Р Е Ш Е Н И Е № 60106 Гр. София, 03.08.2021 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА При участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т. д. № 1035/2020 год., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. На основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване по жалбата на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД срещу решение № 157 от 17.02.2020 г. по в. т. д. № 1949/2019 г. на Окръжен съд – Варна. С въззивното решение, след отмяна на решение № 4269 от 30.10.2019 г. по гр. д. № 18695/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, е отхвърлен искът на касатора срещу П. К. П. от [населено място] с правно основание чл.422 ГПК, за да се приеме за установено между страните, че ответникът дължи на банката сумите, за които е издадена заповед № 5115/18.07.2014 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 9416/2014 г. на Районен съд – Варна, а именно: 9 881.98 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 10.06.2013 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.417 ГПК – 17.07.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, редовна лихва в размер на 578.04 лв. за периода от 05.10.2013 г. до 09.06.2014 г., наказателна лихва в размер на 241.62 лв. за периода от 05.11.2013 г. до 16.07.2014 г.; и е уважен евентуалният иск за осъждане на ответника да заплати на банката същите суми, но със законна лихва върху главницата от 9 881.98 лв., течаща от момента на подаването на исковата молба – 11.12.2018 г., като в полза на ищеца са присъдени съдебно-деловодни разноски за исковото производство в размер на 2 582.30 лв., а за отхвърления главен иск банката е осъдена да заплати дължимата държавна такса в размер на 247.64 лв. Касаторът поддържа, че така постановеното въззивно решение е неправилно – незаконосъобразно и необосновано. Оспорва на първо място решаващия извод на въззивния съд, че не е обявил надлежно предсрочната изискуемост на кредита, евентуално намира, че решението противоречи на ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което е допустимо искът по чл.422 ал.1 ГПК да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, при условие, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като моментът, към който следва да се преценяват падежираните вноски, е датата на формиране на СПН /респективно моментът на приключване на съдебното дирене/. С тези доводи моли решението на Окръжен съд – Варна да бъде изцяло отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи предявеният главен иск с правно основание чл.415 вр. чл.422 вр. чл.124 ал.1 ГПК. Ответникът П. К. П., чрез назначения му особен представител, оспорва касационната жалба, по съображения в депозирания писмен отговор, възразява и срещу допустимостта на евентуалния иск. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Правният въпрос, обусловил допускането на въззивното решение до касационна проверка, е следва ли искът по чл.422 ГПК, произтичащ от неизпълнение на договор за кредит, да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към момента на формиране на СПН по спора, ако по делото се установи, че банката – кредитор не е обявила надлежно предсрочната изискуемост на кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Отговор на същия е даден с постановяването на Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и той гласи, че предявеният по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК. С оглед изложеното, изводът на въззивния съд, че на посоченото основание искът на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД по чл.422 ал.1 ГПК е изцяло неоснователен и на разглеждане подлежи предявеният евентуален осъдителен иск, е незаконосъобразен, а въззивното решение подлежи на касиране като неправилно, по следните съображения: При своевременно направено от ответника възражение, основано на приетото в т.18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, за липса на връчване на изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита /изпратено на адреса на длъжника, но връчено на неизвестно лице – Г. Т./, с оглед недостигането му до адресата, както и предвид разпределената с доклада по чл.146 ГПК доказателствена тежест в тази връзка върху ищеца, неоспорена пред инстанциите по същество, правилни са изводите на въззивния съд, че само от съдържанието на разписката на пощенския оператор не може да се установи по безспорен начин редовността на връчването, респективно, че надлежното обявяване на предсрочната изискуемост не е доказано, поради което същата не е настъпила. В тази хипотеза приложение следва да намерят задължителните постановки на ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, за изпълнението на които се налага извършване на нови съдопроизводствени действия от страна на въззивния съд, а именно – назначаване на вещо лице, с чиято помощ да се установи размерът на падежираните вноски към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. С отмяната на решението по главния иск отпадат предпоставките за разглеждане на евентуалния, поради което въззивното решение следва да бъде отменено изцяло и на основание чл.293 ал.3 ГПК делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане, съобразно дадените указания. За пълнота на изложението следва да се посочи, че предявеният евентуален осъдителен иск е допустим. След като такъв иск може да се предяви в отделно производство /вж. решение № 147/10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019 г. на ТК, ІІ т.о./, то същият може да бъде съединен за общо разглеждане с иска по чл.422 ГПК. В този смисъл са и дадените изрични указания в т.11б на цитираното по-горе ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Разноските за настоящата инстанция следва да се присъдят съобразно правилото на чл.294 ал.2 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 157/17.02.2020 г. по в. т. д. № 1949/2019 г. на Варненския окръжен съд и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: