Р Е Ш Е Н И Е № 60124 Гр. София, 21 юли 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора П. Маринова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 701/2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби от подс. Н. Б. Д. и от адв. С. Р. – служебен защитник на подс. Г. Т. Г. против решение № 118/08. 07. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 127/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС). С жалбата на подс. Д. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, като наред с това са изложени и оплаквания за необоснованост на въззивния съдебен акт. Оспорени са фактическите констатации на апелативния съд и е предложена собствена интерпретация на събраните доказателства. Твърди се, че съдът не е изпълнил задължението си за разкриване на истината, тъй като не е изследвал кое е лицето, подписало справките-декларации за петте данъчни периода, останали извън предмета на обвинението. Поддържа се, че липсата по делото на фактурите, включени в инкриминираните справки-декларации, е довело до невъзможност да се установи дали те (фактурите) са истински и с вярно съдържание. На извода на ВТАС за достоверност на заявеното от свидетелите Д. П. и С. Т. са противопоставени доводи за противоречия в показанията им в двете фази на наказателния процес и за подценяване участието на двамата в инкриминираната престъпна дейност. Изложени са аргументи за недопустими предположения относно множество правно значими обстоятелства. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В жалбата на адв. Р. се съдържат оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в закъсняло изготвяне на мотивите към първоинстанционната присъда, довело до невъзможност подс. Г. да организира защитата си; в излагане на обща фактология досежно дейността на подсъдимите без те да имат обвинение за съучастие помежду си, която от обвинителния акт е пренесена и в мотивите на първоинстанционната присъда и във въззивното решение, което е лишило защитата от възможността да ангажира доказателства за реално извършени продажби от „фира“; в недопустими предположения относно обстоятелството, дали инкриминираните фактури са истински и са подписани от подс. Г.; в неоснователен отказ да бъде допуснат до разпит С. М. К.; в превратно интерпретиране на доказателствата относно осъществените от подсъдимия сделки. Като следствие от тези процесуални нарушения е изведено и неправилното приложение на материалния закон, тъй като не е установено Г. да е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 255 от НК. Направено е искане за отмяна на решението на ВТАС и за оправдаване на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Подс. Н. Д. не участва лично или чрез защитник в съдебното заседание на касационната инстанция и не излага допълнителна аргументация в подкрепа на жалбата си. Подс. Г. Г. не се явява пред касационната инстанция, за да изложи нови съображения в подкрепа на жалбата. Резервният защитник на подс. Г. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и пледира атакуваното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда от 09. 05. 2019 год., постановена по н. о. х. д. № 513/2016 год., Окръжният съд – Велико Търново е признал подс. Н. Б. Д. за виновна в това, че в периода от 13. 08. 2007 год. до 15. 09. 2008 год. избегнала установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 167 707,19 лева, като потвърдила неистина в справки-декларации по ЗДДС, съставила и използвала документи с невярно съдържание – дневници за покупки на „фирма“ и приспаднала неследващ се данъчен кредит в размер на 167 707,19 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъдена на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от четири години. Подс. Г. Т. Г. е признат за виновен в това, че за времето от 13. 09. 2007 год. до 14. 11. 2008 год. избегнал установяване и плащане на данъчни задължения в особено големи размери – 280 708,70 лева, като потвърдил неистина в справки-декларации по ЗДДС, съставил и използвал документи с невярно съдържание – дневници за покупки на „фирма“ и приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 280 708,70 лева, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на две години и седем месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от четири години. В тежест на подсъдимите са възложени направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалби на подсъдимите и с решение № 118/08. 07. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 127/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, е изменена като Д. и Г. са оправдани по обвинението за съставяне на документи с невярно съдържание. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. Касационните жалби са допустими, тъй като са подадени в законоустановения срок от легитимирани страни и са насочени против подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледани по същество и двете касационни жалби са неоснователни. Доколкото касаторите правят сходни оплаквания, не съществува необходимост от отделното разглеждане на подадените от тях жалби. Преимуществено обсъждане следва да получат възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като неправилното приложение на материалния закон е изведено като последица именно от допуснатите съществени нарушения на процесуалните правила. Основното недоволство на жалбоподателите касае аналитичната дейност на въззивния съд. В преобладаващата си част доводите им, особено тези в жалбата на подс. Д., са насочени срещу обосноваността на проверявания съдебен акт. Тези аргументи следва да бъдат оставени без отговор, защото не държат сметка за спецификите на производството пред настоящата инстанция. Касационният съд по дефиниция е такъв само по правото. Това означава, че той е обвързан от фактологията, приета от долустоящите съдилища и не може да направи собствени фактически констатации, които се различават от описаните във въззивното решение, като същевременно пререши въпроса за достоверността и убедителността на едно или друго доказателство или доказателствено средство. В обхвата на касационната проверка попада единствено дали са спазени правилата, гарантиращи формалната правилност на вътрешното убеждение, т. е. дали съдът е изпълнил задълженията си за обективност, всестранност и пълнота на изследването; дали е основал изводите си върху годни доказателства и доказателствени средства, които е събрал и проверил лично и непосредствено; дали ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност; дали ги е интерпретирал съобразно действителните им смисъл и съдържание или е изопачил съдържащата се в тях информация. В това отношение доказателствената дейност на ВТАС е процесуално издържана. Незаслужен е упрекът към контролираната инстанция за неоснователен отказ да бъде разпитан в качеството на свидетел юридическият собственик на капитала и управител на „фирма“ С. М. К.. Както окръжният, така и апелативният съд първоначално са удовлетворили това доказателствено искане на защитниците на подсъдимите. Разпитът на К. обаче се е оказал неосъществим поради това, че не може да се установи местонахождението на лицето. Изводите си относно невъзможността за призоваването му инстанциите по фактите са направили след полагане на дължимите усилия за неговото издирване. Окръжният съд е изискал адресни справки и информация относно това кога за последен път са издавани документи за самоличност на К.. Въпреки това опитите за призоваване от известните по делото адреси в страната са приключили без успех. Посредством гласни доказателствени средства – показанията на доведената му сестра К. С. е установено, че той пребивава в /държава/. След получаване на официално потвърждение на тези данни са предприети действия по линия на международното сътрудничество. Те също са били безрезултатни предвид получения отговор от компетентните италиански власти, че не разполагат с информация за местопребиваването на С. К.. От своя страна апелативният съд също не е останал пасивен, а е изискал справка от граничните власти досежно евентуалното завръщане на лицето в страната като въпреки отрицателния отговор са изпратени призовки до наличните адреси на територията на България. Едва след изчерпване на възможностите за призоваването му долустоящите съдилища са заличили К. и са приключили съдебното следствие като в същото време са направили законосъобразен извод, че за установяване на правно значимите обстоятелства съществува друг доказателствен път. Несъстоятелни са възраженията, касаещи фактурите за доставки, извършени към „фирма“ от името на дружествата „фирма“, „фирма“, „фирма" , „фирма“ и др. Отсъствието им безспорно е факт, но това обстоятелство не води до доказателствена непълнота, която да налага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане, защото с оглед естеството на повдигнатото обвинение не е съществувала необходимост от изследване авторството на тези документи и по-специално дали те са подписани за получател от някого от подсъдимите. Това е така, защото Г. и Д. са обвинени за съставянето и използването на документи с невярно съдържание, а не за съставянето на неистински такива. В тази връзка е необходимо да се припомни разликата между двата вида порочни документи. Докато при неистинските недостатъкът е свързан с издателя на документа, тъй като им е придаден вид, че представляват конкретно писмено изявление на друго лице, а не на това, което действително ги е съставило (чл. 93, т. 6 от НК), то при тези с невярно съдържание, порокът е в съдържателен план, защото те не отразяват правдиво документираните в тях обстоятелства. Вярно е, че на стр. 4 от решението апелативният съд е посочил, че подсъдимите са използвали неистински фактури, но това обстоятелство не дава основание за отмяна на съдебния акт, защото при цялостен прочит на съдебния акт е видно, че изследването на въззивната инстанция е концентрирано именно върху това дали в справките-декларации и приложенията към тях са описани реално извършени сделки, т. е. дали посочените документи са с вярно съдържание или не. Колкото до съществуването на коментираните фактури към момента на отразяването им в дневниците за покупки, съдът не е направил недопустимо предположение, а е изградил изводите си върху заявеното от свид. С. Т., че е изготвяла месечните справки-декларации по ЗДДС само и единствено въз основа на фактури, които са ѝ представени и които тя е възприела лично. С оглед изложеното инстанциите по фактите не могат да бъдат упрекнати, че не са положили усилия за приобщаване на фактурите към доказателствената съвкупност. Несподеляем е доводът за недопустима пасивност на въззивния съд поради неизследване на обстоятелството чий е подписът, положен върху справките-декларации и придружаващите ги дневници за покупки и продажби за месеците септември 2007 год., ноември и декември 2008 год. и януари 2009 год. Касационната инстанция многократно е имала повод да отбележи, че не всеки отказ да бъде попълнено делото с доказателства съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. За да притежава тази характеристика, той трябва да е довел до невъзможност да бъдат установени правно релевантните факти така както те са очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт. В настоящия казус обвинение за посочените четири данъчни периода не е повдигнато на никого от подсъдимите именно защото е установено по експертен път, че подписите в тях не изхождат от Г. или Д.. Доколкото обвинителната теза е била свързана с това, че юридическият собственик на „фирма“ изобщо не е осъществявал търговска дейност от името и за сметка на търговското дружество, от съществено значение е било установяването дали някоя от справките-декларации, включително и коментираните тук, е подписана от него. Отрицателен отговор на този въпрос се съдържа в заключенията на графическите експертизи, за чието кредитиране апелативният съд е изложил обстойни и убедителни съображения. В същото време контролираната инстанция е приела за установен и още един факт, на който акцентира защитата на двамата подсъдими – че в незаконосъобразната им дейност участие имат и свидетелите Д. П. и Г. Г., срещу които обаче няма повдигнато обвинение. При това положение не е съществувала необходимост от по-нататъшно изследване дали подписите върху справките-декларации за месеците септември 2007 год., ноември и декември 2008 год. и януари 2009 год. са положени от двамата свидетели или от трети лица. Именно защото не е повдигнато обвинение за коментираните четири данъчни периода, се явява ирелевантно дали за тях данъчните органи са признали право на „фирма“ да приспадне данъчен кредит или не. Ето защо съдилищата по фактите не могат да бъдат укорени, че не са допуснали изслушване на допълнителна съдебно-икономическа експертиза, респ. че не са събирали доказателства за верността на обстоятелствата, описани в четирите справки-декларации за месеците септември 2007 год., ноември и декември 2008 год. и януари 2009 год. Не намират подкрепа в материалите по делото твърденията на касаторите за недопустимо предположение относно това кои са лицата, осъществявали търговска дейност от името и за сметка на „фирма“. В двете жалби е развита тезата за недостатъчност на писмените доказателства да формират категоричен извод, че това са били подсъдимите, като в същото време в тази на подс. Д. се поддържа, че коментираното обстоятелство може да бъде установено единствено с писмени доказателства – фактури, товарителници, стокови разписки и др. Този довод се намира в явно противоречие с предписанията на процесуалния закон. За разлика от гражданския процес, в който е лимитирано доказването на определени факти с даден вид доказателствено средство – чл. 164 от ГПК, в наказателния процес подобно ограничение не съществува. Всички обстоятелства, включени в предмета на доказване, могат да бъдат установявани посредством всички допустими доказателствени средства и това е така, защото в чл. 14, ал. 2 от НПК законодателят изрично е прогласил, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не се ползват с предварително установена сила. Наред с това жалбоподателите пропускат, че апелативният съд е направил констатацията за съпричастността им към дейността „фирма“ не само въз основа на пълномощните, издадени им от С. К., нито само върху приложената по делото банкова документация, установяваща, че единствено те са имали спесимен в банките и само те са се разпореждали със средствата по сметките на дружеството. За така направения извод от съществено значение са били на първо място показанията на лицата, управляващи и представляващи търговските дружества, закупили зърно от „фирма“. Апелативният съд е обсъдил посоченото от М. Т., Д. Г., В. П., Г. Г., С. Я., С. С., Р. Ч., Б. А., Д. Н., М. П., Л. Я., Г. С. като е интерпретирал твърденията им съобразно действителните им смисъл и съдържание. Коректно е отбелязано кой от тях с кого от подсъдимите и свид. Г. Г. е контактувал по повод доставките на зърно. Особено внимание е отделено на факта, че нито един от тях не е познавал С. К. и не е комуникирал с него по повод сключването на сделките и изпълнението на задълженията по тях. Този факт с основание е бил обсъден в светлината на заявеното от свидетелите К. С. и Б. Б., че техният брат и познат С. К. до заминаването си в чужбина никога не се е занимавал с търговска дейност и не е купувал или продавал зърно, защото бил непостоянен, несериозен и с ограничен кръг от интереси. Тезата на защитата на подс. Г. за недоказаност на повдигнатото му обвинение поради това, че само трима от изброените по-горе лица-получатели на зърнени култури свидетелстват за търговски взаимоотношения с него би била вярна само ако показанията им бъдат разглеждани изолирано от останалите доказателства и доказателствени средства. Изискванията на процесуалния закон обаче са в съвсем друга насока – процесуалното изследване да се осъществява не само обективно, но и всестранно, а доказателствата да се обсъждат в тяхната съвкупност като се отчита взаимната им връзка и относимостта им към предмета на доказване. Този принципен подход е следвала и въззивната инстанция като е съпоставила разказаното от посочените по-горе свидетели с показанията на Д. П. и С. Т., които са били обсъдени внимателно и задълбочено. Преценката относно достоверността на заявеното от първия от посочените свидетели е извършена с оглед обстоятелството, че той също е съпричастен към дейността на двамата подсъдими. Това е налагало към твърденията му да се подходи с особена критичност предвид евентуалната му заинтересованост от изхода на делото. Съдът е отчел логическата последователност при пресъздаване на инкриминираните събития, за които Д. П. е запазил ясен спомен въпреки отдалечеността им във времето. Свидетелят е разказал в детайли за обстановката и за действията на всички участващи лица, включително и за своите собствени, които безспорно го представят в неблагоприятна светлина не само като страничен наблюдател, но и като пряк участник в създадената престъпна схема за избягване заплащането на дължими данъци. Посочил е, че по негова инициатива социално слаби лица са регистрирали търговски дружества, че са подписвали фактури с непопълнено съдържание, че по искане на подсъдимите и на свид. Г. Г. им е предоставял такива фактури, както и че не е присъствал при преговорите и сключването на сделки за закупуване и доставка на зърно от подсъдимите и свид. Г.. Всички тези обстоятелства с основание са мотивирали контролираната инстанция да приеме, че П. е искрен и добросъвестен и показанията му заслужават доверие. Същият прецизен подход е ползван и по отношение на свид. С. Т.. ВТАС се е доверил на посоченото от нея след като е установил, че тя пресъздава вярно и точно възприятията си относно релевантните факти без да преувеличава или омаловажава някои от тях. Съобразено е, че свидетелката последователно е поддържала, че необходимите документи за попълване на ежемесечните справки-декларации по ЗДДС са ѝ били представяни от подсъдимите като онзи от тях, който ѝ ги носел, подписвал справката-декларация и дневниците за покупки и продажби. Показанията ѝ са обсъдени в светлината на безспорно установеното обстоятелство, че за четири данъчни периода подписите върху документите не са положени от никого от подсъдимите. Изложени са убедителни съображения защо този факт не разколебава извода, че търговската дейност на „фирма“ е извършвана от подсъдимите и защо не е дискредитирано заявеното от Т.. Отчетено е, че от една страна тя е съобщила, че в редица случаи с двамата е идвал и свид. Г. Г., за когото също е прието, че е съпричастен към дейността на дружеството, а от друга – че никога не е виждала собственика и управителя на „фирма“ и не е получавала от него каквито и да било счетоводни документи. За да не приеме тезата на защитата, че Т. съзнателно укрива факти, свързани с дейността на „фирма“, въззивната инстанция се е позовала и на обстоятелството, че свидетелката е водила счетоводството на множество други фирми, включително и такива, представлявани от свид. П.. Съдът е взел предвид освен това, че между инкриминираните събития и разпита на Т. за тях е изтекъл твърде дълъг период от време, който има за логична последица избледняване на спомена за някои детайли. При положение, че ВТАС се е мотивирал защо намира показанията на Т. за съответстващи на истината и аргументите му са добре обмислени, логични и изчерпателни, касационната инстанция не разполага с правомощия да пререши този въпрос, защото това би означавало да подмени вътрешното му убеждение. Не издържат на касационната проверка и доводите, че при преценката относно действителността на сделките, отразени в инкриминираните справки-декларации и придружаващите ги дневници за покупки и продажби, въззивният съд е игнорирал заключенията на съдебно-икономическите експертизи и е направил недопустими предположения относно наличието на задължение за плащане на ДДС и неговия размер. Използваното от вещите лица условно наклонение: „ако се приеме, че сделките са недействителни…“ не обосновава претендирания от защитата извод. Същото се отнася и за посоченото от експертите, че не могат да установят дали са реални покупките и доставките, изброени в изследваната от тях данъчна документация. Въпросът за наличието на действителни търговски отношения между „фирма“ и дружествата „фирма“, „фирма“, „фирма“ и „фирма“ по своето естество не е експертен. Той не изисква специални знания от областта на финансите и счетоводството, което обяснява и защо в заключенията на всички икономически експертизи не е взето категорично становище в тази насока. Установяването на коментирания факт се извършва посредством всички допустими доказателства и доказателствени средства и в това отношение аналитичната дейност на контролираната инстанция е процесуално издържана. Защитата акцентира върху извършените от „фирма“ доставки. Въз основа на заявеното от лицата-получатели на стоката апелативният съд е приел за безспорно установено, че те са реални и отразяват действително съществуващи търговски отношения. Това обстоятелство обаче по никакъв начин не обосновава действителност на сделките, отразени в дневниците за покупки. За да достигне до извод, че посочените в тях търговски дружества не са доставили на „фирма“ описаните като вид, количество и стойност стоки, въззивната инстанция е подложила на внимателен анализ показанията на свидетелите Г. Т., П. Г., А. К., Е. Б., С. Г., Б. Б. и Й. К., които са или юридическите собственици на капитала и управители на фирмите-доставчици на „фирма“, или са техни пълномощници. Отчетено е, че всички те не притежават знанията, опита и уменията за извършване на сделки със специфична стока, каквато са зърнените култури, както и че не сочат да са притежавали или наемали складове и транспорт, необходими за съхраняване и търговия със зърно. Съобразено е, че с особена важност са две обстоятелства, присъстващи неизменно в твърденията на всички посочени свидетели – че по настояване на свид. П. (в преобладаващия брой от случаите) са полагали подписи върху непопълнени фактури без да са наясно за какво ще бъдат ползвани те по-нататък, както и че не са извършвали каквато и да било търговска дейност по принцип и със „фирма“ в частност. Именно последното обстоятелство логично обяснява защо повечето от тях не познават нито един от подсъдимите. Несподеляеми са аргументите на защитника на подс. Г. за недопустими предположения относно лицата, подписали инкриминираните справки-декларации. Въззивната инстанция изрично е отбелязала на л. 38 и 39 от решението си, че приема за установени тези факти въз основа на заключенията на графическите експертизи като е изложила убедителни съображения относно тяхната изчерпателност и научна обоснованост. Не се основават върху материалите по делото и твърденията в жалбата на подс. Д. за недопустими предположения относно други правно значими факти. За да приеме, че в действителност подсъдимите са купували зърно от нерегистрирани по ЗДДС лица вместо от посочените в дневниците за покупки търговски дружества въззивната инстанция се е позовала на показанията на свидетелите Л. А. и Д. П., които са съпоставени с разясненията на вещите лица относно икономическата логика за подобни действия. Констатацията, че Д. също като свид. П. е действала като пълномощник на социално слаби лица е направена в съответствие с посоченото от свид. Г. А.. Колкото до обстоятелството, че С. К. е регистрирал „фирма“ вследствие мотивационно въздействие от страна на подсъдимите, апелативният съд изрично е подчертал несъгласието си с този извод на първата инстанция и е нанесъл съответните корекции в приетата за установена фактическа обстановка. Неоснователно се поддържа, че съдът е игнорирал обясненията на подс. Д.. Същите са обсъдени на л. 41-42 от проверявания съдебен акт като ясно е отбелязано, че те не заслужават доверие в частта относно ролята ѝ при осъществяване дейността на „фирма“. За да отхвърли тезата, че Д. е била само посредник, „комисионер“ по собствените ѝ думи, контролираната инстанция е акцентирала върху логическото несъответствие между отделните ѝ твърдения и противоречието на обясненията ѝ в тази им част с останалите доказателства и доказателствени средства. Несъстоятелни са и възраженията срещу ревизионните актове за извършените проверки на „фирма“ и неговите съконтрахеннти. Коментираните документи са само малка част от доказателствения материал по делото и внимателният прочит на въззивното решение показва, че апелативният съд изобщо не се е позовал на констатациите в тях, за да мотивира извода си за отсъствие на реални доставки към представляваното от подсъдимите търговско дружество. Извън доводите, касаещи аналитичната дейност на въззивната инстанция, в касационните жалби се съдържат твърдения и за други нарушения на процесуалните правила, а внимателният прочит на решението и прегледът на материалите по делото не дават основание за възприемане на тези оплаквания. На първо място, на основание §. 114 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на НПК (обн. ДВ, бр. 63/04. 08. 2017 год.) касационната инстанция дължи отговор на доводите за несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл. 246 от НПК, тъй като първата инстанция е дала ход на съдебното следствие преди влизане в сила на нормите, въвеждащи разпоредителното заседание и свързаната с него преклузия на оплакванията за допуснати на досъдебното производство съществени процесуални нарушения. Действително в обстоятелствената част на обвинителния документ са изложени общи факти за двамата подсъдими във връзка с осъществяваната от тях дейност, но това е било продиктувано от обстоятелството, че действията им по снабдяване със зърно, което впоследствие са доставяли на своите контрахенти, както и тези във връзка с осчетоводяване на сделките и декларирането им пред данъчните власти са били еднотипни, повтарящи се и са следвали един и същ поведенчески модел. Възражението не би било лишено от известно основание, ако прокурорът се беше ограничил единствено до фактите, изложени на л. 1 – 8 от н. о. х. д. № 513/2016 год. Подходът му обаче е друг – започвайки от общото и преминавайки към частното, държавният обвинител е детайлизирал кога са подадени инкриминираните справки-декларации, от кого от подсъдимите е подписана всяка от тях, кои са фактурите, включени в дневника за покупки, приложен към съответната справка-декларация, каква е стойността на дължимия ДСС по всяка от тези фактури, каква е стойността му за всеки месец и каква е общата стойност на неправомерно приспаднатия данъчен кредит за всеки от подсъдимите. По този начин изчерпателно е очертана правно значимата фактология, относима към повдигнатото обвинение по чл. 255 от НК без да се създава неяснота относно това дали се касае за съучастие или не. Аналогично е и изложението в проверяваното решение – в мотивите освен общите за Г. и Д. обстоятелства са отразени и онези, които индивидуализират отделните епизоди на осъществената от всеки от тях продължавана престъпна дейност. Внимателният прочит на съдебния акт не оставя място за съмнение, че подсъдимите не са осъдени за съучастие, а за самостоятелно извършени престъпления, разкриващи сходство помежду си. Не съществуват основания, изводими от материалите по делото, за възприемане на тезата за нарушено право на защита на подсъдимите поради това, че първостепенният съд е изготвил мотивите към присъдата извън процесуално установените срокове по чл. 308, ал. 2 от НПК и не е връчил препис от тях на нито една от страните. Възражения в този смисъл са били поставени на вниманието на апелативния съд, който е изложил законосъобразна аргументация за тяхната неоснователност. Като оставим настрана, че предмет на касационна проверка поначало е дейността на въззивната инстанция, а не на първостепенния съд, както и обстоятелството, че сроковете по чл. 308 от НПК са с инструктивен характер и целят оказването на дисциплиниращо въздействие върху съда, прегледът на въззивното производство не обосновава извод за непълноценност на защитата пред апелативния съд. И двамата защитници са депозирали въззивни жалби, в които са изложили накратко съображенията си за неправилност и необоснованост на присъдата като са направили и искания за събиране на нови доказателства. В съдебно заседание на 15. 06. 2020 год. всички страни са били категорични, че няма процесуална пречка за разглеждане на делото. В протокола не са отбелязани възражения на адв. Р., че не е запознат с мотивите на окръжния съд и претендира за отлагане на делото, тъй като не е в състояние да защитава качествено и ефективно подс. Г.. Напротив, по време на съдебните прения той е взел отношение както по обосноваността на съдебния акт, така и по приложението на материалния закон, като е изложил доводи за недоказаност на обвинението, за несъставомерност на деянието и за изтичане на предвидената в закона давност. Същото се отнася и за самия Г., който в своя защита е анализирал показанията на разпитаните свидетели, изтъкнал е, че никой от тях не го познава и е представил аргументи, които по своята същност са такива за липса на субективна страна на деянието. При това положение отсъствието на доказателства за връчване на мотивите към присъдата съставлява само формално нарушение на процесуалните правила, което не е дало реално, действително негативно отражение върху правото на защита на подсъдимите. Не съставлява основание за отмяна на въззивния съдебен акт и доводът за вътрешната му противоречивост, който се базира на некоректен прочит на мотивите на апелативния съд. Контролираната инстанция аргументирано е приела, че всеки от подсъдимите е осъществил формата на изпълнително деяние по чл. 255, ал. 1, т. 6, пр. 2 от НК – ползване на документи с невярно съдържание като е посочила какви са действията им в тази насока. Същевременно Д. и Г. са оправдани частично по обвинението за съставяне на инкриминираните дневници за покупки по съображения, че действията по изготвяне на тези документи са осъществени от свид. Т., а не от тях двамата. Отсъства аргументация, че деянието им е несъставомерно от субективна страна, защото те не са съзнавали, че документите са с невярно съдържание, както се опитва да убеди защитата на подс. Г.. Вярно е, че в мотивите на стр. 52 от решението погрешно е посочено, че Г. и Д. следва да бъдат оправдани по повдигнатото им обвинение по чл. 255, ал. 1, т. 7, пр. 2 от НК В случая обаче следва да се приеме, че се касае за техническа грешка, която не поражда съмнение относно действителната воля на апелативния съд предвид словесното изписване и в мотивите, и в диспозитива на решението, че присъдата следва да бъде отменена в частта, с която подсъдимите са признати за виновни да са избегнали установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери посредством съставянето на документи с невярно съдържание. С оглед изложеното касационната инстанция не констатира да са допуснати претендираните в жалбите на подсъдимите съществени нарушения на процесуалните правила. При правилно установената фактическа обстановка апелативният съд е направил законосъобразни правни изводи, квалифицирайки деянието на подсъдимите като престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и 7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Тук е мястото да се припомни, че тъй като е обвързана от фактите, приети от контролирания съд, касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само ако те не сочат на съставомерно деяние. В разглеждания казус фактологията е престъпна, поради което не съществува процесуална възможност за удовлетворяване искането на подс. Г. да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение. По силата на издадените им пълномощни от управителя и собственик на капитала на „фирма“ Г. Г. и Н. Д. са осъществявали фактически цялата търговска дейност от името и за сметка на посоченото юридическо лице, което се явява данъчно задължено по смисъла на ЗДДС. Това обстоятелство обосновава годността им да бъдат субекти на престъплението по чл. 255 от НК. Този извод не се променя от факта, че към незаконосъобразната дейност на подсъдимите са били съпричастни и свидетелите Д. П. и Г. Г.. Подсъдимите поотделно и независимо един от друг са осъществили формите на изпълнително деяние по т. 2 като в подписаните от тях справки декларации по ЗДДС са потвърдили неистина относно сключването на сделки за покупка от регистрирани по ЗДДС лица, докато в действителност стоката е била закупена по друго време, на друго място и от други доставчици, които не притежават регистрация по ЗДДС; по т. 6, пр. 2, тъй като към справките-декларации са приложили дневници за покупки, в които са описани доставки към „фирма“, които реално не са били извършени от юридическите лица, посочени като продавачи на стоката; по т. 7 като са приспаднали данъчен кредит, който реално не им се следва, защото описаните в дневниците за покупки сделки не са действително извършени. Неоснователни са възраженията на защитата за несъставомерност на деянията от субективна страна. Изводите за наличие на умисъл у всеки от подсъдимите не са произволни, а са изградени върху доказаните действия на Д. и Г.. Известно им е било, че с търговската дейност на „фирма“ са ангажирани само те самите и свид. Г. Г., докато в същото време собственикът на капитала на дружеството и негов управител изобщо не извършва такава. Единствено подсъдимите са имали достъп до средствата по сметките на дружеството и само те са оперирали с наличните по тях средства, а също така и със средствата на някои от дружествата, посочени в дневниците за покупки като доставчици на „фирма“. Пак подсъдимите са предавали на свид. С. Т. за осчетоводяване фактури, документиращи сделки, които не са реално извършени, които документи са им били предоставяни по тяхно искане от свид. Д. П.. Всеки от тях е подписал и съответните инкриминирани им справки-декларации по ЗДДС и пълномощните на Т. или дъщерите ѝ за подаването им пред компетентните данъчни власти. В жалбите не се съдържа оплакване за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което с оглед разпоредбата на чл. 347, ал. 1 от НПК настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по вида и размера на наказанието. Предвид изложеното и след като не установи наличието на изтъкнатите в касационните жалби основания за отмяна на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намери, че същият следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 118/08. 07. 2020 год., постановено по в. н. о. х. д. № 127/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.