5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 84 гр.София, 16.02.2022г. Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 1740 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 2 от 10.01.2018 г., постановено по гр.д. № 554/2017 г. на Окръжен съд - Сливен в частите, с което са отхвърлени частично искове с правно основание чл. 214, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/, по чл. 86 ЗЗД и исковете по чл. 214, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 196 ЗОВСРБ Жалбоподателят - С. Т. Т., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която са отхвърлени предявените искове, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Ответникът - РС служба „Военна полиция" - Сливен, чрез процесуален представител поддържа доводи, че касационно обжалване на решението не следва да се допусне в обжалваната част, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски. С определение № 339 от 09.10.2017 г. ВКС е спрял производството по делото, до приемане на решение по Тълкувателно дело № 6 от 2017 г. ОСГК ВКС. Настоящият състав констатира, че е прието решение по ТД № 6/2017г. ОСГК на ВКС, поради което настоящето производство следва да се възобнови. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., приема за установено следното: С въззивното решение съд, като е потвърдил първоинстанционното решетние, е отхвърлил частично иск с правно основание чл. 214, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 194, ал. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/ за разликата от уважената част на иска в размер на 33,04 лева до пълния предявен размер от 14 441,75 лева , иск по чл. 86 ЗЗД за разликата над 5,34 лева до пълния предявен размер от 9 189,46лева - лихва за забава, като са отхвърлени и исковете по чл. 214, ал. 1,т. 1, във вр. с чл. 196 ЗОВСРБ за сумата от 885,50 лева и за лихвата за забава върху посочената сума в размер на 386,66 лева, за период от 01.09.2010г. до 02.11.2015г. По делото е установено, а и между страните не е спорно, че ищецът – жалбоподател е военнослужещ, изпълнявал е 24 часови дежурства по график, без това да е изпълнение на основна служебна функция, но те са били част от служебното му време. Посочва се, че в периода 20.04.2006 г. ищеца е бил назначен на първа сержантска длъжност „изпълнител“ по ред и охрана в Териториален сектор „Бургас“ към Регионална служба за сигурност – Военна полиция и Военно контраразузнаване“ – Сливен, а от месец април 2008 г. е бил преназначен на длъжност „технически сътрудник“ в Първи военнополицейски екип в Трети сектор в отдел „Контрол и охрана“в регионална служба „Военна полиция“ – Сливен. Прието е, че със заповед от 12.08.2015 г. на Директора на Служба „Военна полиция“ – София е прекратен договора за военна служба, а със заповед от 18.09.2015 г. на Директора на Регионална служба „Военна полиция“ – Сливен е отчислен от списъчния състав на регионалната служба считано от 19.09.2015 г. Анализирайки свидетелските показания съдът е приел, че писмени заповеди за компенсиране на служителите с почивка не били издавани до 2012г., но компенсации имало и те били отразявани с буква „П” /означаващо почивка/ в месечните графици. От приети по делото основна съдебно-икономическа експертиза и две допълнителни такива, е установено, че за исковия период от време ищецът е работил над нормативно установеното работно време, за периода месец юни 2006г. до м.февруари 2014г. ищецът е полагал 24 часови дежурства, а от м.март 2014г. е полагал само дневни и нощни дежурства / м.март и април 2014г. – 12 часови, а от м.май 2014г. – 10 часови/.Установено е от приетите заключения, че първите заповеди за компенсиране на допълнително положен труд от дежурства фигурират при ответника от края на 2011г. , за периода 2012г.- м.февруари 2014г. ищецът е полагал 24 часови дежурства, но не е бил компенсиран за едно дежурство, положено на 21.02.2014г., за което му се дължало възнаграждение в размер на 33,04 лв. Съдът е взел предвид обстоятелството , че заключенията на експертизите са в два варианта - по първия е посочено, че ищецът не бил компенсиран за дадени от него дежурства или работа над нормалната продължителност на работното време за 405,5 дежурства в работни дни, 35 дежурства в почивни дни и 3 по време на официални празници и стойността на обезщетението възлиза на 14 408,71 лв., допълнено с едно дежурство на 21.02.2014г. в размера на 33,04 лева или общо възнаграждението е в размер на 14 441,75лева, а обезщетението за забава за периода 01.07.2006г. до 02.11.2015г. /датата на депозиране на ИМ в съда/ в размер на 9 189,06 лв.,а във втория вариант е посочено, че ищецът не бил компенсиран за дадени от него 28,5 дежурства в работни дни, 22 в почивни дни и 3 в празнични дни, за което обезщетението е в размер на 1 922,16 лв., допълнено с едно дежурство положено от ищеца на 21.02.2014г., за което се дължио възнаграждение в размер на 33,04 лв. или общия размер на обезщетението е 1 955,20 лв., а лихвата за забава за периода 01.07.2006г. – 02.11.2015г. е в размер на 1 336,54 лв., а от датата на прекратяване на служебното правоотношение 19.09.2015г. до 02.11.2015г. /ИМ/в размер на 23,38 лв. По втората главна претенция на ищеца съдът съобразявайки заключението на вещото лице е приел, че за периода 01.07.2010г.- 31.08.2012г. последният е положил 77 бр. 24 часови дежурства, за които възнаграждението съобразно Наредба № Н-15/27.04.2010г., обн.ДВ бр.36/14.05.2010г. било в размер на 885,50 лв. , лихвата за забава за периода 01.09.2010г. до 02.11.2015г. е в на 386,66 лв., а за периода от 19.09.2015г. /прекратяването на правоотношението/ до 02.11.2015г. в размер на 10,59 лв. Прието е, че за периода 01.09.2012г. до 14.09.2012г. ищецът не е полагал 24 часови дежурства. Прието е, че докато служебното правоотношение е съществувало, кадровият военнослужещ, който е полагал труд, превишаващ продължителността на регламентираното нормално дневно служебно време, е имал правото, а работодателят – задължението за компенсиране – тоест осигуряване на ползване на намалено работно време в рамките на месеца на службата или на следващия месец. Изложени са съображения за това, че задължението на работодателя да компенсира служителя е изискуемо от месеца, следващ месеца, в който е следвало да се извърши компенсирането, като неизпълнението на задължението да бъде компенсиран служителя в рамките на месечния срок по т. 28 от заповедта на министъра на отбраната, вр. чл. 136а, ал. 4 КТ, поражда правото на служителя сам да определи времето на компенсирането. Прието е, че при прекратяване на правоотношението на военнослужещия се дължи заплащане на труд, положен над установеното служебно време, само когато до този момент не е извършено компенсиране с намалено работно време. За да постанови своето решение, решаващия съд е приел, че давностният срок, е тригодишен за възнаграждението за труд, съгласно разпоредбата на чл. 111, б.а, пр. 1 ЗЗД, и доколкото в случая претендираните обезщетения имат за произход положен извънреден труд по служебно правоотношение /приравнено на трудовото/, той започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 114 , ал. 1 ЗЗД. Това задължение на работодателя безспорно е изискуемо от месеца, следващ месеца, в който е следвало да се извърши компенсирането, поради което по-голямата част от претендираните вземания са погасени по давност, поради което въззивният съд е отхвърлил частично исковете. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: възможно ли е военнослужещият сам да определи почивката си по чл. 136а, ал.3 КТ , възможно ли е възражението за погасителна давност да бъде направено извън исковия процес, погасява ли се правото на почивка на военно служещ преди прекратяването на трудовото му правоотношение и то след като правото на почивка за всички некомпенсирани дежурства вече се е трансформирало в право на обезщетение като за извънреден труд , след като военнослужещ давайки 24 – часови дежурства работи в условия на удължено работно време няма право на парична компенсация, докато е на военна служба, а единствено почивка, може ли при прекратяване на служебното му правоотношение правото му да претендира заплащане на неизползваните почивки вече да се е погасило и то с кратката 3 - годишна давност, т.е потестативно право на страната, което не е възникнало междувременно да се е погасило, кой е началния момент на вземането на военнослужещ за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното работно време, некомпенсиран с почивки , при непълнота на специалния закон – ЗОВСРБ по отношение на удълженото работно време/чл. 46, ал.2 ЗНА правилата на КТ ли се прилагат или тези на Закона за държавния служител, който урежда престирането на труда на държавните служители, каквито са и военнослужещите /чл. 133 ЗОВСРБ/, от кой момент следва да се присъжда лихва за забава - от месеца следващ полагането на дежурството или от момента на неговата изискуемост (момента на прекратяване на служебното правоотношение) и за необходимостта да се извърши преценка дали ако се приложи разпоредбата на чл. 136а КТ по отношение на дължимата компенсация за извънреден труд на военнослуожещи не противоречи ли на нормите на европейското законодателство. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на решението в обжалваната му отхвърлителна част, по въпросите в кой момент възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, както и от кой момент изпада в забава работодателят по отношение на това вземане и съответно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, включително и в случаите на прекратено служебното правоотношение, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като съдът ги е разрешение в противоречие с практиката на ВКС, изразена и в ТД № 6/2017г. ОСГК на ВКС. Останалите въпроси формулирани от касатора по естеството си представляват доводи за неправилност на постановеното въззивно решение, отговор на които касатора би получил евентуално при постановяване на решение по настоящото дело. Предвид изложените съображения, съдът О П Р Е Д Е Л И: ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 1740/2018 г. по описа на ВКС. ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.01.2018 г. по в.гр. д. № 554/2017 г. ОС - Сливен, в частта му, с коятото са отхвърлени искове с правно основание чл. 214, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 194, ал. 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/, по чл. 86 ЗЗД и исковете по чл. 214, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 196 ЗОВСРБ. ДЕЛОТО да се докладва на председателя на ІV - г.о. на ВКС за насрочване в открито заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ