Р Е Ш Е Н И Е № 50 Гр. София, 27 март 2017 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДАЛИН МАВРОВ ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛ. ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП П.МАРИНОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 111/2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по жалба на адв. К. Б., упълномощен защитник на подсъдимия В. С. М. срещу решение № П42 на Военно- апелативен съд, постановено на 24.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № П-59/2016 г. В касационната жалба се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК. Доводът за нарушение на материалния закон се обосновава с неправилна, непълна и неточна оценка на доказателствата по делото, които съображения всъщност могат да бъдат отнесени към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, а именно съществено процесуално нарушение. В тази връзка се оспорва извода на въззивния съд, че повишаването на нивото на езикови умения по английски език на едно лице от 0 до 2+ по стандартите на НАТО, S. 601 не може да се осъществи в рамките на шест месеца, който се счита че е направен в разрез с действителното съдържание на показанията на свидетелите К., Г., Г., П. и Ф.. Показанията на свидетеля Ф., които пресъздават чужди възприятия се счита, че са „надградени” от съда, който е приел, че касаят конкретен вид личен документ, без в същите да се съдържат подобни данни. В противовес на това показанията на свидетеля Н., по отношение на когото наказателното производство по делото е приключило със споразумение са отхвърлени като необективни само на това основание, въпреки дадените от него обяснения за причината да се признае за виновен, с цел отмяна на наложената забрана за напускане пределите на страната. В категорията на съществените процесуални нарушения се причисляват и нарушение на чл.246, ал.2 от НПК, изразяващо се в липса на посочена конкретна дата на извършване на престъплението, като в обвинителния акт е визиран само периода, в който е извършено, с място на извършване [населено място] и [населено място] без ясна конкретизация на действията на подсъдимия от значение за обвинението в [населено място]; допуснато от първия съд нарушение на чл.287, ал.1 от НПК, осъществено чрез приемане на направеното от прокурора изменение на обвинението при положение, че не са били налице изискуемите от закона предпоставки за това, като при предходно произнасяне съдът се е ангажирал със становище, че се касае за фактическа грешка. В заключение се иска да се отмени въззивното решение и подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно - делото да се върне за ново разглеждане от друг първоинстанционен състав и като втора алтернатива – да се намали наложеното наказание като явно несправедливо, с прилагане разпоредбата на чл.55 от НК, предпоставките за която се счита, че са налице. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия М., адв. Б. поддържа изцяло касационната жалба по изложените в същата съображения за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 - 3 от НПК и с направените в нея алтернативни искания. Подсъдимият М., в последната си дума пред ВКС моли съда да бъде оправдан. Прокурорът от ВКП, в съдебно заседание пред касационната инстанция застъпва тезата, че решението на военно-апелативния съд не страда от описаните в жалбата пороци, поради което следва да бъде оставено в сила. Намира обвинението за доказано по несъмнен и категоричен начин, а въззивното решение за постановено при правилно извършена оценка на доказателствата. Не счита, че са налице допуснати нарушения при направеното изменение на обвинението, след приемането на което посочва, че съдът е изпълнил задължението си да отложи делото за друга дата, с цел подготовка от страна на подсъдимия и защитата му по новото обвинение. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените в касационната жалба на защитата на подсъдимия М. основания и доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 41, постановена на 28.06.2016 г. по н.о.х.д. № П32/2016 г., по описа на Софийски военен съд, подсъдимият В. С. М., бивш старши лейтенант от военно формирование /номер/ – [населено място] е признат за виновен относно това, че на неустановена дата през периода от 01.01.2012 г. до 11.06.2012 г. в [населено място] и в [населено място], в качеството си на подбудител и помагач в съучастие с Б. М. Н., редник от същото формирование, като извършител, умишлено го е склони и улеснил да извърши престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.2 от НК , а именно съзнателно да се ползва от преправена лична карта с №[ЕИК], на името на В. С. М., ЕГН [ЕГН], издадена на 09.01.2003 г. от МВР – [населено място] , като от него за самото съставяне не може да се търси наказателна отговорност и предмет на деянието е български официален документ за самоличност, поради което и на осн. чл.316, вр. чл.308, ал.2 , вр. ал.1, вр. чл.20, ал.3 и 4 от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от една година. На осн. чл.66, ал.1 от НК съдът е отложил изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата съдът е осъдил подсъдимият М. да заплати направените по делото разноски и се е разпоредил с веществените доказателства по делото. С решение № П42 от 24.11.2016 г. на Военно-апелативен съд на РБ , постановено по в.н.о.х.д. № П-59/ 2016 г., присъда № 41, от 28.06.2016 г. по н.о.х.д. № П32/2016 г., по описа на Софийски военен съд е потвърдена изцяло. Касационната жалба на упълномощеният защитник на подсъдимия М. е подадена в законовия срок от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна. На първо място следва да бъде даден отговор относно оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК с оглед законовите последици в случай на констатиране на неговата основателност – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. В подкрепа на това основание в касационната жалба е развит доводът за нарушение на разпоредбата на чл.246, ал.2 от НПК чрез неправилна формулировка на обвинителния акт в частта относно времето и мястото на извършване на деянието, резултирало в нарушаване на правото на защита на подсъдимия, който по този начин е бил лишен от възможността да разбере в какво точно се обвинява и да организира защитата си в съответствие с повдигнатото му обвинение. Оплакването не може да бъде споделено, поради липса на обективна основа за неговата основателност. Съгласно трайната съдебна практика, в това число и задължителната такава / ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС / основното предназначение на обвинителния акт е да формулира обвинението по начин, който да даде възможност на обвиняемото лице да осъществи правото си на защита, което включва изискване за ясна формулировка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него. По този начин се поставят и основните рамки на предмета на доказване. Това задължително включва посочване на съставомерните факти, в това число и относно времето и мястото на извършване на деянието. В тази връзка преценката на обстоятелствената част на обвинителния акт за съответствието й със законовите изисквания налага отговор на въпроса дали установените непълноти касаят съставомерни признаци на деянието. От анализът на съдържанието на обвинителния акт по делото, внесен срещу подсъдимия М. се установява, че обстоятелствената му част е формулирана в съответствие с изискванията на разпоредбата на чл.246, ал.2 от НПК, включително и относно времето и мястото на извършване на деянието. Подсъдимият е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.1, вр. чл.20, ал.3 и 4 от НК извършено за времето от началото на 2012 г. до 11.06.2012 г. на неустановена дата, съответно в градовете /населено място/ и /населено място/. В обвинителният акт се съдържа подробно описание на действията на подсъдимия, които прокуратурата е счела, че се субсумират в престъпния състав на престъплението по чл.316 от НК, като времето и мястото на извършването им са детерминирани по достатъчно ясен и недвусмислен начин съобразно конкретиката на инкриминираното поведение на дееца, квалифицирано съответно като подбудителство или помагачество. Липсата на посочена точна дата на извършване на деянието не препятства възможността на М. да разбере същността на обвинението, тъй като в обстоятелствената част на обвинителния акт се съдържа детайлно описание на тези действия на подсъдимия, които са елемент от фактическия състав на деянието, при ясно поставена времева рамка, ограничена от една страна от подаването на рапорт /заявление/ от подсъдимия М. за явяване на изпит по английски език с цел получаване на съответния сертификат и от друга - от неговото провеждане на 11.06.2012 г., което е крайната дата на обвинението. С оглед характера на съучастническата дейност относно извършеното от подсъдимия подбудителство формулировката на обвинението не съдържа конкретна дата, на която са били реализирани конкретните фактически действия, които се включват в тази форма на съучастие, като е посочен само началният период на извършването им, без последното да препятства възможността на подсъдимия да разбере в какво се обвинява. Подбудителството предполага умишлено въздействие върху друго лице в резултат на което това лице се склонява да извърши умишлено престъпление. Склоняването от своя страна е вид психическо въздействие, под което извършителят формира решението си да извърши престъплението и за което могат да бъдат използвани различни средства, както и това въздействие може да бъде повече или по-малко продължително, за да послужи като решаващ мотив за подбужданото лице да вземе решението за извършване на престъплението. За правилната формулировка на подбудителството е необходимо да се посочи с какво именно действие деецът е създал целеното от него решение у дееца. Тази специфика на подбудителството като вид съучастническа дейност е намерила своето отражение и в обвинителния акт по делото като използваната от представителя на обвинението формулировка е изцяло в съответствие с изискванията на чл.246, ал.2 от НПК и съдебната практика по въпроса. В обстоятелствената част на обвинителния акт са посочени в конкретика действията на подсъдимия, с които е подбудил Н. да извърши престъплението по чл.316 от НК – обещал да му заплати сумата от 400 лв. и съдействал той в качеството му на негов пряк подчинен да получи разрешение за ползване на отпуск за периода на провеждане на изпита. Относно мястото на извършване на престъплението, за което обвинението е посочило градовете /населено място/ и /населено място/, също не се констатира неяснота във формулировката, доколкото всяко от тях е съотнесено към конкретни извършени от подсъдимия съставомерни действия, елемент от фактическия състав от престъплението и в този смисъл не се констатира неяснота, която да препятства възможността на подсъдимия да разбере в какво се обвинява. С оглед изложеното относно съдържанието на обвинителния акт се наложи извода, че същото дава възможност на подсъдимия М., в изискуемата от закона степен, да разбере в какво се обвинява и да организира защитата си в съответствие с предявеното му обвинение, тъй като съдържа в пълнота съставомерните факти върху които е изградено същото. Като втори довод в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК защитата изтъква приетото от съда изменение на обвинението, по реда на чл.287 от НПК, без да са били налице съответните предпоставки за това. Доводът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, тъй като не се констатира с допуснатото изменение на обвинението да са засегнати процесуалните права на подсъдимия. Съгласно разпоредбата на чл.287 от НПК прокурорът повдига ново обвинение, когато на съдебното следствие установи основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, като втората хипотеза не касае настоящото дело. За да измени обвинението спрямо М. представителят на прокуратурата се е позовал на първата хипотеза, при условията на която е формулирал новото обвинение, за което е посочил, че крайната дата на извършването му е 11.06.2012 г. ,а не 11.06.2015 г. Безспорно промяната в инкриминирания период на извършване на деянието по естеството си представлява изменение на обвинението. В конкретния случай обстоятелствата, на които същото се основава не са установени в хода на съдебното следствие и стриктно погледнато за прокурора не са били налице основания за повдигане на ново обвинение при условията на чл.287 от НПК. Последното е било изцяло в правомощията на решаващия съд, който е разполагал с процесуална възможност да оправдае подсъдимия за периода след 11.06.2012 г. при положение, че намери основания за това. Независимо от изложеното направеното изменение на обвинението е изцяло в полза на подсъдимия, поради което не може да се квалифицира като съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.1 , т.2 от НПК, тъй като не е довело до ограничаване на процесуалните му права, респективно няма за законова последица отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Като следващ довод в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК от страна на защитата е посочена неправилната оценка от въззивния съд на показанията на свидетеля Ф., които са послужили за постановяване на осъдителната присъда спрямо подзащитния му. Възражението е отчасти основателно, но не до степен да обуслови наличие на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Показанията на свидетеля Ф. по делото са оценени неправилно от контролираните инстанции, като първият съд им е придал качеството на първични доказателства, каквито те не са, а въззивната инстанция / без да изложи съображения относно техния вид като първични или производни / ги е квалифицирала като косвени доказателства в подкрепа на обвинението, без да отчете факта, че се касае за производен източник на информация, който следва първоначално да бъде преценяван относно неговата допустимост като средство за доказване по реда на НПК. Отделно от това първият съд е основал становището си по фактите и на информацията, закрепена в приложена по делото справка от Директор на ТДНС-Пловдив, съдържанието на която недопустимо е приобщил чрез прочитането й при разпита на свидетеля Ф., което е в разрез с изискванията на процесуалния закон относно събирането и проверката на доказателствата. Видно от материалите по делото свидетелят Ф., на длъжност оперативен работник в ТДНС–Пловдив, отдел 4„ отдел” е бил разпитван в качеството му на свидетел относно получена информация от доброволен сътрудник на Държавната агенция по национална сигурност/ ДАНС /, свързана с инкриминираното на подсъдимия деяние, поради отказ на лицето, което му е съобщило тази информация, по чл.23, ал.4 от Закона за ДАНС да даде писменото си съгласие данните му да бъдат предоставени на съда и прокуратурата, респективно да бъде разпитано в качеството на свидетел, включително и защитен при условията на чл.123 от НПК. В разпита си пред първия съд свидетелят Ф. е съобщил факти, за които е узнал от разговора си с доброволния сътрудник на ДАНС, който е лице с неустановена по делото самоличност. Последното обстоятелство обуславя недопустимостта информацията, събрана от разговора на Ф. с това лице да бъде ползвана като доказателство по делото, включително и невъзможност показанията на този свидетел да бъдат разглеждани и ценени като производен доказателствен източник, тъй като липсата на данни за първоизточника не позволява тази информация да бъде проверявана по какъвто и да било ред, тъй като се касае за неизвестно лице. В случая не би могло да се прави аналогия с разпоредбата на чл.123а от НПК, която урежда защитата на фигурата на служител под прикритие, който е лице с установена по делото самоличност / арг. от чл.10в ЗСРС / , чиито данни при необходимост могат да бъдат предоставяни на съда и прокурора, ако са налице предпоставките за това. По изложените съображения показанията на свидетеля Ф. в частта, в която възпроизвежда информация, станала му известна от разговор с анонимно лице, доброволен сътрудник на ДАНС, е недопустимо да бъдат ползвани като доказателствен източник, в това число и производен, тъй като не са събрани по реда и със средствата, предвидени съгласно процесуалния закон. Независимо от тази оценка на гласните доказателства, събрани от разпита на свидетеля Ф., изключването им от доказателствената съвкупност не води до промяна в крайния извод относно релевантните по делото факти от значение за авторството на подсъдимия и не се отразява върху правилността на проверяваното решение. Останалите доказателства, въз основа на които е формирано вътрешното убеждение на контролираната въззивна инстанция по правно значимите за обвинението факти са събрани и оценени в съответствие със законовите изисквания на процесуалния закон, при спазване на разпоредбите на чл.13, чл.14, ал.2 и чл.107, ал.5 от НПК. Не може да бъде възприето оплакването в жалбата за неправилна оценка на доказателствената стойност и тежест на косвените доказателства, което се счита, че е резултирало в неправилен краен извод за авторството на подсъдимия. Останалите доказателства, въз основа на които контролираните съдилища са формирали изводите си по фактите са допустими, като преценявани по същество са анализирани съобразно правилата на формалната логика и в заключение правилно интерпретирани. ВКС споделя изцяло доказателствената обезпеченост на фактите относно поведението на подсъдимия М. по склоняване на съучастника му Н. и последващото му подпомагане да се яви на процесната дата, 11.06.2012 г. пред изпитната комисия за полагане на изпит по английски език с цел получаване на сертификат за нуждите на въоръжените сили и структурите на Министерството на отбраната, като се легитимира с преправена лична карта, официален български документ за самоличност, за чието съставяне не може да му се търси наказателна отговорност, която е изведена от наличните доказателства и доказателствени средства и съвкупният им анализ - показания на свидетелите участвали в изпитната комисия относно начина на провеждане на изпита и проверката на самоличността на явилите се кандидати, която изключва достъп до изпитното помещение на други лица извън вписаните в списъка, данните за ползван от подсъдимия и свидетелят Н. отпуск на датата на провеждане на изпита, на която Н. не е бил вписан в списъка с изпитваните лица, както и данните за езиковото ниво на подсъдимия М. при предходното му явяване на аналогичен езиков изпит на 24.10.2011 г., с показани резултати нули на съответните нива . Последното обстоятелство е обсъдено в решението на въззивния съд съвкупно с останалите доказателства от значение за авторството на подсъдимия, като съдът не е изградил изводите си по фактите изолирано върху същото, каквото възражение прави защитата, а го е преценявал съвкупно с останалите доказателства, като правилно е интерпретирал данните за нулева езикова грамотност на подсъдимия при първото явяване и постигането на ниво, необходимо за издаване на сертификат по стандартите на НАТО при втория изпит, без по делото да са налице доказателства за активна езикова подготовка на подсъдимия през този период, при липсата на каквато свидетелите, провеждащи изпита са заявили, че нивото не е възможно да бъде постигнато. В кореспонденция с цитираните доказателства са оценени и заключението на графическата експертиза, която е подложила на анализ почерка, с който са попълнени личните данни на кандидата М. при явяването му на изпита на 11.06.2012 г., от която е установено, че ръкописният текст е изписан от бившият редник Б. Н., обстоятелството, че Н. не е бил включен в списъка с кандидати, които са се явили на изпит на тази дата, както и факта, че той вече е бил снабден с необходимия сертификат за ниво на езикова грамотност, данните от заключението на Техническата експертиза, Протокол №2 от 27.01.2016 г., изследвала личната карта, издадена на името на подсъдимия М., на 09.01.2003 г. , валидна до 09.01.2013 г., от която се установяват следи от подмяна на фотографията и механизма на подправяне, чрез поставяне на друга фотография върху истинската и допълнително ламиниране с втори ламинат, както и смяната на подправената лична карта по инициатива на подсъдимия М., преди изтичането на срока й на валидност. Не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение при оценката на показанията на свидетеля Н., разпитан при условията на чл.118, ал.1, т.1 от НПК / производството по отношение на него е приключило със споразумение /. В решението на съда ясно е посочено, че споделя оценката на първата инстанция за тяхната необективност, която е изведена от липсата на конкретика в съдържанието им по отношение на обвинението спрямо М. и без да е налице кореспонденция с други доказателства по делото, а не от обстоятелството, че подсъдимият се е признал за виновен и е сключил споразумение с прокурора. По изложените съображения не е налице касационното основание по чл.3481 ал.1, т.2 от НПК. В рамките на приетата фактология , материалният закон е приложен правилно. Поведението на М. правилно е квалифицирано като подбудителство и помагачество към престъпление по чл.316, вр. чл.308, ал.2 от НК, извършено в съучастие с Б. Н. като извършител . Предмет на престъплението е преправен официален български документ за самоличност, тъй като съгласно заключението на техническата експертиза се касае за подправка на истинска лична карта. Предвид изложеното, претенцията за оправдаване на подсъдимия в рамките на установените при спазване на правилата на процесуалния закон факти се явява неоснователна. Не се установи наложеното наказание на подсъдимия М. да е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал.5 от НПК. Подсъдимият е осъден на лишаване от свобода за срок от една година, изтърпяването на което е отложено с изпитателен срок от три години. ВКС споделя изцяло оценката на въззивния съд, че наложеното наказание е определено максимално в полза на подсъдимия и е несъразмерно леко съотнесено към тежестта на извършеното деяние. Касае се за извършване на две форми на съучастническа дейност, като използването на подправения документ е било с цел получаване на езиков сертификат, който да даде възможност на подсъдимия да участва в операция на Международните сили за поддържане на сигурността в /населено място/,/държава/, в която той впоследствие е бил включен след получаването на сертификата, без реално да притежава необходимите езикови умения за участие в такъв вид операция, което свидетелства за деяние със завишена степен на обществена опасност. Подсъдимият М. правилно е бил оценен от първият съд като личност със завишена степен на обществена опасност, тъй като видно от данните по делото е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание за извършено от него друго документно престъпление по чл.309, ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК . В контекста на горните констатации е безпредметно да се обсъжда намаляване на наложеното наказание, поради което при липсата и на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложените съображения и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № П 42 на Военно- апелативен съд на РБ, постановено на 24.11.2016 г. по в.н.о.х.д. № П-59/2016 г. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.