Р Е Ш Е Н И Е № 53 гр. София, 19 юни 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 72 по описа за 2020 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ж.-С. Е. Д. срещу решение на Великотърновски апелативен съд № 236 от 4.12.2019, по ВНОХД № 284/19, с което е изменена присъда на Ловешки окръжен съд № 19 от 18.07. 2019 г, по НОХД № 149/19, като е отменено приложението на чл. 25 вр. чл. 23 НК, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че в законоустановения срок до 30.04.2008 г, в ТД на НАП, Велико Търново, е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, като не е подал годишна данъчна декларация по чл. 50, ал. 1, т. 1 ЗДДФЛ, за доходи като физическо лице, получени през 2007 г, в размер на 199 175 евро, с левова равностойност 389 552, 44 лв, като укритите данъчни задължения са в особено големи размери, на стойност 92 808, 59 лв, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 и чл. 54 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода”, отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от пет години, както и „конфискация” на една втора идеална част от недвижим имот, подробно описан в присъдата. На основание чл. 25 вр. чл. 23 НК, наложеното наказание „лишаване от свобода” е групирано с наказанието „глоба” от 1 000 лв, наложена по НАХД № 14245/07 по описа на Софийски районен съд. На основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимият е осъден да заплати на ТДД на НАП, Велико Търново, офис Ловеч, обезщетение за имуществени вреди, в размер на 93 062, 06 лв, заедно със законните последици. С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъква се следните аргументи: Въззивният акт не отговаря на изискванията по чл. 339 НПК, липсват мотиви, с които да е отговорено на възраженията на защитата. Искането за отвод на съдиите от въззивната инстанция не е прието, въпреки наличието на основанието по чл. 29, ал. 2 НПК. Не е обсъдено основното възражение на защитата относно липсата на субективната страна на деянието. Не са съобразени гражданско-правните елементи на сделката, въз основа на която е придобита инкриминираната сума. Не е взето предвид, че жалбоподателят е придобил сумата като председател на фондация, а не като физическо лице. Не е обсъдено възражението, че се касае за необлагаем доход, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗДДФЛ, в какъвто случай не се дължи подаване на данъчна декларация. Неправилно е прието, че сумата 200 000 евро е лична собственост на подсъдимия, въпреки че тя е дарение в полза на фондацията. Не е взет предвид представеният от подсъдимия документ от 20.09.2007 г, удостоверяващ, че инкриминираната сума е дарение за фондацията, независимо че е получена от подсъдимия. Отхвърлени са доказателствени искания на защитата, касаещи назначаване на експертиза, която да проследи движението на средствата по банковата сметка на подсъдимия, респективно, разпит на Р. Т. М., който е могъл да изясни основанието за получаване на сумата. Материалният закон е приложен неправилно. С жалбата се прави искане за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият моли да бъде оправдан. Гражданският ищец не изпраща представител и не взема становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато. Неоснователно се сочи, че във въззивната инстанция делото е разгледано от незаконен състав. Вярно е, че някои от съдиите при Великотърновски апелативен съд, са се отвели, на основание чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „в” НПК, но съдиите, които са се произнесли, са приели, че спрямо тях липсват основанията за отвод по чл. 29, ал. 1 и ал. 2 НПК, което становище е вярно и се споделя от настоящата инстанция. В тази насока е от значение, че не всяко искане за отвод на членовете на състава на съда е основателно, поради което и не всеки отказ на съдиите да се отведат представлява абсолютно съществено процесуално нарушение, обуславящо необходимост от отмяна на постановения съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. В случая, липсват доказателства за възможна причина, която би могла да повлияе на обективността на магистратите, постановили обжалвания съдебен акт, поради което не е имало и основание за техния отвод, а възражението за незаконен състав не може да бъде уважено. На следващо място, неоснователно се твърди, че въззивният акт е изготвен в отклонение от изискванията на чл. 339 НПК. Обжалваното решение съдържа изискуемите елементи на въззивен акт и в него са дадени отговори на наведените от защитата възражения срещу правилността на първоинстанционната присъда, поради което упрекът към съда в тази насока не може да бъде споделен. От фактическа страна е установено, че на 20.09.2007 г е сключен договор между продавачите Ж.-С. Е. Д., действащ лично и като председател на /фондация наименование/, Л. Е. Г., Р. Т. М., и дружеството купувач „Б. кънстръкшън хаус” АД. В съглашението е посочено, че продавачите продават на купувача правата си върху имота, доколкото имат такива, въз основа на завещание от 18.07.1995 г, с което М. Т. е завещала свой имот, находящ се в [населено място], [улица], на лицата Р. Т. М., К. П., син на С. Втори, и д-р Л. Г.. В договора е упоменато, че завещанието е признато по съдебен ред за неистински документ / с решение от 19.01.2006 г, по гр. дело № 4271/00 по описа на СГС /. Вписано е, също така, че е признато за установено по отношение на лицата Я. Д. / с което име подсъдимият е известен в обществото /, Л. Г., Р. Т. М. и /фондация наименование/, че собственик на имота е Н. И. Т., на която се дължи предаване на владението, от страна на изброените лица. Като продажна цена на имота, общо за всички продавачи, е посочена сумата 866 000 евро, която следва да се подели между отделните продавачи. Записано е, че на подсъдимия / в лично качество / се дължат 200 000 евро, платими по банков път. В договора е отразено, че страните по сделката са постигнали съгласие продажната цена от 866 000 евро да бъде внесена по сметка на нотариус Г., която да ги преведе по сметките на продавачите при сбъдването на определени условия, изброени в договора. Покупко-продажбата на имота е изповядана по нотариален ред на 1.11.2007 г, като собственикът Н. Т. е продала на дружество „Б. кънстръкшън хаус” АД, своя недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], за сумата 2 000 000 евро. В нотариалния акт е вписано, че от продажната цена са приспаднати 866 000 евро, платени предварително, съгласно сключения договор от 20.09.2007 г. На 1.11.2007 г нотариус Г. е превела на жалбоподателя сумата 200 000 евро по личната му сметка в „А. Б., клон България”, в изпълнение на поетото от купувача задължение по договора от 20.09.2007 г. При тези фактически положения, по които по делото липсва спор, верен е изводът на въззивната инстанция, че инкриминираната сума от 200 000 евро е получена от подсъдимия като физическо лице, поради което той е имал задължението да я обяви пред данъчните органи и да заплати дължимия данък по ЗДДФЛ. Представеният документ, въз основа на който подсъдимият претендира, че правата по договора от 20.09.2007 г, са възникнали за фондацията, правилно не е кредитиран, с аргумента, че липсва достоверна дата, която да гарантира, че документът е съставен на посочената в него дата. От друга страна, от съдържанието на представения документ не следва, че фактическият състав на договора за дарение е приключен, което има значение за настъпването на правния ефект на дарението. Това е така, защото в документа не фигурира изявление на надарения, че приема дарението, а без такова изявление ефектът на договора не би могъл да настъпи. Освен това, липсват доказателства, че сумата от 200 000 евро е постъпила по сметка на фондацията, респективно, че е осчетоводена като имущество на фондацията. Липсват и доказателства с тази сума да са погасени задължения на юридическото лице, каквато е тезата на подсъдимия, изводима от неговите обяснения. Правилно е решен и въпросът за субективната страна, която е налице. Жалбоподателят е учредител на фондацията и неин председател, тоест, той е лицето, което може да ангажира правната сфера на юридическото лице. След като инкриминираната сума 200 000 евро в нито един момент не е преминавала в патримониума на фондацията, то подсъдимият не може да се позовава на знание, че това се е случило. Не може да бъде пренебрегнато основанието за придобиване на имуществото, възлизащо на 200 000 евро, което произтича от предходна сделка: завещание, в което фондацията не фигурира, поради което в договора от 20.09.2007 г е записана сумата от продажната цена, която се дължи на подсъдимия като физическо лице. Следователно, подсъдимият е съзнавал, че придобива имущество от завещание, в което е участвал като физическо лице, както и е съзнавал, че правата по договора възникват за него. С оглед на изложеното, правилно въззивната инстанция е приела, че е налице субективната страна на данъчното престъпление, тъй като деецът е съзнавал, че получената по неговата банкова сметка сума е негов доход, който подлежи на деклариране и облагане, по реда на ЗДДФЛ. На следващо място, неоснователно е възражението, че съдът е отказал да събере нови доказателства по искане на защитата, тъй като такава процесуална необходимост не е имало. Това е така, защото чрез разпит на свидетел / Р. М. / не би могло да се промени правното основание за придобиване на инкриминираната сума, което произтича от договор / този, с който продавачите са продали своите дялове на купувача /, поради което неговият разпит не би допринесъл за извеждане на различни фактически и правни изводи. Неоснователно е и искането за назначаване на експертиза, която да проследи движението на средствата по банковата сметка на подсъдимия, тъй като този въпрос е извън предмета на доказване, поради което неговото изясняване не е било наложително. С оглед на изложеното, ВКС намери, че не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не се поражда процесуална необходимост от отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде уважено. Липсва и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Верни са съображенията на въззивната инстанция, че деянието е съставомерно от обективна и субективна страна като данъчно престъпление, за което е реализирана наказателната отговорност на жалбоподателя. Съгласно договора от 20.09.2007 г, подсъдимият е получил 200 000 евро на възмездно основание / продажба на дял от недвижим имот / и независимо от това, че не е имал дял от правото на собственост върху имота / той не е сред кръга от лицата, обхванати от завещанието на М. Т. /, не е имало пречка да участва в договора като един от продавачите, доколкото продажбата на чужда вещ е действителна и може да бъде оспорена само при определи условия, предвидени в гражданското право. На следващо място, получената по банков път сума, в размер на 200 000 евро, е постъпила в личната му банкова сметка именно защото тя е негова собственост и касае неговия патримониум като физическо лице. От друга страна, независимо от липсата на доказателства за достоверна дата на документа от 20.09.2007 г, представен от подсъдимия, този документ не е годен да породи правните последици на договор за дарение поради следното: Съгласно чл. 225 ЗЗД, с договора за дарение дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Дарението е договор, а не едностранна сделка, откъдето следва, че дареният следва да е изразил съгласие, че приема дарението. В случая, такова съгласие не е изразено. Ирелевантно е каква е целта на дарението / например, че ще бъдат платени задължения на юридическото лице /. На следващо място, дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписите или чрез предаване, съгласно чл. 225 ЗЗД. В случая, липсва нотариална заверка на подписите на дарител и дарен, както и липсва предаване, което е следвало да се извърши чрез внасяне на сумата по банковата сметка на фондацията и осчетоводяването й като имущество на юридическото лице, което не е направено. Установено е, че имущество, възлизащо на 200 000 евро, не е постъпвало по сметка на фондацията и не е фигурирало сред активите й. Съгласно чл. 226 ЗЗД, обещанието за дарение не произвежда правно действие, което означава, че намерението да бъде надарен друг правен субект е нищожно. На следващо място, не може да бъде споделено становището, че придобитата сума представлява доход, който не подлежи на облагане по ЗДДФЛ, тъй като се касае за парична сума, придобита на възмездно основание, за която се дължи деклариране и заплащане на дължимия данък. С оглед на изложеното, извършеното съставлява престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. Не може да бъде уважено искането за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимия, тъй като това би било възможно само при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, които не са налице. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 236 от 4.12.2019 г, по ВНОХД № 284/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: