Р Е Ш Е Н И Е № 345 гр. София, 27.10.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 1035/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.2 от НПК по жалба на подсъдимия К. Т. Г. чрез защитника му – адв.Г. срещу присъдата от 08.06.2015 г. на Окръжен съд Монтана, наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 38/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия Г. са релевирани касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановената от въззивния съд присъда и за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата при постановяването й. От съдържанието на жалбата може да се извлече и оплакване за явна несправедливост на наказанието в контекста на неправилното осъждане на подсъдимия за престъпление, което не е извършил. Според жалбоподателя, за да стигне до извод за виновността му, МОС се е позовал основно на показанията на пострадалата свидетелка, конституирана като частен обвинител и граждански ищец Г. М., независимо от категорично установеното психично заболяване на същата, което според заключението на приетата по делото съдебнопсихиатрична и психологична експертиза я прави негодна правилно да възприема фактите от значение по делото и да дава обяснения за тях. Твърди се още в жалбата, че въззивният съд е кредитирал избирателно доказателствата, а някои от тях тълкувал превратно, в резултат на което е стигнал до неверния извод за съставомерност на инкриминираното деяние по чл.209 ал.2 от НК. Според защитника на подсъдимия, МОС изобщо не е обсъдил тезата, изключваща Г. като автор на обсъжданото престъпление, предвид отсъствието му от [населено място] в деня на извършването му, подкрепено с надлежен документ – Контролен талон № ...., издаден от КАТ-ПП-М. и връчен му лично на 27.05.2011 г. в [населено място]. По-нататък в жалбата се излагат доводи за несъставомерност на деянието от обективна страна, тъй като частният обвинител и граждански ищец М. не е заплатила на [фирма] София сумата от 742 лв., квалифицирана от обвинението като причинена й имотна вреда. Според защитника, след като тази сума не е напуснала патримониума й, същата не може да се счита пострадала, а деянието – предмет на делото не осъществява признаците на престъплението „измама“. Във връзка с този аргумент се оспорва и основателността на гражданския иск за имуществени вреди, който е изцяло уважен от въззивния съд. Аргументи се излагат и за несъставомерност на деянието от субективна страна, основаващи се на наличието на плащания на няколко месечни сметки по инкриминирания договор с [фирма], сключен на името на Г. М.. След като не е установено кой е сторил това, при отричане плащания както от страна на пострадалата, така и от страна на подсъдимия, според защитата неизяснено по делото остава намерението на подсъдимия да не изпълнява задълженията си по този договор. Според адв. Г., за да е осъществил „измама“ по чл.209 от НК, подсъдимият е следвало още в момента на подписване на договора да е бил с такова намерение, но той изобщо отрича да е присъствал на сключването му. Оплакване се прави и за несправедливост на наложеното наказание, тъй като според защитника при недоказана съставомерност на деянието и неговото авторство в лицето на подсъдимия, самото осъждане е несправедливо. Най-сетне и в контекста на посочените оплаквания, с жалбата се оспорват и присъдените в полза на пострадалата обезщетения по предявените от нея граждански искове. Въз основа на изложените доводи, подсъдимият и неговият защитник отправят към ВКС искане за отмяна на въззивната присъда на МОС ведно с уважените граждански искове и потвърждаване изцяло присъдата от 19.03.2015 г. по НОХД № 212/2014 г. на РС Берковица. По делото е постъпило и възражение от адв.Д. – повереник на частния обвинител и граждански ищец Г. М., действаща със съгласието на попечителя си В. М.. В същото се излагат аргументи в подкрепа на присъдата на ОС Монтана и се опровергават доводите в жалбата на подсъдимия за несъставомерност на деянието и недоказаност на авторството. Моли се ВКС да потвърди въззивната присъда както в наказателната, така и в гражданскоосъдителната й част, като присъди в тежест на подсъдимия и разноските по делото. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Г. и защитникът му адв.Г., редовно призовани се явяват, като поддържат жалбата си по изложените в нея съображения и правят същите искания. Частният обвинител и граждански ищец Г. М., редовно призована, не се явява. Явяват се нейният попечител В. М. и повереникът й адв.Д.. Те излагат съображения за неоснователност на жалбата на подсъдимия, поради което молят същата да бъде оставена без уважение, а присъдата на МОС, като правилна, законосъобразна и обоснована да бъде оставена в сила, а в тежест на жалбоподателя да бъдат възложени направените пред ВКС разноски. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваната въззивна присъда на Окръжен съд Монтана. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 19.03.2015 г., постановена по НОХД № 212/2014 г., Берковският районен съд е признал подсъдимия К. Т. Г. за невиновен в това, на 27.05.2011 г. в [населено място], с цел да набави имотна облага за себе си и използвайки заблуждението и неосведомеността на Г. П. М. от същия град, страдаща от психично заболяване „параноидна шизофрения – непрекъснато протичане“ да я е накарал да сключи договор № 2788122/27.05.2011 г. с [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], с което да й е причинил щета в размер на 742 лв., поради което и на основание чл.304 от НПК го оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл.209 от НК. С присъдата си РС Берковица е отхвърлил изцяло предявените от Г. М. със съгласието на попечителя й В. М. граждански искове против К. Г. за сумата от 742 лв. имуществени вреди, причинени от деянието, ведно със законната лихва, считано от 27.05.2011 г., 1000 лв. обезщетение за причинените й неимуществени вреди и за разноските по делото, като неоснователни. По протест на прокурор от РП Берковица и жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец Г. М., действаща със съгласието на попечителя си В. М., е било образувано ВНОХД № 38/2015 г. по описа на ОС Монтана, наказателно отделение, като с присъда от 08.06.2015 г. на основание чл.336 ал.1 т.2 вр.чл.334 т.2 от НПК въззивният съд отменил изцяло първоинстанционната присъда и постановил нова, с която признал подсъдимия К. Т. Г. за виновен в това, че на 27.05.2011 г. в [населено място], с цел да набави имотна облага за себе си и използвайки заблуждението и неосведомеността на Г. П. М., страдаща от психично заболяване „параноидна шизофрения – непрекъснато протичане“, я е накарал да сключи договор № 2788122/27.05.2011 г. с [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], с което й е причинил щета в размер на 742 лв., поради което и на основание чл.209 ал.2 и чл.54 от НК го осъдил на 6 /шест/ месеца „лишаване от свобода“, което наказание на основание чл.61 т.2 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „строг“ режим в условията на затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Със същата присъда МОС е осъдил подсъдимия Г. да заплати на Г. П. М., действаща със съгласието на попечителя си В. М. сумата от 742 лв., представляваща причинената й с деянието имотна вреда, както и сумата от 500 лв., представляваща обезщетение за причинените с деянието неимуществени вреди, като гражданският иск за неимуществени вреди над уважения размер и до претендирания такъв от 1000 лв., е отхвърлил като неоснователен. С новата присъда в тежест на подсъдимия били възложени направените по делото разноски, включително и тези в полза на частния обвинител и граждански ищец Г. М.. Касационната жалба на подсъдимия Г., депозирана чрез защитника му е допустима – подадена е от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.1 вр.чл.319 ал.1 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия е неоснователна. Отправените срещу въззивната присъда възражения по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на ОС Монтана, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.209 ал.2 от НК, довели до осъждането на подсъдимия Г.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за неустановеност на авторството на инкриминираното деяние и неговата несъставомерност по повдигнатото му обвинение, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправените към настоящата инстанция искания за отмяна на атакуваната присъда и потвърждаване на първоинстанционната такава, касаторът на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция самият процесуален закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на жалбоподателя Г. единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от МОС фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че изводите си съдът е направил въз основа на избирателно кредитиране на доказателства, като е поставил в основата на осъдителната присъда показанията на пострадалата Г. М., която освен че е конституирана като частен обвинител и граждански ищец, е и с доказано психическо заболяване. Във връзка с последното се сочи, че като не е отчел заключението на съдебнопсихиатричната и психологическа експертиза на М., според която тя „...не е в състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава обяснения за тях...“, въззивният съд е тълкувал превратно експертното заключение, а това го е довело до грешно кредитиране на тези свидетелски показания. В същото време, за да изключи тезата на подсъдимия, че отсъствието му от [населено място] на инкриминираната дата изключва възможността той да е автор на деянието, за което е обвинен, окръжният съд не е обсъдил представеното от Г. доказателство – контролен талон № ....., издаден от КАТ-ПП-М. и връчен му лично на 27.05.2011 г. в [населено място]. Защитникът на подсъдимия, който е автор на касационната жалба, е игнорирал съществения факт, че в мотивите към въззивната присъда, атакувана в настоящото касационно производство, МОС е дал подробен отговор на всички въпроси, регламентирани в разпоредбата на чл.301 от НПК и е стигнал до крайния си извод за доказана престъпна съставомерност на поведението на подсъдимия Г. след свой собствен цялостен анализ на доказателствената съвкупност. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието сочат единствено на субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Възраженията срещу кредитиране показанията на пострадалата свидетелка М. имат своето основание в заключението на съдебнопсихиатричната и психологична експертиза. Представената по делото медицинска документация, касаеща Г. М. установява психично заболяване – „параноидна шизофрения – непрекъснато протичане“. Неговото наличие е потвърдено в експертното заключение, прието в хода на първоинстанционното производство, според което при освидетелстваната се констатира и изразена емоционално-волева промяна на личността. Именно тази експертиза сочи, че поради заболяването си, към месец май 2011 г. св.Г. М. не е могла да разбира интересите си и да контролира своите действия. В същото време, това становище на експертите правилно е интерпретирано от въззивната инстанция като изясняващо причините за конкретното поведението на пострадалата при подписване договора с [фирма] - то сочило на неосведоменост за конкретното правно значимо действие, което е извършила, за последиците от него спрямо имуществената й сфера и неопитността й в тези взаимоотношения. Според твърденията на Г. М. тъкмо тези особености на психичното й здраве е използвал подсъдимия Г., за да реализира имотната облага за себе си. Изтъкнатите от защитата съмнения относно годността на пострадалата да свидетелства предвид заключението на експертите, че не е в състояние правилно да възприема фактите и да дава достоверни обяснения за тях, успешно са преодолени чрез надлежно приобщените по делото производни доказателствени източници. Чрез показанията си св.В. М. – майка и попечител на пострадалата се изяснява по несъмнен начин целият механизъм на деянието, включително и обстоятелствата, че на инкриминираната дата дъщеря й е била доведена до дома им от подсъдимия Г. с автомобил и след като си е взела документа за самоличност, отново е излязла с него. Тези факти категорично опровергават тезата на подсъдимия, че не би могъл да извърши престъплението, за което е обвинен, тъй като на същата дата е бил в [населено място], на 40 км от [населено място] /представеният от него документ не изключва възможността двете събития да са се случили в един ден/. Обстоятелството, че на 27.05.2011 г. подсъдимият Г. е посетил офиса на [фирма] в центъра на [населено място] заедно с пострадалата М., се установява безспорно и чрез показанията на св.М.. Тъкмо тя е била служителят, приел и обслужил двамата, като подписала инкриминирания договор между мобилния оператор и Г. М., а след това го предала заедно с две СИМ-карти и мобилен апарат на подсъдимия Г.. Показанията на тази свидетелка също безспорно установяват верността на твърденията на пострадалата, свързани с изясняване извършването на изпълнителното деяние и неговото авторство. Ето защо настоящата инстанция не констатира основания да бъде оспорен осъщественият от въззивния съд анализ на посочените източници на доказателства, както и достигнатият въз основа на него извод, че в своето единство те установяват по несъмнен начин и авторството на престъплението – предмет на делото, и неговата субективна съставомерност. Настоящият касационен състав не споделя и доводът, залегнал в жалбата на подсъдимия Г. за това, че деянието не е осъществено от обективна страна, тъй като пострадалата не е платила сумата от 742 лв., възприета като причинената й имотна вреда, доколкото същата не е излязла от патримониума й. На този довод въззивният съд също е отделил необходимото внимание, като е изложил съображения, изцяло споделени от този състав на ВКС. Използвайки заблуждението на св.Г. М. за това, че ще се подпише като „поръчител“ на договор между него и [фирма], произтичащо от неосведомеността й и неопитността й в тези взаимоотношения като последица от психичното й заболяване, подсъдимият е придобил две СИМ-карти и мобилен апарат. Ползвал е услугите на оператора и независимо от плащанията по две фактури, с нарастването на задълженията по договора преустановил изпълнението му, не се интересувал от размера на дължимата сума, с което е натрупал дълг в тежест на пострадалата Г. М.. Така за последната настъпила имотна вреда, която е в причинна връзка със сключения от нея договор под въздействие на подсъдимия. С оглед тези съображения ВКС прие, че крайните изводи на въззивния съд за доказаност на авторството на престъплението и на неговата обективна и субективна съставомерност не са направени в нарушение на процесуални правила, посочени в касационната жалба на подсъдимия и неговия защитник. Доказателствените източници в своята съвкупност, подробно обсъдени в мотивите на атакуваната присъда категорично и несъмнено установяват, че подсъдимият Г. е извършил престъплението по чл.209 ал.2 от НК, поради което касационната инстанция намира, че атакуваният съдебен акт е законосъобразен и не е налице касационното основание по чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК. Макар оплакването за явна несправедливост на наказанието да е отразено в жалбата на подсъдимия в контекста на неправилното му осъждане, настоящият касационен състав счита, че няма да излезе извън рамките на компетентността си, ако се произнесе по него като самостоятелно оплакване, след като в жалбата се съдържа в най-общ смисъл възражение по отношение справедливостта на отсъденото наказание. Изхождайки от това свое разбиране, настоящият съдебен състав обсъди атакуваната присъда на ОС Монтана по ВНОХД № 38/2015 г. и от гледна точка на касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, като намери същата за справедлива. Наложеното на подсъдимия Г. наказание за извършеното престъпление е „лишаване от свобода“ за срок от 6 /шест/ месеца. То е в близост до общия минимум на наказанието „лишаване от свобода“ съобразно нормата на чл.39 ал.1 от НК, тъй като санкционната част на разпоредбата на чл.209 ал.2 от НК не съдържа специален минимум. Обсъдена е и възможността за приложение института на условното осъждане, която законосъобразно е изключена предвид наличието на предходно осъждане на подсъдимия за престъпление от общ характер с наложено наказание „лишаване от свобода“. Определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия Г. изпълнява целите по чл. 36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Съобразно изводите си за законосъобразност на проверяваната присъда на ОС Монтана в нейната наказателна част, касационната инстанция намира че тя е такава и в гражданско-осъдителната й част, поради което и това оплакване на подсъдимия следва да бъде оценено като неоснователно. Що се отнася до претенцията на частния обвинител и граждански ищец за присъждане направените от него разноски в касационното производство, настоящият съдебен състав намери, че поради липса на надлежно представени доказателства за това, че такива разноски са направени и за техния размер, искането следва да бъде оставено без уважение. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъдата от 08.06.2015 г., постановено по ВНОХД № 38/2015 г. по описа на Окръжен съд Монтана, наказателно отделение. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на частния обвинител и граждански ищец за присъждане на разноските пред касационната инстанция. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.