6 Р Е Ш Е Н И Е № 92 София, 09.07.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и петнадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 7177/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 156/23.03.2015 г., по подадена от А. Д. М. касационна жалба, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 5065 от 09.07.2014 г. по в. гр. д. № 4701/2010 г. на Софийския градски съд /поправено с протоколно решение от 22.10.2014 г. по същото дело/ в частта, с която е отхвърлен иск за делба на 10 броя недвижими имоти, подробно описани, както и в частта относно дела на жалбоподателката в допуснатите до делба два имота с довод, че делът й следва да бъде 4/12 ид. ч. вместо 3/12 ид. ч. От ответниците по иска М. Р. П., Н. Й. П., Й. Й. П. и А. Й. П. считат касационната жалба за неоснователна в частта за неправилност на извода, че жалбоподателката не е наследник по закон на С. Й. П.; присъединяват се към жалбата в частта, с която за неоснователни са счетени възраженията за нищожност на договори за покупко-продажба поради привидност и на саморъчно завещание; Р. А. П. счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното обжалване е допуснато по въпроса: чия е доказателствената тежест да установи, че са настъпили последиците на чл. 105 СК от 1968 г. /отм./ по отношение на заварените осиновявания и по-специално да установи, че към влизането в сила на тази разпоредба - 23.05.1968 г., е било налице заварено осиновяване на ищцата А. М. /сега жалбоподател/ от Д. М., т. е., че осиновителят и осиновеният са живи към този момент. Данните по делото сочат, че ищцата, ответницата Р. П. и Й. А. П. /починал през 2005 г. и наследен от ответниците М. П. - съпруга, и Н. П., А. Й. П. и Й. Й. П. - деца/ са рождени деца на А. Х. П., починал на 02.02.1955 г., и С. Й. П., починала на 01.12.2001 г. През 1956 г., след смъртта на рождения си баща, ищцата А. Д. М. е осиновена от Д. М. Д.. Към този момент действащ е режимът на непълното осиновяване съгласно чл. 81 от Закона за лицата и семейството /ЗЛС, в редакция съгласно публикацията в Изв., бр. 15 от 1953 г./. С изменението на чл. 80 и 81 ЗЛС от 1961 г. /Изв., бр. 50 от 23.06.1961 г./, е въведен режим на пълно осиновяване, при което осиновеният е приравнен изцяло към родно дете в семейния кръг на осиновителя, като същевременно правоотношенията между осиновения с низходящите му и роднините по произход са прекратени. Този законов режим е приложен не само за бъдещите осиновявания, извършвани след влизането в сила на изменението на закона, но е отнесен задължително и към заварените осиновявания, които са пренормирани от самия закон съобразно с установеното от него действие на осиновяването. По силата на преходното правило към закона от 1961 г. това автоматично превръщане на осиновяването, без оглед волята на лицата, се отнася само до „заварените осиновявания”. Понятието е изяснено в правната теория и съдебната практика, според които „заварени осиновявания” са тези, които не са били прекратени от съда и по които и осиновителят, и осиновеният са живи /напр. решение № 19/16.01.1992 г. по гр. д. № 1134/1991 г. на ВС, І-во г. о., решение № 690/25.03.1963 г. по гр. д. № 71/1963 г. на ВС, II-ро г. о., решение № 1154/22.01.2009 г. по гр. д. № 4755/2007 г. и решение № 481/06.12.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. двете на ВКС, І-во г. о., и др./. Семейният кодекс от 1968 г., в сила от 22 май 1968 г., прогласява в чл. 105, ал. 1, че досежно заварените осиновявания се прилагат правилата на чл. 54 СК, т. е. заварените осиновявания се считат като пълни осиновявания, при които връзките между осиновения и роднините му по произход се прекратяват и се заменят с нови такива между него и осиновителя. По изключение в чл. 105, ал. 2 СК /отм./ е създадена възможност осиновителят, осиновеният и родителите на последния в едногодишен срок да поискат за заварени осиновявания да се прилагат правилата на чл. 55 СК на непълното осиновяване, при което правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи и роднините им по произход се запазват и съществуват едновременно с новосъздадените отношения между осиновения и неговите низходящи, и осиновителя. Възможността може да се упражни при условие, че заинтересуваните лица: осиновителят, осиновеният и неговите рождени родители, са направили искане пред съда, който е допуснал осиновяването, в законоустановения срок. В определението по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК е посочено, че въпросът, по който е допуснато касационното обжалване, касае по-общия процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ и разпределянето на доказателствената тежест. Съгласно чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК /отм./ всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Задължителната съдебна практика по приложението на нормата приема, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Страната, чиято е доказателствената тежест за установяване на съответните факти, следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти - за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. При липса на такова доказване, съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и въз основа на това да постанови решението си. Според правната теория и съдебната практика разпределението на доказателствената тежест следва непосредствено от материалноправните норми, които сочат правнорелевантните факти и лицата, спрямо които възникват техните правни последици. Същевременно страната, която носи доказателствената тежест относно даден правнорелевантен факт, носи доказателствената тежест и за всички доказателствени факти, с помощта на които иска да удостовери осъществяването на този факт. В касационната жалба ищцата А. Д. М. е изложила оплаквания за неправилност на извода да е налице заварено осиновяване, преуредено в пълно съгласно чл. 105, ал. 1 СК от 1968 г. /отм./, тъй като не е установено дали към 22.05.1968 г. осиновителят Д. М. Д. е жив. Макар да не е въвела довод за неправилно приложение на правилата на ЗЛС /отм./, регламентацията на осиновителния режим с императивни материалноправни норми налага правилността на обжалваното решение да бъде проверена и от гледна точка на съответствие с посочената законодателна уредба, предвид разясненията в т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС за правомощията на касационната инстанция. Приетото със задължителната съдебна практика по чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК /отм./ следва да намери приложение и в настоящия случай, при който реформата от 1961 г. на осиновителния институт превръща заварените осиновявания в такива от типа на пълното осиновяване. За правилното решаване на спора по делото е от съществено значение да се изясни дали осиновяването на ищцата е било заварено по смисъла на това понятие, т. е. дали осиновителят Д. М. е бил жив към влизане в сила на посоченото изменение на закона, регламентиращ осиновителните правоотношения. В случай, че осиновителят е починал преди реформата, осиновяването е запазило режима, при който е било допуснато, а именно непълно, така че ищцата ще може да наследи рождената си майка. Обратно, ако осиновителят е бил жив към посочения момент, осиновяването е превърнато в пълно по силата на закона и така правата и задълженията между ищцата и рождената й майка са били прекратени. В обжалваното решение режимът, въведен с изменението на ЗЛС от 1961 г., не е обсъден. Въззивният съд приел, че непълното осиновяване на ищцата е заварено от Семейния кодекс от 1968 г. /СК - отм./, и тъй като не е установено страните по осиновителното правоотношение да са се възползвали от възможността по чл. 105 от ПЗР на кодекса - при постигнато съгласие между осиновителя, осиновената и майката на последната да е направено искане пред съда за прилагане на чл. 55 за непълното осиновяване в законоустановения едногодишен срок, то се прилагат правилата на чл. 54 СК от 1968 г. /отм./ за пълното осиновяване. Така правата и задълженията спрямо роднините й по произход са прекратени и ищцата не притежава правото да наследи рождената си майка, поради което и не се легитимира за съсобственик на недвижимите имоти в [населено място], [община], и в [населено място],[жк], по т.т. 1-5, т. 7 и т.т. 9 и 10 от исковата молба, възстановени на С. П. по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ. Въззивният съд приел, че с тях собственицата се е разпоредила валидно в полза на ответницата Р. П. и на трето, неучастващо в делото лице, чрез договори за покупко-продажба. За неоснователни съдът приел възраженията за нищожност на сделките като: 1. привидни, прикриващи дарения, 2. сключени при липса на съгласие предвид твърденията за влошено здравословно състояние на прехвърлителката и неспособност да съзнава действията си /което, ако е основателно, е недопустимо за разглеждане в рамките на делбения процес, защото би довело до унищожаемост съгласно чл. 31 ЗЗД/ и 3. сключени при липса на основание. По тези съображения искът за делба на имотите по т.т. 1-5, т. 7 и т.т. 9 и 10 от исковата молба е отхвърлен. Искът е отхвърлен и по отношение на имота по т. 6 от исковата молба, който е дарен от С. П. на ответницата Р. П. с н. а. № 80/1993 г. Съдът приел за недоказано да е налице съсобственост между страните и отхвърлил иска за делба и на имота по т. 8 от исковата молба по съображения, че не е представен н. а. № 171/1992 г., нито друг титул за собственост. В подкрепа на извода на въззивния съд за наличие на заварено осиновяване към 1968 г. не са изложени съображения, а това е било необходимо, защото към изследване на предпоставките за приложение на възможността, уредена в чл. 105, ал. 2 СК от 1968 г. /отм./, ще се пристъпи само в случай, че осиновителят е бил жив към този момент. Само в този случай страните по осиновителното правоотношение, което е възникнало като непълно и евентуално е било пренормирано като пълно по силата на изменението на ЗЛС от 1961 г., е следвало да изразят воля за преминаване към непълно осиновяване. Подавайки исковата молба, ищцата не е въвела факти и обстоятелства във връзка с осиновяването си от Д. М., но предявявайки иск за делба на имущество, част от което произхожда от С. П., е посочила, че е наследница по закон на майка си. Това твърдение тя е доказала с представените удостоверение за наследници и писмо от 19.01.2011 г., издадено от район „С.” на Столичната община /приложено на л. 40 от въззивното дело/, според което не е открит смъртен акт на Д. М.. Задължителната съдебна практика приема, че и без изрично оспорване на удостоверението за наследници, верността на съдържанието му може да бъде проверена съобразно всички данни по делото за релевантните факти и обстоятелства. Ето защо и в настоящия случай не е било необходимо оспорване от насрещната страна на представеното удостоверение за наследници. При евентуална смърт на осиновителя, настъпила преди изменението на ЗЛС от 1961 г., благоприятни последици ще настъпят в имуществената сфера на ищцата, тъй като извършеното през 1956 г. осиновяване няма да е заварено по смисъла на преходното правило към ЗЛС и тя ще може да наследи рождената си майка. Ако такова събитие е настъпило след изменението на закона от 1961 г. и до влизане в сила на СК от 1968 г. /отм./, осиновяването няма да е заварено към 22.05.1968 г. и ще запази режима си след пренормирането от 1961 г., т. е. ще остане пълно, с което връзката между ищцата и рождената й майка ще е прекратена и това е благоприятна правна последица за насрещната страна. На последно място - ако осиновяването е заварено към 22.05.1968 г., а то би било такова, ако към посочената дата осиновителят е бил жив, тогава ще се постави въпросът за приложението на чл. 105, ал. 2 СК от 1968 г. /отм./ и възможността да се премине от пълното осиновяване към непълно. Съобразно правилото на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, сега чл. 154, ал. 1 ГПК, за разпределяне на доказателствената тежест, в тежест на ищцата е да докаже фактите, от които следва извод за непълно осиновяване, а в тежест на ответната по иска страна - да докаже фактите, от които следва извод, че непълното осиновяване е трансформирано в пълно. Въззивният съд е следвало да изясни спора, като изиска от страните становища по основния за разрешаването му факт, и едва след като им укаже как се разпределя доказателствената тежест, да приложи последиците от неговото установяване или неустановяване. Като не е сторил това, съдът е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./ - основание по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на обжалваното решение с връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за извършване на указаните процесуални действия. Въззивният съд, който отрекъл ищцата да има качеството наследник по закон на рождената си майка, счел, че исканията й по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за намаляване на универсалното саморъчно завещание от 20.10.1993 г., оставено от С. П. в полза на Р. П., и за намаляване на дарението на имота по т. 6 от исковата молба, извършено с н. а. № 80/1993 г., от наследодателката в полза на същата ответницата, не следва да бъдат обсъждани. Касационната инстанция намира, че по въведените с жалбата оплаквания в тази насока не може да се произнесе на настоящия етап, преди разрешаването на обуславящия въпрос за наличието или липсата на наследствено правоприемство, а това обуславя преценката и на останалите оплаквания в жалбата. Те се свеждат до това, че без обсъждане са останали всички възражения, приети за разглеждане в заседанието на първоинстанционния съд от 31.03.2008 г.; не е разгледано оспорването на разпореждането с н. а. № 80/1993 г. и н. а. № 197/1994 г. с имотите по т.т. 6 и 8 от исковата молба, които освен това произхождат от съпруга на прехвърлителката и наследодател на ищцата - А. П.; съдът изцяло без мотиви е отказал да обсъжда дали е налице съсобственост по отношение на втория имот поради непредставянето на констативен нотариален акт № 17 от 1992 г., въпреки че е представен н. а. № 197/1994 г. /неправилно посочен, вместо н. а. № 22/1997 г. на л. 85 от първоинстанционното дело/, оспорен от ищцата; необосновани и противоречащи на събраните по делото доказателства са изводите за неоснователност на възражението за нищожност поради привидност на покупко-продажбите, а мотивите за отхвърляне на възражението за нищожност на завещанието като такова с характер на възмездност, са недопустимо кратки и необосновани. Искане за намаляване на дарението, сключено с н. а. № 80/1993 г., е направено и от ответниците М. П., Н., А. и Й. П.. Въззивният съд приел, че макар и легитимирани в качеството им на наследници на С. П., те не са упражнили правото си по чл. 30, ал. 1 ЗНсл в законоустановения 5-годишен срок, изтекъл на 01.12.2006 г. /считано от датата на смъртта на наследодателката на 01.12.2001 г./, а след това - на 11.02.2008 г., и същото е погасено по давност, в какъвто смисъл е противопоставеното от надарената възражение. Договорът за дарение е породил транслативен ефект, имотът е индивидуална собственост на ответницата Р. П. и искът за делба е отхвърлен. Посочените ответници, които са се присъединили към жалбата на А. М. в частта по възраженията за нищожност на договорите за покупко-продажба поради привидност и на саморъчното завещание, не са обжалвали въззивното решение в частта по чл. 30, ал. 1 ЗНсл. Въззивният съд приел, че произхождащи от наследодателя А. П., починал през 1955 г., са имотите в [населено място], С. община, по т.т. 11 и 12 от исковата молба /неправилно посочени, вместо като имоти по т.т. 12 и 13/, възстановени през 1999 г. по реда на ЗСПЗЗ. Към момента на възстановяването наследници по закон са С. П. - съпруга, и три деца - ищцата, ответницата Р. П. и Й. П. - наследодател на останалите четирима ответници, и всеки е придобил по 1/4 ид. ч. Със саморъчно универсално завещание от 20.11.1993 г. С. П. се разпоредила в полза на ответницата Р. П. с цялото си движимо и недвижимо имущество и пари, включващо и така получената част от наследството на А. П.. Завещанието е прието за валидно като направено с благодарствен мотив, който не нарушава безвъзмездния характер на сделката /чл. 42, б. „в” ЗНсл/, и е намалено с размера на запазената част от 1/3 на наследника по закон Й. А. П., по възражение на неговите наследници, основано на чл. 30, ал. 1 ЗНсл. Съобразно изложеното и като счел за нищожна съгласно чл. 75, ал. 2 ЗНсл като извършена без участието на ищцата, делбата от 25.02.2005 г. на тези имоти между Р. П. и Й. П., въззивният съд допуснал делба при квоти 3/12 ид. ч. за ищцата, 5/12 ид. ч. за ответницата Р. П. и по 1/12 ид. ч. за всеки от останалите ответници. Във връзка с наследството, останало от рождения й баща А. П., жалбоподателката е изложила оплакване в касационната жалба, че делът й в допуснатите до делба два имота следва да бъде 4/12 ид. ч. вместо 3/12 ид. ч. Изходът на спора и по това оплакване е в зависимост от разрешаването на въпроса дали жалбоподателката е наследница по закон на рождената си майка С. П., поради което на настоящия етап касационната инстанция не може да се произнесе по него. В обобщение, с изключение на имота по т. 11 от исковата молба, за който постановеното от първоинстанционния съд решение е обезсилено, но липсва касационна жалба, обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК - върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 5065 от 09.07.2014 г. /поправено с протоколно решение от 22.10.2014 г./ по в. гр. д. № 4701/2010 г. на Софийския градски съд в частта, с която искът за делба на имотите по т.т. 1-10 от исковата молба, предявен от А. Д. М., е отхвърлен, както и в частта, с която са определени дяловете на съделителите в допуснатите до делба имоти по т.т. 12 и 13 от исковата молба. ВРЪЩА делото в отменените части за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: