Р Е Ш Е Н И Е №448 гр.С., 07.02.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., Второ гражданско отделение в съдебно заседание на дванадесети октомври две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА със секретар Зоя Якимова изслуша докладваното от председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ гражданско дело под № 206/2010 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 749 от 12.07.2010 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 546 от 17.11.2009 год. по в.гр.дело № 741/2009 год. на П. окръжен съд, гражданска колегия, четвърти въззивен състав, с което е отменено решение № 150 от 22.05.2009 год. по гр.дело № 28/2008 год. на В. районен съд и е уважен предявения срещу Държавно ловно стопанство „Р.”-гр.Р. иск по чл.108 ЗС, като е прието за установено, че [фирма],[населено място] е собственик на Л. д. „Ч.п.” в едноименната местност на [община] с площ 187 кв.м., на два етажа, масивен, построен през 1992 год., в горски фонд, отдел 291-І, заедно с отстъпеното право на строеж и изградената инфраструктура /електропровод, трансформатор, водопровод и др./ и е осъдено ответното стопанство да предаде владението върху имота. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: съставлява ли акт на преструктуриране чрез отделяне на стопанската дейност съгласно § 5 от ПЗР на Закона за горите, апортирането през 2001 год. като непарична вноска в частно търговско дружество, в което държавата е акционер, на предоставен за оперативно управление по чл.12 ЗГ/отм./ на горско стопанство недвижим имот – публична държавна собственост? С жалбата се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск. Ответникът по касация [фирма],[населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна. Преди да се произнесе по основателността на касационната жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че със заповед № РД-41-168 от 15.03.2001 год. министърът на земеделието и горите е извършил преструктуриране на горскостопанската дейност и разпределяне на имуществото, като процесният имот е бил изваден от имуществената сфера на държавното лесничейство /сега Д.-Р./ и предаден като непарична вноска в акционерно дружество, в което държавата е акционер. Прието е, че заповедта има два елемента - изваждане на имота от имуществената сфера на държавното лесничейство и внасянето му в акционерното дружество като самостоятелен търговски субект. Според въззивния съд, първият елемент е последица от имуществените промени, настъпили с преструктурирането и разделянето на активите след приемане на новия Закон за горите и е функция на министъра, дадена с § 5 от ПЗР на същия закон, а втория – от правомощията му, дадени[населено място] за реда за упражняване правата на държавата в предприятията, действал към онзи момент /обн., ДВ, бр.10 от 01.02.1994 год. и отм. с ДВ, бр.51 от 03.06.2003 год./. Прието е, че както заповедта от 15.03.2001 год., така и последващите вписвания на увеличаването на капитала на [фирма] с решение № 608 от 28.03.2001 год. по ф.дело № 473/1999 год. на ОС-Пазарджик и на капитала на дружеството-ищец с решение № 1875 от 14.11.2002 год. по ф.дело № 731/2002 год. на същия съд чрез апортиране на процесния имот са съобразени с изискванията на Закона за горите, ПРУПСДП и Търговския закон /чл.72, 73, 193 и 196/ и че дружеството-ищец се легитимира като собственик на имота. Прието е, че липсват доказателства към 2001-2002 год. същият имот да е бил публична държавна собственост, а и до изменението с ДВ, бр.16 от 2003 год., чл.7 ЗГ не бил боравил с термините публична и частна държавна собственост. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. приема, че в случая апортирането на процесния недвижим имот през 2001 год. като непарична вноска в частно търговско дружество, в което държавата е акционер, не съставлява акт на преструктуриране чрез отделяне на стопанската дейност съгласно § 5 от ПЗР на Закона за горите. С действащия Закон за горите /ДВ, бр.125 от 1997 год./ беше променена организацията на горския фонд, като стопанската дейност, свързана с използването на държавния горски фонд не беше включена като функция и задача в дейността на регионалните управления на горите и на подчинените им държавни лесничейства. Съгласно чл.24 ЗГ, държавните лесничейства като юридически лица осъществяват управлението на държавния горски фонд, охраната и контрола върху горите и земите от горския фонд, както и върху горите по чл.2, ал.3 от закона в определения им район, но без стопанска дейност. Съгласно лаконичната разпоредба на § 5 от ПЗР на ЗГ, „министърът на земеделието, горите и аграрната реформа преструктурира съществуващите горски стопанства”. Преструктурирането по смисъла на преходната разпоредба се изразява в организационно-структурни промени и като последица от тях – промени в имуществото. Разделянето на функциите по § 5 от ПЗР на ЗГ се състои в изваждане на имуществото от държавното предприятие, което не е търговско дружество и по закон не може да извършва стопанска дейност и внасянето му в търговско дружество, в което държавата е едноличен собственик на капитала. Смисълът на преструктурирането е отделяне на стопанската дейност от останалите функции на държавното предприятие и преминаване на стопанската дейност заедно с обслужващото я имущество в търговско дружество – самостоятелен стопански субект, в който държавата е едноличен собственик на капитала, т.е. имуществото остава в патримониума на държавата. Заповед № РД-41-168 от 15.03.2001 год., с която министърът на земеделието и горите е дал съгласието си, министерството, в качеството му на акционер в [фирма], да участва в увеличаването на капитала на дружеството чрез непарична вноска на процесния „Л. д.-Ч. п.”, не е издадена на основание § 5 от ПЗР на ЗГ. В заповедта липсва волеизявление за структурна промяна в лесничейството чрез отделяне на стопанската дейност и преминаването й в [фирма], за да се приеме, че задължението да се предаде имота на акционерното дружество произтича от предприети организационни промени по преструктуриране. Както се посочи, като акт на преструктуриране заповедта от 15.03.2001 год. би могла да се разглежда само ако имотът беше внесен в търговско дружество, в което държавата е едноличен собственик на капитала, тъй като само в такива случаи съответният министър упражнява правата на държавата /чл.10, ал.1 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията – ПРУПСДП/. По делото няма спор, че [фирма] не е търговско дружество, в което държавата е едноличен собственик на капитала или че е правоприемник на такова дружество. Правото да се увеличи капитала на дружеството принадлежи на държавата като едноличен собственик – чл.10, ал.1 и чл.15, т.2 ПРУПСДП, защото само в тези случаи министърът упражнява правата на държавата по смисъла на § 5 от ПЗР на ЗГ. В случаите, в които държавата е акционер /чл.12 и чл.20, ал.1 ПРУПСДП/, министърът само дава съгласие, а вземането на решение е от компетентност на общото събрание на дружеството. От изложеното дотук, следва да се приеме, че заповед № РД-41-168 от 15.03.2001 год. не съставлява акт на преструктуриране по смисъла на § 5 от ПЗР на ЗГ, а представлява акт на разпореждане с недвижим имот държавна собственост в полза на частен търговски субект /[фирма]/ по смисъла на § 3, ал.2 ЗГ. Доколкото по делото няма спор, че при апортирането на процесния имот-първоначално в капитала на [фирма] – от държавата като акционер чрез Министерството на земеделието и горите, а след това – в капитала на ищцовото дружество [фирма] от акционера [фирма], са спазени изискванията на Търговския закон /чл.72 и чл.73/, следва да се прецени дали е основателно възражението на ответника/сега касатор/, че имотът е публична държавна собственост, който не може да бъде внасян като апортна вноска в капитала на търговско дружество. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че въззивният съд правилно е приел, че липсват законови разпоредби, даващи основание да се приеме, че процесната постройка, изградена въз основа на право на строеж в горския фонд е публична държавна собственост към меродавния момент – 2001 и 2002 година, когато са извършени непаричните вноски, по силата на които ищцовото акционерно дружество претендира да е собственик на имота към настоящия момент. Съгласно чл.17, ал.2 от Конституцията на Р. Б., собствеността е публична и частна. Не всеки правен субект обаче може да е носител на право на публична собственост. Това предполага властнически правомощия и се осъществява в полза на обществения интерес, което означава, че единствено държавата и общините са субекти на правото на публична собственост. С оглед качеството на субекта, който упражнява правото на държавна собственост върху предоставеното му за управление и стопанисване държавно имущество, публична държавна собственост са имотите, предоставени на държавните юридически лица за стопанисване и управление във връзка с изпълнение на властнически правомощия, и то само ако обектите имат предназначение трайно да задоволяват обществени потребности от национално значение чрез общо ползване. Статутът на имотите като публична държавна собственост не се определя от това дали за тях е издаден акт за публична държавна собственост или не, тъй като съгласно чл.5, ал.1 и ал.3 от Закона за държавната собственост, актовете за държавна собственост не пораждат права, а само констатират и удостоверяват такива права. Публична държавна собственост са само онези вещи на държавата, които са определени като такива с решение на М. съвет /чл.6, ал.2 ЗДС/ или със закон. Такива са изчерпателно посочените в чл.18, ал.1 от КРБ, както и в чл.2, ал.2 ЗДС обекти и имоти. В случая, не може да се приеме, че процесната двуетажна вилна сграда, находяща се в терен, част от горския фонд, на 15 км югозападно от[населено място], състояща се от помещения за хранене/на първо ниво/, три спални /на второ ниво/ и две спални /на трето ниво/, ползвана сезонно за почивка поради отдалечеността й от населеното място /срвн. заключението на вещите лица, извършили оценка на непаричната вноска по т.дело № 343/20021 год. на ОС-Пазарджик/, е била предоставена на държавно учреждение за упражняване на властнически правомощия /чл.2, ал.2, т.4 ЗДС/, нито че е обект, чието предназначение е трайно да задоволява обществени потребности от национално значение чрез общо ползване /чл.2, ал.2, т.5 ЗДС/. В същия смисъл е налице и практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК/срвн. решение № 403 от 25.05.2010 год. по гр.дело № 5024/2008 год. І г.о., постановено по спор относно характера на държавната собственост върху имот, предоставен на държавно учреждение като почивна база/. Предвид на това, възражението на ответника/сега касатор/, че имотът е представлявал публична държавна собственост преди и към 15.03.2001 год. правилно е намерено за неоснователно. Неоснователно е и последното, заявено като евентуално, възражение на ответника/сега касатор/, че дори имотът да е бил частна държавна собственост, разпореждането с него на 15.03.2001 год. е извършено в нарушение на установения за това в ЗДС и ППЗДС ред. Освен при учредяване на дружеството, непарична вноска може да се направи и в един последващ неговото възникване момент /чл.193 ТЗ/. В тези случаи /такъв е и процесния/ става въпрос за ненаименуван договор, аналогичен на договора за замяна, като при извършването на последващ апорт се изисква спазването на специални правила, свързани с оценката на стойността на апортираното право /чл.72, ал.2 ТЗ/ и необходимостта от изменение на дружествения договор /чл.72, ал.1 ТЗ/. Когато предмет на непаричната вноска е вещно право върху недвижим имот, е предвидена облекчена форма за действителност, като императивното изискване по чл.18 ЗЗД е заменено с писмена форма с нотариална заверка на подписа на прехвърлителя /чл.73, ал.1 ТЗ/. Правилата на договора за замяна, които препращат към уредбата на договора за продажба /чл.223 ЗЗД/ намират приложение и по отношение прехвърлянето на вещно право от апортиращия при последващ апорт в търговско дружество. В случая, § 3, ал.2 от ПЗР на Закона за горите предвижда, че разпореждането с недвижими имоти, стопанисвани и управлявани от Н. управление по горите и от неговите органи и поделения, се извършва от министъра на земеделието, горите и аграрната реформа при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на закона. В § 6, ал.1 от ППЗГ е предвидено, че замяната /както и продажбата, отдаването под наем и учредяването на вещни права върху недвижимите имоти по § 3, ал.2 от ПЗР на ЗГ/ се извършват със заповед на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, въз основа на която се сключва писмен договор от ръководителя на Н., който подлежи на вписване от нотариуса по местонахождението на имота. С приемането на Закона за горите /ДВ, бр.125/1997 год./ се въведе общото редово понятие „държавна собственост”, а отделните видови понятия „публична” и „частна” държавна собственост бяха въведени в същия закон с изменението му с ДВ, бр.16 от 2003 год. След като в § 3, ал.2 от ПЗР на Закона за горите, изрично е предвидено, че разпореждането /в т.ч. замяната/ с недвижими имоти, стопанисвани и управлявани от Н. управление по горите и от неговите органи и поделения, се извършва от министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, тази разпоредба се явява специална спрямо общото правило на чл.46 ЗДС, според което разпореждането с недвижими имоти – частна държавна собственост, предоставени на ведомства, се извършва по искане на ръководителя на ведомството съобразно изискванията на този закон от областния управител по ред, определен от М. съвет. Отделно от това, с § 6, ал.1 от ППЗГ отново изрично е предвидено, че разпореждането /в т.ч. замяната/ се извършва със заповед на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, въз основа на която ръководителят на Н. управление по горите сключва договор в писмена форма, с което се детайлизира специалния ред за разпореждане, установен от Закона за горите по отношение на общите разпоредби на Закона за собствеността. При наличието на специалните разпоредби на § 3, ал.2 от ПЗР на ЗГ, съотв. § 6, ал.1 от ПЗР на ППЗГ/действащ към онзи момент/, заповед № РД-41-168 от 15.03.2001 год. на министъра на земеделието и горите е издадена в съответствие със законовите му правомощия да извършва разпореждания с недвижими имоти – частна държавна собственост, стопанисвани и управлявани от Н. управление по горите и от неговите органи и поделения. В обобщение, законосъобразно въззивният съд е приел, че както заповедта от 15.03.2001 год., така и последващите вписвания на увеличаването на капитала – на [фирма] и [фирма], чрез последователното апортиране на недвижимия имот не са нищожни, а въз основа на тях е било извършено валидно разпореждане, поради което дружеството-ищец се легитимира като собственик на процесния ловен дом. Ревандикационната претенция е основателна и правилно е била уважена, поради което въззивното решение е постановено в отсъствието на пороци по чл.281, т.3 ГПК и следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 546 от 17.11.2009 год. по в.гр.дело № 741/2009 год. на П. окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/