9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №465
[населено място],29.08.2022 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №943 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Финансова къща Кристи“ ЕООД срещу решение №66 от 14.08.2020г. по в.т.д. №104/2020г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №455/19.11.2019г. по т.д.№506/2016г. по описа на Бургаски окръжен съд, Търговско отделение, I състав, в обжалваната му част, с която е признат за относително недействителeн по отношение на ищците П. П. В., С. М. С. и С. М. В. на основание чл.135 ал.1 от ЗЗД договор от 23.01.2013г., сключен с Нотариален акт №26 от 23.01.2013г., рег. №240, дело №25/2013г. на нотариус №607, действащ в района на РС - Поморие, вписан в СВ – Поморие, на 23.01.2013г. в частта, с която ответникът „Медикъл турист сървисиз“ ООД е учредил в полза на ответника „Финансова къща Кристи“ ЕООД, ипотечни права върху 2924.64/4715 ид. ч. от ПИ с кадастрален идентификатор 57491.16.192 - урбанизирана територия (с НТП за къмпинг, мотел) с площ 4 715 кв. м., с административен адрес: [населено място], местността „Кротиря”, ведно с подобрения, включващи и предвидена за изграждане болнична сграда със застроена площ от 2148 кв.м. и разгъната застроена площ от 7072 кв.м. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по всички наведени от него доводи и по всички събрани по делото доказателства, както и не е взел предвид обстоятелството, че ищците не са предявили иск по чл.135 от ЗЗД срещу последния приобретател на имота „Медикал турист сървисиз Поморие“ ЕООД. Твърди, че въззивното решение се базира на предположения, а не на събрани в хода му доказателства, като съдът не е взел предвид, че при учредяването на ипотеката върху недвижимия имот не е имало вписани искови молби, ипотеки, договори за наем или други тежести.
Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Какво се има предвид под вписана искова молба по смисъла на чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД – депозирана в съда искова молба или вписана в службата по вписвания? 2. С оглед разпоредбата на чл.115, ал.2, изр.2 от ЗС, губи ли действието си вписаната искова молба, ако не е вписана в 6 месечен срок от постановяване на решението? 3. Длъжен ли е ищецът в хипотезата на чл.135 ал.3 от ЗЗД да докаже съществуването на цел и съществува ли презумпция за цел увреждане на кредитор, ако ответникът по иска също е кредитор? Твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1 от 09.02.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР №2 от 09.07.2019г. по тълк. дело №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, формирана с решение №20 от 09.02.2017г. по гр. д. №2885/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №36 от 06.03.2015г. по гр. д. №4994/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №414 от 29.10.2012г. по гр. д. №222/2012г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №177 от 08.04.2019г. по гр. д. №4119/2017г. на ВКС, ГК, І г.о. Поддържа също, че всички формулирани от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се на недопустимост и очевидна неправилност на постановеното по делото решение.
Ответникът по касация П. П. В. поддържа, че изложените в жалбата доводи са неоснователни и чрез тях се прави превратно тълкуване на закона.
Ответниците по касация С. М. С. и С. М. В., оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че с договор от 23.01.2013г., сключен с Нотариален акт №26 от 23.01.2013г., рег. № 240, дело № 25/2013г. на нотариус № 607, действащ в района на РС - Поморие, вписан в СВ – Поморие, ответникът „Медикъл турист сървисиз“ ООД е учредил в полза на ответника „Финансова къща Кристи“ ЕООД, ипотечни права върху ПИ с кадастрален идентификатор 57491.16.192 - урбанизирана територия (с НТП за къмпинг, мотел), целият с площ 4 715 кв. м. Приел е, че ищците въззиваеми се легитимират като титуляри на правото да си върнат процесния имот, като даден по развален договор за замяна от 23.11.2007г., сключен между ищците и лицата М. Л. Б. и Х. В. Б.. Съставът на БАС е изложил мотиви, че договорът за ипотека поначало е безвъзмезден, но от съдържанието на процесния договор е обосновал извод за възмездния му характер. Счел е за неоснователно възражението във въззивната жалба, че с оглед момента на вписване на исковата молба по гр.д. №772/2015г. на БОС знанието на въззивника „Финансова къща Кристи“ ЕООД се изключва. Посочил е, че защитата на кредитора по чл.135 от ЗЗД при сключена последваща разпоредителна сделка от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил, се осъществява чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД не само за първоначалната сделка, но и за последващите сделки, които го увреждат. Установил е, че процесният договор за ипотека е сключен преди вписване на исковата молба по гр.д.№90/2013г. по описа на БОС и на исковата молба по присъединеното към него дело гр.д. №772/2015г. по описа на БОС, с които по реда на чл.135от ЗЗД са атакувани предходни сделки между длъжниците М. Б. и Х. Б. и последващи приобретатели, предпоследният от които е ответното дружество. С оглед на това е приел, че по аргумент от чл.135, ал.1, пр.3 от ЗЗД правата на въззивника са противопоставими на въззиваемите – ищци и поради това за ищците е налице правен интерес от предявения Павлов иск. Също с оглед момента на вписване на исковите молби по гр.д. № 90/2013г. и гр.д.№772/2015г. по описа на БОС е счел за неприложима презумпцията за знание, следваща от чл.1 на ПВп и е приел, че ищците носят доказателствената тежест за доказване на знанието относно увреждащия характер на договора.
Счел е за неоснователно възражението във въззивната жалба, че изводът на първоинстанционния съд за знание на ипотекарния кредитор относно увреждащия характер на сделката се базира само на предположения, предвид косвения характер на свързаните с това доказателства. Изложил е съображения, че събраните косвени доказателства в тяхната взаимовръзка създават несъмнено убеждение за знание на въззивника „Финансова къща Кристи“ ЕООД за увреждащия спрямо въззиваемите – ищци характер на сделката. В тази връзка е съобразил, че процесният договор за ипотека е последен от поредицата сделки, сключени в периода от 2009 г. до 2013г. от длъжниците М. Л. Б. и Х. В. Б. и свързаните с тях юридически лица – „НРГ Партнер“ ЕООД, „Медикъл турист сървисиз“ ООД и „Медикъл турист сървисиз Поморие“ ООД, които са обявени за относително недействителни, както и че успоредно с тази поредица от сделки, са се развивали и отношенията между длъжниците и свързаните с тях юридически лица и „Финансова къща Кристи“ ЕООД по общо 10 договора за заем, сключени в периода от 2010 до 2013г. Отчел е обстоятелствата, че управителят на „Финансова къща Кристи“ ЕООД се е познавал с длъжниците М. Л. Б. и Х. В. Б. по повод на финансовите отношения между тях, че процесният договор за ипотека и обезпеченият с нея договор за заем са сключени в деня на отправяне на искането за отпускане на заема, без да е извършено проучване на кредитния рейтинг на заемателя и неговата платежоспособност, въпреки, че вземанията по сключените към същия момент договори за заем с длъжниците и свързаните с тях юридически лица не са били реално удовлетворявани чрез плащане, а е осчетоводявано погасяване чрез прихващане с насрещни задължения по други, предоставяни от същия заемодател заеми. Въззивният съд е изтъкнал, че сключването както на обезпечителната, така и на обезпечената сделка, в деня, в който е отправено искането за предоставяне на заем, е обяснимо само с целената бързина за вписване на ипотеката, преди вписване на исковата молба за упражняване на породените от евикцията права на въззиваемите - ищци. Преценил е и събраните гласни доказателства относно изявеното от страна на длъжника Б. намерение за извършване на действията – предмет на предявения по настоящото дело Павлов иск, с цел осуетяване връщане на имота в патримониума на ищците, и от друга страна, че кредитирането е осъществено при нищожна вероятност за реализиране на обезпечените вземания. В подкрепа на убеждението за знание от въззивното дружество за увреждащия характер на сключения договор за ипотека от 23.01.2013г., е посочено и обстоятелството, че по сключения договор за заем е предоставена реално значително по-малка сума от обезпеченото вземане, а с по – голямата част от сумата на отпуснатия заем са погасени задълженията на физическото лице Х. Б..
Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради евентуална негова недопустимост. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Бургаски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищеца твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационен контрол - „очевидна неправилност”. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като касационният жалбоподател не е изложил доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност.
Не са налице и предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение на сочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Въпросите по т.1 и т.2 от изложението не са обусловили извода на въззивния съд за основателност на предявения иск по чл.135 ал.1 от ЗЗД, поради което не отговарят на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е обсъждал в мотивите си поставените въпроси относно правното значение на вписването на исковите молби по чл.135 от ЗЗД, като е достигнал до извод, че процесният договор за ипотека е сключен преди вписването на исковата молба по чл.135 от ЗЗД срещу М. Л. Б., Х. В. Б. и „НРГ Партнер“ ЕООД, по която е образувано гр.д.№90/2013г. и преди вписване на исковата молба по чл.135 от ЗЗД по присъединеното към него дело гр.д.№772/2015г. по описа на БОС, за обявяването на относителната недействителност на последващите разпореждания с имота, в резултат на които собствеността е преминала у „Медикъл турист сървисиз“ ООД. Поради това въззивният съд е приел, че тъй като за договора за ипотека не намира приложение разпоредбата на чл.135, ал.1, предл.3 от ЗЗД и той е противопоставим на ищците, то редът за защита на правата им е именно чрез предявяването на конститутивния иск по чл.135 от ЗЗД. Съобразявайки като значим именно момента на вписването на исковата молба, а не този на предявяването й в съда, въззивният съд е тълкувал разпоредбата на чл.135, ал.1, предл.3 от ЗЗД в съответствие с нейния действителен смисъл и постоянната практика по приложението й. Несъстоятелна е тезата, че сключването на договора за ипотека преди вписването на исковата молба изключва знанието на касатора – ипотекарен кредитор за увреждането на ищците. В тази хипотеза знанието не се счита за изключено по силата на закона, а подлежи на доказване от ищеца с всички допустими доказателствени средства.
Въпросът по т.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, поради което също не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. На първо място въззивният съд е приел, че правното основание на предявения иск е не чл.135, ал.3 от ЗЗД, а чл.135, ал.1 от ЗЗД, доколкото ипотеката е учредена след като ищците са придобили вземане за връщане на процесния недвижим имот, с оглед осъществената през 2010г. евикция по отношение на недвижимите имоти, предоставени им в замяна по силата на сключения с М. и Х. Б. договор от 23.11.2007г. Преценявайки наличието на знание у касатора за увреждането на ищците, съдът не е приложил презумпция, а е изследвал всички събрани по делото доказателства относно обстоятелствата, при които е сключен договорът за ипотека, за отношенията между собствениците на капитала на дружеството - ипотекарен длъжник и ипотекарния кредитор, за предмета на дейност на ипотекарния кредитор, част от който е проучването на имущественото състояние на лицата, на които предоставя заеми. Също са обсъдени съществените клаузи на сключения между ответниците по иска договор за заем от 23.01.2013г, обезпечен с договора за ипотека от същата дата, като е отчетено, че на дружеството - заемател е предоставена реално значително по-малка сума от обезпеченото вземане, а с по – голямата част от сумата на отпуснатия заем са погасени задълженията на физическото лице Х. Б., като е формиран извод, че реалният мотив на сделката не е кредитиране на осъществяваната от дружеството търговска дейност. Процедирайки по този начин въззивният съд е съобразил трайната практика на ВКС/ решение №189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011г. на ВКС, ГК, III г. о./ съгласно която материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД - "знание за увреждането" у ответника-приобретател по атакувания с иска по чл. 135 от ЗЗД възмезден вещно-прехвърлителен договор ("лицето, с което длъжникът е договарял"), има субективен характер и е в тежест на доказване за ищеца. Именно предвид този неин субективен характер, ищецът, който следва да проведе пълно главно доказване на тази материалноправна предпоставка, много рядко разполага с преки доказателства за обстоятелството, дали ответникът-приобретател по възмездния вещно - прехвърлителен договор е знаел за увреждането на ищеца. Примерно изброените обстоятелства (ответникът-приобретател не се е нанесъл, не владее и не ползва имота, не е декларирал същия на свое име пред данъчните власти, придобил го е на изключително занижена цена по процесния договор, едновременно с това е придобил от ответника-длъжник и друг негов имот на занижена цена) представляват верига от косвени доказателства, които, преценени в съвкупност помежду им и/или с други подобни индициращи обстоятелства, установени по делото (например - ответникът-прехвърлител (и длъжник на ищеца) продължава да живее или да ползва по друг начин прехвърления имот и/или не е получил цената за него и/или за другите прехвърлени на същия приобретател-ответник имоти, двамата ответници са близки приятели или между тях има трайни търговски или други подобни отношения, те са уговорили обратно изкупуване на имота и пр.), биха могли да създадат сигурно убеждение у съда и да обусловят извод, че и двамата ответници са осъзнавали увреждането на ищеца - кредитор при сключването на процесния договор. Преценката на такива косвени доказателства и дали те в своята съвкупност са достатъчни за установяването на главния доказателствен факт, в случая - знанието за увреждане по чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД, съдът следва да извършва по свое вътрешно убеждение, предвид конкретиката на всеки отделен случай, съгласно чл.12 и чл.235 от ГПК. Това знание на приобретателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. За наличие на знание е достатъчно приобретателите по транслативните сделки да са съзнавали, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота. Обсъждайки всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и преценявайки както обстоятелствата по повод сключването на процесната сделка, така и данните, че същата съставлява част поредицата сделки с процесния имот, сключени в един кратък период от време от длъжниците М. Л. Б. и Х. В. Б. и свързаните с тях юридически лица, съставът на БАС е приложил установените в практика критерии за преценка на наличието на знание за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 от ЗЗД. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.
Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е изцяло съобразено, изключва и допълнителните основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК по поставения трети въпрос.
Четвъртият въпрос в изложението е относим към предмета на спора с оглед оплакването в касационната жалба, че въпреки наличието на пречки за провеждането на откритото съдебно заседание на 16.07.2020г., въззивният съд е дал ход на делото. Въпросът обаче не отговаря на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловен от тълкуването на конкретна правна норма, а от преценката на фактическите обстоятелства по спора. Поставените въпроси касаят проверка на изводите на въззивния съд относно наличието на предпоставките по чл.142 ал.2 от ГПК за отлагане на делото. Поради това поставеният от касатора въпрос е от значение единствено за правилността на обжалваното решение.
При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл.38 от ЗАдв, на адв. Й. Д. П.– пълномощник на С. М. С. и С. М. В., сумата 1000 лева адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство. На ответника по касация П. П. В. не следва да бъдат присъждани разноски за касационното производство, доколкото в представения договор за правна защита и съдействие не е отразено заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №66 от 14.08.2020г. по в.т.д. №104/2020г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Финансова къща Кристи“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], Секция С3, [жилищен адрес] да заплати на адвокат Й. Д. П., с адрес [населено място], [улица], сумата 1000 лева / хиляда лева / - адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
|