РЕШЕНИЕ № 184 София, 26.05.2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети май две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря АНИ ДАВИДОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №7127/2014 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№117025/10.10.2014 г., подадена от В. С. Н. от [населено място], приподписана от адв. Л. К., против въззивно решение №16164/08.8.2014 г. по гр.д.№14509/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, ІV - В състав, с което е потвърдено решение от 06.8.2013 г. по гр.д.№14507/2012 г. по описа на Софийския районен съд, 31-ви състав. С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че с оглед релевираните във въззивната жалба доводи срещу първоинстанционния съдебен акт и в приложение на императивните материални норми на специалния закон, по делото не е проведено пълно доказване от ищцата(чл.154, ал1 ГПК), във връзка и с повдигнатия от ответника СДВР спор, че е налице влязъл в сила към определен момент акт на прокуратурата за прекратяване на наказателното производство(не е изтекъл срокът на обжалване), на който е основана исковата претенция, който момент е и началният на забавата, както е поддържал и ответникът ПРБ. Прието е също така, че недоказването се отнася във вреда на страната, носеща тежестта на доказване. Съдът е стигнал до извод, че производството по установителния иск е прекратено от първоинстанционният съд с необжалвано определение, като се него е поискано от съда да признае за установено, че образуваното наказателно производство срещу ищцата е прекратено поради нова, че извършеното деяние не представлява престъпление, както и това, че не е доказано и настъпването на твърдението т ищцата вреди, съответно причинната връзка между незаконния акт, който се поддържа, че са причинени, и вредите. Прието е също така, че доказването на тези елементи от фактическия състав на отговорността на държавата чрез нейните органи следва да се извърши също при условията на пълно доказване от ищеца. Въззивната инстанция е стигнала и до изводи, че не са ангажирани доказателства за разгласяване на неизгодни за ищцата факти, както и че ангажираните свидетелски показания не доказват твърденията. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване с определение №236/17.02.2015 г. по настоящото дело по следните правни въпроси: Какъв е стабилитетът на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство, поставен в зависимост от разпоредбата на чл.243, ал.3 НПК, сочеща възможност за неговото обжалване в седемдневен срок пред съда ? и Дали при неуспешно главно доказване от страна на ищеца на отделните настъпили неимуществени вреди и тяхната причинна връзка с незаконния акт, искът по чл.2 ал.1, предл.3 ЗОДОВ следва да се отхвърли като изцяло недоказан ? Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставените въпроси намира следното: По първия от поставените въпроси е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК, опредметена в решение №197/17.5.2011 г. по гр.д.№1211/2010 г., ІV г.о., с което е прието, че “Материалноправният въпрос е поставен с оглед решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска. От значение за изхода на делото се явява отговора на материалноправния въпрос за стабилитета на прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство, поставен в зависимост от разпоредбата на чл. 243, ал. 3 НПК, сочеща лицата с право да го обжалват в седемдневен срок пред съда. Постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 НПК, които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК - постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура, а когато е обжалвано, определенията на съда по чл. 243, ал. 5, т. 1 и т. 2 подлежат на проверка по реда на глава тридесет и трета „възобновяване на наказателни дела” (чл. 419, ал. 1 НПК). От цитираните разпоредби е видно, че прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление, не влиза в сила, дори когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК, защото може служебно да бъде отменено от по-горестоящ прокурор, ако не е обжалвано. Следователно, стабилитета на постановлението за прекратяване на наказателното производство в смисъла на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и то да завърши с оправдателна присъда.” По втория от поставените въпроси също е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК, опредметена в решение №138/08.5.2013 г. по гр.д.№637/2012 г. на ВКС, ІV г.о., с което е прието, че “При претендирана отговорност на държавата за вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо (засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и професионална реализация, на общностна интеграция и пр.), и с това, ако са доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание. Не е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство, безпокойство, срам, както и подобни изживявания, произтекли от причинени или свързани със съответните ограничения физически страдания. След като искът е доказан в своето основание, той не може да бъде отхвърлен като неоснователен поради липсата на доказателства за неговия размер, а съобразно правилото на чл. 162 ГПК, съдът следва да определи размера по своя преценка или да вземе предвид заключение на вещо лице.” По касационната жалба. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Навежда се оплакване за незаконосъобразни и необосновани изводи на въззивния съд относими към поставените по-горе въпроси, както такива относно доказване претърпените неимуществени вреди. Моли се за отмяна на обжалваното решение и присъждане на претендираната сума за неимуществени вреди. В съдебно заседание касационната жалба се поддържа лично от касационната жалбоподателка, която депозира и писмена защита. Ответникът по касация – Столична дирекция на вътрешните работи – С., посредством процесуалния си представител главен юрисконсулт З. Б., е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Ответникът по касация – Прокуратура на Република България, посредством прокурор Р., оспорва касационната жалба в съдебно заседание. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на ответника по касационната жалба – Столична дирекция на вътрешните работи, становището на представляващия Прокуратурата на Република България – прокурор Р., изразено в съдебно заседание, писмената защита на касационната жалбоподателка и на основание чл.290 ГПК, намира следното: С оглед отговора на поставените от касационната жалбоподателка въпроси, както и с оглед събраните по делото доказателства/гласни и писмени/ съдът намира, че претенцията по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ е доказана по основание. Разпитаният по делото свидетел Р. Х. установява безпротиворечиво, че през периода от 04.11.2011 г. до 10.02.2012 г., следствие проведено предварително производство ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване на доброто й име в обществото, постоянен стрес от преживения ужас от пребиваването й в служебните помещения на І-во РПУ на МВР-С., отчуждаване от близките, влошаване на здравословното й състояние и постоянен страх от полицейските органи. С оглед установените от визирания свидетел факти и периода, през който е продължило предварителното производство/ около три месеца и половина/, настоящият състав на намира, че с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД и трайно установената практика на ВС и ВКС по посочения текст, на касационната жалбоподателка се следва обезщетение в размер на 500 лева, като в останалата отхвърлена част обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №16164/08.8.2014 г. по гр.д.№14509/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, ІV - В състав, с което е потвърдено решение от 06.8.2013 г. по гр.д.№14507/2012 г. по описа на Софийския районен съд, 31-ви състав, в частта, с която е отхвърлен искът по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, предявен от В. С. Н. от [населено място] против Прокуратура на Република България и Столична дирекция на вътрешните работи, за причинени неимуществени вреди за периода от 04.11.2011 г. до 12.02.2012 г., за сумата 500/петстотин/ лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – [населено място], [улица], СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ – [населено място], [улица], да заплатят на В. С. Н., ЕГН – [ЕГН], от [населено място],[жк], блок 23, вх.А, ет.8, ап.23, обезщетение по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, за периода от 04.11.2011 г. до 12.02.2012 г. в размер на 500/петстотин/ лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.11.2011 г. до окончателното й изплащане. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №16164/08.8.2014 г. по гр.д.№14509/2013 г. по описа на Софийския градски съд, ГК, ІV - В състав, в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: