претендира, че в доказателствената съвкупност не са били въведени оправдателни доказателства, тъй като именно тези субекти на наказателния процес биха могли да ги възпроизведат. Като е събрал всички достъпни доказателства, съдът в конкретния случай е анализирал същите съобразно изискванията на чл. 305 ал.2 от НПК, а оценката, която им е направил, е била проверена от въззивната инстанция, която мотивирано се е произнесла по доводите на защитата в съответствие с изискванията на чл. 339 ал.2 от НПК. Предвид на тези аргументи ВКС не намери за основателни твърденията на защитата на подс. Н. за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради което липсват основания за отмяна на въззивното решение и на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Проверката на въззивния съдебен акт не сочи на наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Към процесуално издържано установените факти материалният закон е бил приложен правилно. Фактът, че смъртта на Ц. М. е резултат от независимото съпричиняване на двамата подсъдими – Н. и Б., е установена по безспорен и несъмнен начин. Началото на причинно-следствения процес, довел до този резултат, е поставен именно от подс. Н.. Ако той беше изпълнил задължението си по чл. 97 ал.1 от ЗДвП – да изведе управляваното от него МПС, по което е настъпила повреда, извън пътя, нямаше да настъпи удар между неговия и автомобила, управляван от подс. Б.. Вместо това, Н. се е включил отново в движението, при това автомобилът му е бил бутан на пътното платно от пострадалата. Ако не беше допуснал тази пътна ситуация, която безспорно е резултат от нарушението на правилата за движение по чл. 20 ал.1 и чл. 97 ал.1 от ЗДвП, Н. не би имал виновно поведение. В случая обаче такова е налице и той следва да носи отговорност за смъртта на Ц. М. при условията на независимо съпричиняване на този престъпен резултат с подс. М. Б.. Материалният закон е приложен правилно, поради което липсват основания за оправдаване на Д. Н.. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на касационната инстанция липсват основания за намеса в постановения въззивен съдебен акт, поради което той следва да бъде оставен в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 36/18.08.2014 г. на Бургаски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 32/2014 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.