Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е   № 389   гр.София, 20.05.2010 г.   Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и десета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ:  Красимира Харизанова ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев   при секретаря Райна Пенкова    и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 4587/ 2008 г. за да постанови решението, взе предвид следното:   Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 237/ 18.03.2009 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д. № 4587/ 2008 г., по жалба на О. Г. О. е допуснато до касационно обжалване решение на Великотърновски окръжен съд № 312 от 22.07.2008 г. по гр.д. № 617/ 2007 г. С това решение е оставено в сила решение на Горнооряховски районен съд по гр.д. № 1114/ 2004 г., като по този начин е отхвърлен предявения от касатора против А. М. Ч. , в качеството му на едноличен търговец с фирма Е. „Ч” иск по чл.108 от ЗС за имот пл. № 3* кв.171 по плана на гр. Г. и искането за отмяна на нотариален акт № 146 т.І рег. № 1* н.д. № 137/ 2003 г. на нотариус рег. № 2* с който Е. „Ч” е закупил този имот от Е. и С. И. Обжалването е допуснато по материалноправният въпрос подлежи ли на реституция имот, който е публична общинска собственост като предназначен за трайно задоволяване на обществени потребности и по процесуалноправният въпрос за противопоставимостта на индивидуален административен акт по отношение на страна, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. Материалноправният въпрос се решава противоречиво от съдилищата, тъй като в решение № 663 от 12.06.2003 г. по гр.д. № 529/ 2002 г. на ІV г.о. на ВКС е прието, че не подлежи на възстановяване на предишните собственици имот, който към момента на реституцията е започнал трайно да задоволява обществените потребности от общинско значение. Настоящият съдебен състав намира тази практика за правилна. Имотът, който е публична общинска собственост, не подлежи на възстановяване по никой от реституционните закони. Аргумент за това е правилото на чл.7 от ЗОС, който забранява придобиването по давност, отчуждаването и прехвърлянето в собственост на трети лица на вещи, които са публична общинска собственост. Следователно касае се за вещи, които са извадени от оборота. Титуляр на собствеността върху тях може да бъде само изрично определеният в закона субект – общината. Други субекти не могат да притежават собственост върху имоти, които законът е обявил за публична общинска собственост, съответно не може да се приеме, че върху такива обекти могат да бъдат провеждани реституционни мероприятия. Процесуалният въпрос е разрешен с обвързващо тълкуване, дадено в ТР № 6 от 2006 г. на ОСГК. Според тълкуването лицето, което не е било страна в административното производство, чрез което се реализират последиците от реституционните благоустройствени закони, не е обвързано от актовете, с които тези производства са приключили. То може да оспорва тяхната материална законосъобразност в исковия процес, в който тези актове му бъдат противопоставени, а съдът е длъжен да обсъди възраженията му и ако ги намери за основателни, да не зачете последиците от незаконосъобразният акт. Това тълкуване трябва да бъде разпростряно и по отношение на реституцията по ЗСПЗЗ, тъй като и нейните последици не могат да настъпят без издаването на конститутивен административен акт. След така приетия отговор на въпросите, поради които е допуснато касационно обжалване, съдът намира по жалбата на общината следното: Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд е приел в обжалваното решение, че гражданския съд, който разглежда установителен иск за собственост, касаещ земеделска земя, не е компетентен да преценява правилността на решението на поземлената комисия (съответно заместващото отказа на тази комисия съдебно решение), с което собствеността е възстановена. При обсъждането на въпросите, поради които е допуснато касационно обжалване на решението, бяха изложени съображения защо това не е така. Налице е задължително тълкуване в обратния смисъл (тълкувателно решение № 5 от 2006 г по т.д. № 6 от 2005 г. на ОСГК на ВКС). Тълкуването касае издадените по благоустройствените реституционни закони административни актове, но е приложимо и за възстановената собственост по ЗСПЗЗ, тъй като условията за издаване на акта по земеделския закон са идентични с тези по благоустройствените. Следователно като не е обсъдил доводите на ищеца за непротивопоставимост на съдебното решение, с което е приключило административното производство, въззивният съд е допуснал нарушение на правилата на ГПК. Не обсъждането на доводи на страните е всякога съществено процесуално нарушение, тъй като води до накърняване на правото на защита. Това налага в обжалваната част въззивното решение да бъде касирано, като при липса на необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че процесният имот е ситуиран в гр. Г. и представлява понастоящем незастроен озеленен имот, УПИ * по действащия план (одобрен със заповед от 1998 г.). Имотът е идентичен с площад „С” по плана на гр. Г. от 1921 г. През 1921 г. с акт на цар Б. ІІІ е одобрен общия проект за регулация на улиците и площадите и на местата за обща потреба в гр. Г., според който имотът е с кадастрален номер 254. В азбучния стопански регистър към плана имотът е записан като общински. В същия регистър има записани два имота на И. С. – имот № 1* за който е отреден парцел **** в кв.144 и имот № 1* за който е записано, че се отчуждава. Нито един от тези имоти обаче не е на мястото на площада „С” – тяхното отреждане е за жилищно застрояване (съгласно заявеното от вещото лице при приемането на експертизата в с.з. пред ВТОС по гр.д. № 617/ 2007 г. на 18.03.2008 г.). Не съществуват документи или други доказателства, които да сочат, че към 1921 г. имот № 254 по одобрения план (който представлява общински площад „С”) е бил собственост на други лица, в частност на И. С. или на С. И. С. Напротив, всички събрани по делото доказателства сочат, че това място е използвано като пазар на добитък още от преди освобождението от турско робство, т.е. служело е за „обща потреба”, а не е било частна собственост. Единственият документ, с който наследниците на С. И. С. са се домогвали да установят правата на наследодателят им, е протоколно решение на ТПС комисия, обективирано в протокол № 15 от 27.02.1951 г., с което се освобождава от отчуждаване нива на С. Ив. С. от гр. Т. с площ 7 дка. Няма обаче никакви данни в коя местност тази нива е ситуирана и какви са границите й. Такива не са събрани в хода на цялото съдебно производство, единственото доказателство за идентичността на площада с възстановения на праводателите на ответника имот е съдебното решение по гр.д. № 251/ 2000 г. на Горнооряховският районен съд. В това решение границите на имота са посочени на място, където се е намирал бившият площад „С”, а по сега действащия план на общината – УПИ – І за озеленяване. Както вече съдът отбеляза, това решение е непротивопоставимо на община Г., защото тя не е участвала в административното производство, съответно може да прави всички възражения за законосъобразност на процедурата по възстановяването (а не само такива, свързани с нищожност на акта, приключващ процедурата). Следователно съдът е длъжен да обсъди доводите на общината за това, че не са били налице предпоставките за земеделската реституция, тъй като няма доказателства нивата на С. С. (или на С. С. ) да е била върху площад „С”. Тези доводи са основателни, тъй като по делото няма никакво доказателство в тази насока. Както съдът отбеляза, в административното производство пред поземлената комисия е представено само протоколно решение на ТПС комисия, което не сочи местоположението и границите на нивата на С. С. (или на С. С. ). Единствените данни за местоположението се съдържат в твърденията на претендиращия реституцията Л. С. И. (като единствен наследник на С. С. ). В заявлението си от 28.01.1992 г., отправено до поземлената комисия, той не е посочил при какви граници и къде е нивата, чието възстановяване иска. Едва в обяснителна записка от 09.07.1992 г. Любомир И. е заявил, че нивата от 7 дка била „много близо” до пазара за животни и че заявителят „предполага” сега това да е „С”. Посочено е, че нивата била между „ пазара”, но заявителят изрично е уточнил, че „не си спомням”. И тъй като по делото няма никакви други доказателства за местоположението на нивата, то очевидно единствените „доказателства” на които се основава реституционното решение по гр.д. № 251/ 2000 г., са обясненията на Л. И. , които всъщност са предположения, направени с уговорка за липса на спомен. Както е посочено в обяснителната записка, за последно Л. И. е бил на нивата през 1940 г., т.е. 52 години преди да поиска реституцията й върху общинския площад. По никакъв начин не може тези непридружени с доказателства твърдения да бъдат противопоставени на общината, поради което съдът намира, че С. И. С. не е бил собственик на имот № 254 по плана на гр. Г. от 1921 г. – „С”, нито на каквато и да е част от него. Реституцията на земеделски земи настъпва в лицето на бившите им собственици или на техните наследници само тогава, когато към момента на обобществяването на земята тя е била собственост на заявителят (наследниците му). Тъй като в конкретния случай няма събрани доказателства които да сочат, че С. С. е бил собственик на имот № 254 по действащия към момента на обобществяването план, наследниците му нямат право да искат възстановяване на собствеността върху този имот. Съответно издаденото съдебно решение за такова възстановяване не може да се противопостави на общината, в отношенията между нея и претендиращите реституцията следва да се приеме, че собствеността не е възстановена. Съответно същото следва да се приеме в отношенията между общината и ответника по делото А. М. Ч. , в качеството му на едноличен търговец с фирма Е. „Ч”. Последният основава правата си на твърдения, че е купил спорния имот от лицата, на които е реституиран, а никой не може да придобие такива права, които праводателят му не е притежавал. Собственик на имота е общината, като по този въпрос не остава съмнение при съвкупното обсъждане на доказателствата по делото. Не могат да бъдат споделени доводите, базирани на схващане, че по смисъла на Закона за Б. на населените места в Ц. България –отменен (ЗБНМЦБ – отм.) общината би станала собственик на площада едва след като обезщети бившия собственик. Това няма значение в случая, тъй като правилото по чл.24 от с.з. би важало само ако за площада по утвърдения регулационен план е необходима заемането на частни места. В конкретния случай няма никакви данни на мястото на площад „С” в гр. Г. да е имало частни места по смисъла на чл.24 от ЗБНМЦБ (отм.), който е бил действащия градоустройствен закон към 1921 г., когато е одобрен регулационния план на града. Напротив, приложими са разпоредбите на чл.14 ал.3 и чл.15 от ЗБНМЦБ (отм.), според които утвърдените с обнародван в Д. вестник указ решения по регулационните проекти за улици, площади и пр. са задължителни и подлежат на изпълнение. Тези места са общински, тъй като това следва от естеството им, именно поради това на общината е възложено поддържането им (чл.72 от ЗБНМЦБ – отм.). Не може да се направи друг извод, освен че се касае за имоти по чл.26 от ЗИСС (отм.), т.е. общински имущества, оставени за общо ползване. Следователно с плана от 1921 г. в имот № 254 е урегулиран общински недвижим имот - площад. С одобрен през 1957 г. кадастрален и регулационен план на гр. Г. имотът е получил номер 3453 и за него са отредени парцел ****а детски дом, четири парцела на ГНС и улица. Мероприятието „детски дом” не е реализирано, а със заповед от 1988 г. е одобрен нов план на гр. Г., с който бившите парцели по плана от 1957 г са обединени в общ парцел ****а комплексно жилищно строителство и озеленяване. Това положение е заварено от влизането в сила на ЗМСМА, по силата на пар.7 ал.1 т.3 от ПЗР на който е призната общинската собственост върху процесният имот. През 1991 г. е одобрено ЧИЗРП на плана от 1988 г., съгласно което същият имот е отреден изцяло за озеленяване, а през 1998 г. е одобрен ПУП на гр. Г., по силата на който за този имот (с № 3* е отреден УПИ – І за озеленяване. Няма никакво значение дали мероприятието „озеленяване” е реализирано, тъй като това не може да промени извода за собствеността върху земята. Тя е общинска, никога не е била частна и не подлежи на реституция по никой от законите, възстановяващи собствеността на граждани, от които е отнета. Следователно ищецът е собственик на процесния имот, а ответникът не притежава права върху него, които да може да му противопостави. Ответникът владее имота – това следва по несъмнен начин от обстоятелството, че е поискал от администрацията съдействие за ликвидиране на собствеността върху имота, а и този въпрос не е бил спорен пред инстанциите по същество. Още с първото си становище по делото от 12.10.2000 г. ответникът е оспорил иска с твърдения че е собственик на имота и се е противопоставил на искането за връщането му. Макар да липсва изрично признание на факта на владението, то следва по несъмнен начин от съвкупното обсъждане на гореизложените факти, поради което са налице всички предпоставки по чл.108 от ЗС за уважаване на претенцията. Предвид изложеното решението на въззивния съд следва да бъде отменено изцяло и да бъде постановено друго, с което ищцовите претенции да бъдат удовлетворени. При този изход на спора на касатора следва да бъдат присъдени и разноските направени във всички инстанции в производството, включително възнаграждение за юрисконсултска защита в размерите, предвидени в чл.7 ал.2 от Наредба № 1 на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения съдът   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ изцяло въззивното решение на Великотърновски окръжен съд № 312 от 22.07.2008 г. по гр.д. № 617/ 2007 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА А. М. Ч. , ЕГН **********, в качеството му на едноличен търговец с фирма Е. „Ч”, гр. Г., ул.”Ш” № 28, по иск с правно основание чл.108 от ЗС да предаде на община Г., гр. Г., площад „Г” № 5, имот с пл. № 3* в кв.171 по плана на гр. Г., с площ 3 850 кв.м., и ОТМЕНЯ нотариален акт № 146 т.І рег. № 1* н.д. № 137/2003 г. на нотариус рег. № 2* вписан с акт № 1* т.І д.218/ 2003 г., с който Е. „Ч” е закупил този имот от Е. З. И. и С. Л. И. ОСЪЖДА А. М. Ч. , ЕГН **********, в качеството му на едноличен търговец с фирма Е. „Ч”, да заплати на община Г. сумата 1 141,20 лв (хиляда сто четиридесет и един лева, двадесет стотинки) разноски по делото. ОСЪЖДА А. М. Ч. , ЕГН **********, в качеството му на едноличен търговец с фирма Е. „Ч”, да заплати държавна такса по делото в размер 616,77 лв (шестстотин и шестнадесет лева, седемдесет и седем стотинки). Дава на основание чл.115 ал.2 от ЗС шестмесечен срок за вписване на настоящето решение. Решението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: