Р Е Ш Е Н И Е №55 С о ф и я 29 март 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 14 м а р т 2016 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 167/2016 година. Подадена е касационна жалба от защитника на подсъдимия В. К. Х. от С. адв.П.С. от САК, имаща за предмет присъдата от 19.11.2015 г., постановена по ВНОХД № 3744/2015 г. от Софийския градски съд, която се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК и алтернативни искания за отмяната й и оправдаване на подсъдимия от касационната инстанция, връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд или намаляване на размера на наложеното му наказание. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Частният обвинител В. С. Б. от С., редовно уведомен, не взема участие в касационното производство и не е взел отношение, лично или чрез повереник, по съществото на жалбата. Изложените в жалбата оплаквания се поддържат в касационното производство от подсъдимия и от процесуалния му представител адв.С.. Върховният касационен съд провери новата въззивна присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК, като взе предвид следното: С присъда от 04.02.2015 г., постановена по НОХД № 16924/2010 г. на Районен съд – София подсъдимият В. К. Х. от С. е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение по чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК. Присъдата е била протестирана от прокурора от СРП и обжалвана от повереника на частния обвинител В.Б. адв.Г.Г. от САК с оплаквания за нейната необоснованост, незаконосъобразност и искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна присъда. С нова въззивна присъда от 19.11.2015 г., постановена по ВНОХД № 3744/2015 г. Софийският градски съд е отменил изцяло атакувания първоинстанционен съдебен акт и като е признал подс.Х. за виновен в това на 20.04.2010 г. в С., в съучастие с неустановено по делото лице, като извършител, чрез използване на МПС да е отнел чужда движима вещ – лек автомобил марка „В.”, модел ., с рег.№ ., от владението на собственика му В. С. Б. от С., без негово съгласие, с намерение противозаконно да го присвои и на основание чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК при условията на чл.54 от НК го е осъдил на 1 година лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. В тежест на подсъдимия са възложени направените по водене на делото разноски общо в размер на 135 лева. В касационната жалба на защитника на подсъдимия се поддържат най-общи оплаквания, касаещи допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване правото му защита, а оттам и до неправилното приложение на материалния закон, както и до явната несправедливост на наложеното му наказание, съставляващи касационни основания по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК, като се правят алтернативни искания за отмяна на обжалваната присъда и оправдаването му по предявеното обвинение от касационната инстанция, за връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на въззивния съд или за изменянето й и намаляване на размера на наказанието му. В съдебното заседание пред ВКС защитникът доразвива доводите в жалбата, депозирайки такива и в писмено допълнение към същата. Върховният касационен съд намира касационната жалба за подадена в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.2 от НПК, поради което за допустима, но разгледана по съществото й същата се явява НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: Докато в жалбата защитникът на първо място развива оплакване за неправилно приложение на материалния закон с бланкетни доводи, приложими за всякакво обвинение, без да визира конкретни факти и обстоятелства, относими към състава на възведеното на подс.Х. обвинение, в нейното допълнение отново настоява за възприемане на техния прочит на доказателствената съвкупност, оспорвайки изводите на въззивния съд за обективиране в действията на подзащитния му на умисъл да свои противоправно отнета без съгласие на собственика й вещ – лекия автомобил, възразявайки по този начин срещу съставомерността на деянието като престъпление по чл.195, ал.1, т.4 от НК с искане за оправдаването му от ВКС. Така жалбоподателят не съобразява процесуалното правило за възможната намеса на касационната инстанция за отстраняване на пропуски при приложението на закона само при правилно, съобразно процесуалните правила, изведени фактически обстоятелства от кръга на тези по чл.102 от НПК, т.е. проверката за наличие или не на касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК е възможна само при констатация за липса на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствения материал по делото. А това е така, защото правомощия да установяват фактите от предмета на доказване имат предшестващите инстанции, което обуславя първенстваща проверка от настоящата инстанция на спазването на тези правила при формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция. Касационната проверка констатира, че процесуалната дейност на градския съд по оценка на доказателствата е надлежна. За да не се съгласи с изводите на районния съд, въззивният съд е изложил пространни и убедителни съображения (стр.5-9 от мотивите на присъдата) относно приетите за установени факти по делото, които и не се оспорват в жалбата, на чиято база обаче се претендира от защитника за субективна несъставомерност на деянието на подсъдимия. Пропускат се от него обаче категорично установените факти за действителното състояние на лекия автомобил преди натоварването му на репатрака (просто че не е изоставен), наличието на регистрационни табели на същия, различни от номера, вписан в приложеното по делото пълномощно, въз основа на което защитникът гради тезата за добросъвестност на подзащитния му. Неоснователно се възразява срещу оценката от съда на относимите обстоятелства през призмата и на житейската логика, но които, като факти от обективната действителност, следва да имат своята логическа обусловеност. Именно при намесата на св.П.И. (очевидец на отнемането) елементарната логика е налагала проверка от подсъдимия на вписания в „представеното” му пълномощно номер на МПС с този на автомобила на св.Б., а оттам – изясняване кой е действителният му собственик и доколко пълномощното дава право на някое от присъстващите лица да се разпорежда с него, включително да възлага „транспортната услуга”, която подс.Х. бил извършил на тези неустановени по делото лица да превози лекия автомобил от паркинга в[жк], бл.883 до складовата база в[жк](а не някъде другаде). Вместо това лекият автомобил за около 5 минути бил качен на репатрака и след часове откаран в базата, където на следващия ден бил огледан от разследващия полицай и установен в коренно различно от първоначалното му техническо състояние, без регистрационни табели и документи. Или, добросъвестността е налагала МПС изобщо да не се мести, да се изчака явяването на собственика му св.Б., пристигнал на местопрестъплението 10-на минути по-късно и изясняване на „заблудата”, в която, според защитника, бил поставен подс.Х., но което би позволило установяване на съучастниците му или на тези, които са искали да го „подведат”, т.е. до извод за негово престъпно поведение не би се стигнало. ВКС приема, че правно значимите факти по делото са изведени от градския съд в съответствие с процесуалните правила, като са изяснени констатираните противоречия в доказателствените материали и въз основа на кои доказателства и доказателствени средства съдът е формирал ясно изразеното си вътрешно убеждение, като те са ценени според действителното им съдържание, няма превратно оценени или игнорирани такива и не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. От материалноправна страна основното възражение на защитата е за субективна несъставомерност на деянието на подс.Х., че той не е имал съзнанието да отнема вещ без знанието и съгласието на собственика й, с умисъл да я свои противозаконно. В тази насока правните изводи на въззивния съд следват от категорично установените факти за осъществените от него действия спрямо МПС, в обичайно за годините на ползване техническо състояние и на такова място на паркиране, като пред намеселия се св.П.И. се е позовал да действа от името на общината, а не по пълномощия на собственика му, включително и без да се позовава на предаденото впоследствие на органите на полицията пълномощно (виж л.60 от ДП при разпита на подс.Х. като свидетел, макар това предаване да не е оформено със съответен документ), което не е достатъчно да обоснове „заблудата” му, че е действал правомерно. Анализирано е и последващото му поведение при изоставяне на репатрака и на лекия автомобил в сервизната база, без да направи необходимото за отстраняване на последиците от твърдяната „заблуда”. Въззивният съд с основание е отхвърлил „възможните версии”, обсъждани от районния съд при постановяване на оправдателната присъда и като е установил наличието на всички обективни и субективни признаци на престъплението по чл.195, ал.1, т.4 вр.чл.194, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК, е признал подс.Х. за виновен по предявеното му обвинение. Не е налице неправилно приложение на материалния закон и касационно основание по чл.348, ал.2 вр.ал.1, т.1 от НПК за отмяна на въззивната присъда, още по-малко за оневиняването на подсъдимия за извършеното деяние. При индивидуализиране на наказанието на подсъдимия съдът е отчел всички налични смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства и е определил същото на предвидения в закона минимум. То не се явява несъразмерно тежко на обществената опасност на деянието и на дееца, нито пък спазването от подсъдимия на дължимото се процесуално поведение при съдебното разглеждане на делото следва да се отчита като някакво особено смекчаващо отговорността му обстоятелство. Именно като е отчетена младостта на подс.Х., обясняваща и неговата доверчивост, ниският размер на предмета на престъпното посегателство, към които обстоятелства следва да се прибави и неоправдано проточилото се съдебно производство пред първата инстанция, на жалбоподателя е наложено минималното наказание в размер на 1 година лишаване от свобода, чието изпълнение с основание е отложено съгласно чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години от влизане на присъдата в законна сила. Няма наведени в жалбата и налични други обстоятелства, налагащи смекчаване на отговорността му и не е налице и касационното основание по чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК. Жалбата на защитника на подсъдимия в цялост се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната въззивна присъда следва да остане в сила. С оглед на гореизложените съображения на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъдата от 19.11.2015 г., постановена по ВНОХД № 3744/2015 г. от Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: