О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 304 Гр. София, 18.07.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ПЕТЯ ХОРОЗОВА Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова ч.т.д. № 636/2022 г., за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. Л. М. и К. В. М., двамата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу определение № 3345 от 17.12.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3801/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, осми състав, с което е потвърдено определение № 70 от 05.07.2021 г. по т.д. № 6/2019 г. на Окръжен съд – Видин. С последното по реда на чл. 248 ГПК е допълнено в частта за разноските определение от 14.10.2019 г., с което поради направен отказ от иска е прекратено производството по делото спрямо ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (НББАЗ), като настоящите частни касатори са осъдени да заплатят на сдружението на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от 7 147.50 лв. с ДДС, представляваща разноски за процесуално представителство. Частните касатори излагат доводи за неправилност на атакувания съдебен акт поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че в производството пред първоинстанционния съд процесуалната ангажираност на ответното сдружение била сведена единствено до подаване на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, без осъществяване на процесуално представителство в открито съдебно заседание. Считат, че производството е било инициирано само поради извънпроцесуалното поведение на ответника, който в процедурата по чл. 516, ал. 1 и ал. 2 КЗ не се е произнесъл по предявената претенция, не е постановил отказ за изплащане на обезщетението, не е представил информация за наличието на чужд застраховател, респ. негов кореспондент на територията на страната, какъвто кореспондент е заявен едва в отговора на исковата молба. Излагат и твърдения, че присъденото адвокатско възнаграждение не съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото, че следва да се приложи чл. 9, ал. 1 Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ), както и че следва да бъдат съобразени обстоятелства относно имущественото и здравословното им състояние, за които по делото са приложени писмени доказателства. Претендират отмяна на атакуваното определение и отхвърляне на искането за присъждане на разноски в полза на ответника, представляващи заплатено от последния адвокатско възнаграждение, евентуално – намаляването му до сумата от 300 лв. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие с приетото в определение № 37 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 3073/2018 г. на ВКС, IV г.о., определение № 84 от 19.02.2019 г. по гр.д. № 3122/2018 г. на ВКС, III г.о. и решение № 260352 от 05.10.2020 г. по гр.д. № 1505/2018 г. по описа на Софийски градски съд. Бланкетно се сочи и допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и самостоятелният селективен критерий по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, обоснована с извънпроцесуалното поведение на ответника по исковете. Ответникът по частната касационна жалба, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и евентуално – за неоснователност на същата поради правилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирани страни, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – София е посочил, че предмет на исковото производство са били предявени от ищците активно субективно съединени осъдителни искове за присъждане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди вследствие настъпилата смърт на тяхната дъщеря при ПТП, общо в размер на сумата от 400 000 лв. При неустановеност от събраните по делото доказателства, че извънсъдебно в производството по чл. 516 КЗ ищците са посочили и представили пред НББАЗ доказателства за индивидуализация на обстоятелствата, свързани с настъпване на процесното ПТП – място и причини за произшествието, регистрационни номера на автомобилите, респ. данни дали деликтната отговорност на техните водачи е била обезпечена чрез сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (изрично в отговора на частната въззивна жалба ответникът оспорва факта, че преди подаване на исковата молба, въз основа на която е образувано настоящото исково производство, ищците са изяснили тези обстоятелства; от друга страна, такива твърдения дори не се навеждат в исковата молба, макар и предявяването на писмена претенция по реда на чл. 516, ал. 1 КЗ към НББАЗ да представлява абсолютна положителна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск срещу този правен субект – арг. чл. 516, ал. 8 КЗ), въззивният съд е намерил за необосновано поддържаното съждение, че ответникът е станал причина за предявяване на исковете. Съдът е отчел, че в отговора на исковата молба ответникът е представил доказателства за проведена кореспонденция с Чешкото национално бюро в системата „Зелена карта“, в която се съдържат индиции, че деликтната отговорност на виновния за настъпване на твърдения вредоносен резултат водач на МПС е била обезпечена чрез сключен с регистриран в Република Чехия застраховател „Уника“ договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (изяснено е и че за настъпване на процесното застрахователно събитие при българското застрахователно дружество „Уника“ АД е била образувана застрахователна преписка, по която на двете деца и съпруга на починалата са заплатени застрахователни обезщетения въз основа на сключени спогодби), но е съобразил, че тази кореспонденция е инициирана в същия ден, в който ответникът е получил препис от исковата молба с приложенията за писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК – 19.03.2019 г. При тези данни е приел за недоказана твърдяната от ищците недобросъвестност в извънсъдебно поведение на ответника, станала причина за предявяване на исковете срещу него, поради което на основание чл. 78, ал. 4 ГПК – при прекратяване на делото, той има правото да му бъдат възстановени сторените съдебни разноски (при разпределяне отговорността за разноските е ирелевантно обстоятелството дали страната притежава достатъчно средства да ги заплати). На следващо място съставът на въззивния съд е посочил, че всеки от предявените искове възлиза на сумата от по 200 000 лв., а съгласно чл. 2, ал. 5 НМРАВ, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела адвокатските възнаграждения се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Пресметнал е, че установеният минимален размер за осъществената адвокатска защита е в размер на 6 636 лв. с ДДС (за всеки един от тях) или общо в размер на 13 272 лв. с ДДС (арг. чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ). При подаване на отговора на исковата молба, ако изрично не е уговорено нещо различно, адвокатското възнаграждение е дължимо и за процесуално представителство (ответникът не би могъл обосновано да очаква, че ищецът ще десезира съда с предявения материалноправен спор преди да се проведе първото редовно о.с.з. по делото), поради което не е приложимо правилото на чл. 9, ал. 1 НМРАВ за намаляване на адвокатското възнаграждение с 3/4, но не по-малко от 300 лв., в случай че страните са уговорили адвокатската защита да се ограничи до подаване на писмен отговор на исковата молба. На последно място въззивният съд е приел, че дори и да е приложима тази правна норма, минималното адвокатско възнаграждение по всеки един от предявените искове би било в размер на 4 977 лв. с ДДС, респ. общо в размер на 9 954 лв. с ДДС. Първоинстанционният съд е присъдил дори по-нисък размер на дължимото минимално адвокатско възнаграждение при приетото за основателно възражение за прекомерност на уговореното такова в размер на 17 280 лв. с ДДС, а именно сумата от 7 147.50 лв. с ДДС. Следователно, неоснователно е и оплакването в частната въззивна жалба за необсъждане на релевираното в преклузивните срокове възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, по следните съображения: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които обобщено се свеждат до процесуалната възможност на съда при присъждане на разноски при прекратяване на производството по делото поради отказ от иска да изследва причините за това и конкретно - дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска; следва ли в хипотеза на отказ от иска, изцяло обусловен от извънсъдебното поведение на ответника, на същия да се присъдят сторените разноски при прекратяване на производството по делото в пълен размер, с оглед реално извършените от последния процесуални действия – подаване на отговор на исковата молба; както и може ли съдът да намали адвокатското възнаграждение до размер, под установения в НМРАВ. Въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил защитната теза на частните касатори, че ответникът е станал причина за завеждане на делото, но е счел същата за неоснователна; а адвокатското възнаграждение на ответната страна не е присъдено в пълен размер, напротив същото е било намалено, включително и под размерите, посочени в НМРАВ, още от първата инстанция. Следователно формулираните въпроси не съответстват на правната воля на съда, обусловила изхода от процесуалноправния спор, нито са разрешени в противоречие с посочената практика на ВКС, доколкото съдът се е произнесъл именно по начина, поддържан от жалбоподателите. Несъгласието на последните с формираните по съществото на спора изводи не може да обоснове достъп до касационен контрол на въззивното определение. То може да се квалифицира единствено като основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което е ирелевантно във фазата по селектиране на касационните жалби. Съществуването на практика на ВКС по всички поставени въпроси изключва наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и същото не е надлежно обосновано, съгласно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното определение не се преценява и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност в цитираната правна норма не е тъждествена с неправилността по чл. 281, т. 3 ГПК и би била налице при съдебен акт, който страда от особено тежък порок, установим пряко от съдържанието на акта, без необходимост от извършване на касационна проверка за законосъобразност и обоснованост. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуваща правна норма или законът е приложен в неговия обратен смисъл, или се констатира явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика – недостатъци, от които въззивното определение не страда. С оглед изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 3345 от 17.12.2021 г. по в.ч.гр.д. № 3801/2021 г.на Апелативен съд – София, ГО, 8 състав. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: