РЕШЕНИЕ
№ 50133
София, 31.03.2025г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:
Председател: Елеонора Чаначева
Членове: Росица Божилова
Васил Христакиев
секретар Ангел Йорданов,
в открито заседание на 20.11.2023 г. г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2515 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца А. Ч. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд по отношение на отхвърлената част от предявените установителни искове по чл. 146 ЗЗП и относно отхвърлените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва жалбата.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението ѝ да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?“.
За да постанови решението си в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 146, ал. 1 ЗЗП за нищожност на клаузите по чл. 14, ал. 4, изр. 1 от двата договора, въззивният съд е приел, че тези клаузи с идентично съдържание („Минималната приемлива за банката стойност на тримесечния SOFIBOR е 4,3 %.“) предвиждат, че по време на действието на договора за кредит единият от образуващите елементи на възнаградителната лихва - SOFIBOR, не може да е по-нисък от 4,3 %, т. е. че независимо от промените в индекса в посока намаляване, възнаградителната лихва ще се начислява на база 4,3 % SOFIBOR. Приел е, че тези клаузи са уговорени индивидуално, при посочена конкретна стойност на индекса, поради което не могат да бъдат неравноправни по силата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, е формирана последователна практика на ВКС (напр. т. д. № 2702/2019 г. на I т. о., т. д. № 535/2016 г. на II т. о., т. д. № 504/2015 г. на II т. о., т. д. № 875/2017 г. на I т. о.), според която индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП е клаузата, която не е била предварително изготвена от търговеца, а ако е била изготвена предварително - потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание. Доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, е в тежест на търговеца. В тази насока обстоятелството, че договорът е подписан, само по себе си е ирелевантно, тъй като, ако това обстоятелство би било основание за освобождаване на търговеца от задължението за доказване, това би имало за последица изобщо изключване на засилената защита при всички потребителски договори.
С оглед установения в практиката на ВКС отговор на поставения правен въпрос въззивното решение е неправилно по отношение на извода за установено индивидуално уговаряне на процесните клаузи. Този извод е основан единствено на факта, че в клаузите е посочена конкретна стойност на индекса. Наличието на посочена конкретна минимална стойност обаче не изключва възможността клаузата независимо от това да е била изготвена предварително, респ. не доказва - при предварително изготвяне - че кредитополучателят е могъл да изрази становище по нея и да повлияе на нейното съдържание. Същевременно не доказват индивидуално уговаряне и събраните по делото доказателства и установените с тях факти, на които ответникът се е позовал за установяване на наличието на индивидуално уговаряне. Тези факти - искането на ищеца от 23.04.2012 г. за намаляване на лихвата, аналогичното искане от 23.04.2013 г., искането за преструктуриране от 28.03.2014 г., допуснатите от същия период просрочия в обслужването на кредитите, учредените за обезпечение на задълженията по договорите за кредит ипотеки - следват по време сключването на процесните договори, поради което не могат да обосноват извод, че при сключването на последните процесните клаузи са били индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП съобразно установените в съдебната практика критерии.
Следователно оспорените клаузи, доколкото не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка за неравноправност съобразно чл. 143 ЗЗП. Съгласно ал. 1 на чл. 143 ЗЗП неравноправна е уговорката, която е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие насрещните права/задължения на страните по договора. В разглеждания случай оспорените клаузи отговарят на всички предвидени в чл. 143, ал. 1 ЗЗП критерии. С установяването на минимален размер на променливия компонент, оттук и на приложимия към договора лихвен процент, банката се освобождава частично от риска за понижаване на лихвата, прехвърляйки го на практика върху кредитополучателя, без обаче в договора да е включена реципрочна уговорка в полза на кредитополучателя за максимален размер на променливия компонент, респ. приложимия лихвен процент. Така предвиденото прехвърляне на част от риска от понижаване върху кредитополучателя при запазване в негова тежест изцяло на риска от повишаване безспорно създава значително неравновесие в правата и задълженията на страните по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, което е в ущърб на кредитополучателя. С оглед съдържанието си оспорените клаузи не се обхващат и от изключенията по чл. 144 ЗЗП, в частност ал. 1 и ал. 2, доколкото, уреждайки минимален размер на лихвата, не се отнасят до право на банката на едностранно прекратяване на договора, нито до право на изменение на самия лихвен процент, респ. изменение на други условия по безсрочен договор, каквито процесните договори не са.
По изложените съображения в тази част въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а исковете по чл. 146, ал. 1 ЗЗП - уважени с обявяване на нищожността на клаузите по чл. 14, ал. 4, изр. 1 от процесните договори.
При установената нищожност на клаузите по чл. 14, ал. 4, изр. 1 и изр. 2 от двата договора задълженията за възнаградителна лихва по двата договора се уреждат от уговореното в чл. 14, ал. 1 и ал. 3 от договора.
Съгласно ал. 1 „За ползвания кредит кредитополучателят заплаща на банката годишен лихвен процент в размер на 9,5 % (респ. 11 % по втория договор), равен на базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева плюс надбавка 2 % (респ. 3 %), като за първите шест месеца от усвояването на кредита кредитополучателят дължи годишна лихва от 2 % (респ. 3 %).
Съгласно ал. 3 „Базовият лихвен процент на банката се определя от 3-месечния SOFIBOR плюс надбавка от 3,2 %. за изчислението на лихвата по този договор за тримесечният SOFIBOR е приета стойност от 4,3 % (респ. 4,8 % по втория договор)“.
Съдържанието на посочените уговорки обосновава извод, че страните са предвидили кредитите да се олихвяват с променлив лихвен процент, базиран върху движението на индекса SOFIBOR, независимо от посочването в чл. 14, ал. 1 на абсолютна стойност на лихвата. Същият извод се подкрепя и от съдържанието на чл. 14, ал. 4. Недействителността на тази клауза в основната ѝ част не е пречка същата да бъде взета предвид при установяването на действителното съдържание на постигнатото между страните съгласие, доколкото констатираната неравноправност заличава правните последици на уговорката, но не и нейното наличие като осъществил се обективен факт. Предвидената в изр. 1 на ал. 4 липса на последици на спадането на индекса под посочения размер от 4,3 % предполага постигнато съгласие, че такова спадане би имало за резултат и съответно намаляване на общия лихвен процент, доколкото само в такъв случай тази уговорка би могла да намери приложение - при уговорен фиксиран размер на лихвата съгласно ал. 1 не е налице необходимост допълнително да се предвиждат случаи, в които намаляването му е недопустимо. Следва да се съобрази и липсата на спор между страните в тази насока с оглед становището на ищеца, че съгласно чл. 14, ал. 1 и ал. 3 от договора по кредита е дължим променлив лихвен процент, който се равнява на тримесечния SOFIBOR, увеличен с две надбавки, респ. становището на ответника, че лихвеният процент следва да се възприеме като променлив и да се изчислява по такъв начин, че в неговия размер да намират пряко отражение както повишението на тримесечния SOFIBOR, така и понижението на същия индекс, макар и до минималното ниво по чл. 14, ал. 4, изр. 1 съобразно поддържаната от ответника теза за действителност на последната уговорка.
С оглед изложеното касационната жалба е основателна и в частта относно обжалваните части от исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платените без основание възнаградителни лихви. Съгласно неоспореното заключение на счетоводната експертиза по договор № 479/30.07.2007 г. за процесния период задълженията за лихва, изчислени при прилагане на променлив лихвен процент, са били общо в размер на 57 764,62 лв., при общо платени от жалбоподателя лихви в размер на 94 822,49 лв. Разликата в размер на 37 057,87 лв. се явява платена без основание и подлежи на връщане на съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. При съобразяване на заплатената от ответника сума в размер на 9766,80 лв. дължимият остатък е в размер на 27 291,07 лв. По договор № 778/19.11.2007 г. за същия период задълженията за лихва са били общо в размер на 115 225,14 лв. при платени от жалбоподателя 179 303,88 лв. и възстановени от ответника 8925,54 лв., поради което ответникът дължи да възстанови остатък в размер на 55 153,20 лв.
В останалите обжалвани части обаче жалбата е неоснователна. По отношение на претенциите за връщане на недължимо платена такса по договор № 479 в размер на 4416,46 лв. и за лихва за забава в размер на 1224,64 лв. правилно въззивният съд е приел за недоказано жалбоподателят лично да е заплатил застрахователната премия, а отделно от това същата да е била и неоснователно удържана от сметката му. С оглед на това неоснователно е оплакването за необсъдени от въззивния съд доводи за извършено от първата инстанция неправилно разпределение на доказателствената тежест, доколкото проверката за разпределение на доказателствената тежест се съдържа в изложените от съда мотиви за недоказаност.
Неоснователни са и оплакванията по отношение на исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихви за забавено плащане на задълженията по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се в тази насока, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил оплакването във въззивната жалба за доказаност на отправените покани за плащане, поставили ответника в забава съгласно тезата на жалбоподателя въпреки констатацията в доклада по чл. 146 ГПК, че преди предявяването на иска ищецът е отправил писмени покани до банката. Действително в тази насока въззивният съд се е ограничил да посочи, че законосъобразно първата инстанция е приела, че макар и вземането, произтичащо от неоснователно обогатяване да става изискуемо от момента на възникването и от този момент да започва да тече погасителната давност, забавата на длъжника настъпва от момента на поканата, като не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи за доказаност на такава покана с писмените доказателства, представени със становище от 21.11.2016 г. Допуснатото от съда нарушение обаче не се явява съществено, доколкото необсъдените писмени доказателства не са от естество да променят крайния извод за недоказаност на отправена от жалбоподателя покана. Представените молби съдържат единствено искания на жалбоподателя за намаляване на лихвените проценти по двата договора (23.04.2012 г.), искане за освобождаване от задължението за заплащане на такса при предсрочно погасяване (23.04.2013 г.), за преструктуриране на кредитите (28.03.2014 г.), предложение за започване на преговори за спогодба (09.11.2016 г.). В нито един от тези документи не се съдържа искане на жалбоподателя за възстановяване на недължимо платени суми, нито данни за такова искане се съдържат в отговорите на ответника. Що се отнася до приложената кореспонденция между жалбоподателя и БНБ, същата е неотносима към спорния факт на отправена до ответника покана за плащане.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК всяка от страните има право на разноски според уважената, респ. отхвърлената, част от исковете, вкл. при съобразяване, във връзка с разноските за първоинстанционното производство, на частичната неоснователност на исковете поради извършените в хода на процеса плащания. Съгласно представените списъци по чл. 80 ГПК и приложените писмени доказателства ищецът има право на 12 474,12 лв. за първоинстанционното производство, 8211,05 лв. за въззивното производство и 8225,31 лв. за касационното производство. Следващите се на ответника разноски са в размери съответно 2899,38 лв., 1118,17 лв. и 1485,41 лв.
С тези мотиви съдът
РЕШИ:
Отменя решение № 10505/05.08.2021 г. по гр. д. № 2651/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, потвърждаваща първоинстанционното решение в частите, с които са отхвърлени предявените от А. Н. Ч. срещу „Юробанк България“ АД искове по чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП за обявяване на нищожността на клаузите по чл. 14, ал. 4, изр. 1 от договор за жилищен кредит № 0010-0206-00000000497/2007 г. от 30.07.2007 г. и договор за жилищен кредит № 0010-0206-000000778/2007 г. от 19.10.2007 г., както и в частите, с които до размери съответно 27 291,07 лв. и 55 153,20 лв. са отхвърлени предявените между същите страни искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платени без основание лихви по същите договори, вместо което постановява:
Обявява на основание чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП за нищожни клаузите по чл. 14, ал. 4, изр. 1 от договор за жилищен кредит № 0010-0206-00000000497/2007 г. от 30.07.2007 г. и договор за жилищен кредит № 0010-0206-000000778/2007 г. от 19.10.2007 г., сключени между А. Н. Ч., ЕГН [ЕГН], и „Банка Пиреос България“ АД, ЕИК[ЕИК], със съдържание: „Минималната приемлива за банката стойност на тримесечния SOFIBOR 4,3 %.“.
Осъжда „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], да заплати на А. Н. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД: 1) сумата 27 291,07 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода 29.06.2011 г. - 10.06.2016 г. по договор за жилищен кредит № 0010-0206-00000000497/2007 г. от 30.07.2007 г., заедно със законната лихва от 15.06.2016 г., и 2) сумата 55 153,20 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода 29.06.2011 г. - 10.06.2016 г. по договор за жилищен кредит № 0010-0206-000000778/2007 г. от 19.10.2007 г., заедно със законната лихва от 15.06.2016 г.
Отменя решение № 10505/05.08.2021 г. по гр. д. № 2651/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която А. Н. Ч. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски за въззивното производство над размер от 1118,17 лв. до 4472,68 лв.
Отменя решение № 1400/27.02.2019 г. по гр. д. № 7364/2016 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която А. Н. Ч. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД разноски за въззивното производство над размер от 2899,38 лв. до 6019,94 лв.
Осъжда „Юробанк България“ АД да заплати на А. Н. Ч. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски, както следва: за първоинстанционното производство - допълнително в размер на 7726,10 лв.; за въззивното производство - в размер на 8211,05 лв.; за касационното производство - в размер на 8225,31 лв.
Осъжда А. Н. Ч. да заплати на „Юробанк България“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за касационното производство в размер на 1485,41 лв.
Оставя в сила решение № 10505/05.08.2021 г. по гр. д. № 2651/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд в останалите обжалвани части.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: