6 Р Е Ш Е Н И Е № 162 гр. София, 04.02.2021 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: Жанина Начева Петя Шишкова при секретар Галина Иванова и в присъствието на прокурора от ВКП Кирил Иванов, като изслуша докладваното от съдия Шишкова КД № 493/20г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на В. С. Г. срещу решение № 56 от 30.03.2020г., постановено по ВНОХД № 583/2019г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С атакуваното решение присъда № 78 от 30.07.2019г. по НОХД № 1063/19г. на Пловдивския окръжен съд е изменена, като подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за управление на МПС в нарушение на чл.116 от ЗДвП, и е потвърдена в останалата й част. В жалбата се иска намаляване на наказанието с приложение на чл.55, ал.1 и чл.66, ал.1 от НК. Счита, че отчетените от въззивния съд смекчаващи обстоятелства следва да бъдат определени като „многобройни“, както и че оценката на отегчаващи обстоятелства е неправилна. Твърди, че действията на подсъдимия след осъществяване на деянието се субсумират в квалифициращия признак „избягал от местопроизшествието“, и че нарушението на чл.70, ал.1 не е установено по надлежен ред. По реда на чл.351, ал.4 от НПК частните обвинители Л. и Д. са изразили становище, че жалбата е неоснователна. В съдебно заседание защитниците на подсъдимия поддържат касационната жалба. Искането за приложение на чл.55, ал.1 от НК аргументират с многобройните смекчаващи обстоятелства, каквито са чистото съдебно минало, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина и доброволното предаване на автомобила, семейното положение на Г., и най-вече с факта на съпричиняване от страна на пострадалия. Обосновават тезата си, че не се налага ефективно изтърпяване на наказанието с данните за личността на дееца, както и с особеностите на допуснатото нарушение, изразяващо се в отклоняване на вниманието само за около половин секунда. Считат, че миналите нарушения на правилата за движение следва да бъдат отчетени при определяне срока на допълнителното наказание „лишаване от правоуправление“, а не с начина на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“. Представителят на прокуратурата намира жалбата за неоснователна. Според него всички доводи на касатора са били предмет на обсъждане и са преценени правилно от въззивния съд, а наказанието е изключително занижено. Моли решението да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият изразява съжаление за извършеното. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: Подсъдимият В. Г. е признат за виновен в това, че на 31.05.2018г. в с. Милево, община Садово, при управление на МПС – л.а. марка "Х.“, нарушил правилата за движение - чл. 20 ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на К. Д. Л., като деецът избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343 ал.3, б."б", пр.1, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, го е осъдил на лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца при първоначален „общ“ режим на изтърпяване на наказанието, и на лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. Съдебното следствие пред първоинстанционния съд е проведено по реда на гл.ХХVІІ от НПК, като подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил, да не се събират доказателства за тях. Наказанието, наложено на Г. е съобразено с разпоредбата на чл.58а, ал.1 от НК. Преди да разгледа искането за констатиране на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, ВКС намери за необходимо да отговори на възражението, касаещо процесуалната законосъобразност на постановеното решение. В жалбата се твърди, че изводът за допуснато нарушение на чл.70, ал.1 от ЗДвП почива единствено на предположения, а не на събрани по надлежния ред доказателства, тъй като липсва обвинение в тази насока. Оплакването е неоснователно. Избраните и стриктно приложени в хода на съдебното следствие особени правила на гл.ХХVІІ от НПК, не ограничат съда във възможността да приема за установени обстоятелства, извън изпълващите с конкретно съдържание елементите от състава на престъплението. По реда на чл.371, т.2 от НПК подсъдимият признава всички факти по обвинението, посочени в обвинителния акт. Това са фактите, включени в предмета на доказване. Съгласно чл.102, т.3 от НПК такива са и обстоятелствата, относими към отговорността. Нарушението на чл.70, ал.1 от ЗДвП не е елемент от състава на престъплението, тъй като е допуснато след осъществяване на деянието и няма как да се намира в причинна връзка с вредоносния резултат. Особеност в случая е, че причина за нарушението е желанието на Г. да напусне незабелязано местопрестъплението, а последното обстоятелство е отчетено от законодателя като по-тежко квалифициращ признак. Въпреки че е осъществено за улесняване на бягството му, управлението на МПС без светлини обективно е застрашило останалите участници в движението, характеризира негативно извършителя и в този смисъл представлява отегчаващо обстоятелство, свързано с отговорността. Изводът, че Г. е нарушил чл.70, ал.1 от ЗДвП, съобразно разпоредбата на чл. 373, ал.3 от НПК, е законосъобразен, тъй като почива на изложените в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти. Въззивният съд е приел за установено, че след удара Г. изключил светлините на автомобила и продължил движението си в посока с. Мирово. Управлявал превозното средство по този начин, докато не се разминал със св.Г., който му подал сигнал да ги включи. Това обстоятелство фигурира и във фактическата обстановка, изложена в обвинителния акт, поради което съдът е разполагал с процесуалната възможност да го обсъжда при на индивидуализация на наказанието, без да е събирал доказателства за установяването му. Следващият спорен въпрос, който е от значение за проверката на справедливостта на наказанието, е дали действията на подсъдимия, насочени към заличаване на следите от удара, се обхващат от по-тежката квалификация «бягство от местопроизшествието». Настоящият съдебен състав не споделя виждането, че опитът за ремонт на автомобила следва да се третира като отегчаващо обстоятелство. Съдебната практика, включително и задължителната такава /ППВС № 1 от 1983г./, е категорична, че квалифициращият признак държи сметка за причините, поради които деецът е напуснал местопроизшествието. Възможно е те да са извинителни, например да откара пострадал или сам да посети болнично заведение. Сред неизвинителните причини са желанието да се укрие, да заличи участието си в престъплението или да укрие доказателства. В случая е налице именно последната хипотеза. Г. е възнамерявал да ремонтира повредените части на автомобила си, за да попречи при евентуален оглед да бъдат открити следи от престъплението. След като намерението, с което водачът е напуснал мястото на произшествието е част от фактите, относими към квалифициращия признак, степента на реализация на това намерение не може да се третира отделно като самостоятелство обстоятелство от значение за размера на наказанието. При това в конкретния случай не се е стигнало до постигане на целта, тъй като преди следите да бъдат заличени в автосервиза, подсъдимият сам е посочил на разследващите органи местонахождението му. Съществува и процесуална пречка опитът на Г. да ремонтира автомобила да се цени като отегчаващо обстоятелство. Директива 2016/343/ЕС относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност прокламира правото на лицата да запазят мълчание и да не се самоуличават. Разследваните лица или тези, срещу които има наказателно обвинение по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ нямат задължение да представят доказателства които биха довели до уличаването им, и това не следва да се отчита в тяхна вреда. За осъщественото престъпление е предвидена санкция лишаване от свобода за срок от три до петнадесет години. Преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК апелативният съд е приел за справедливо лишаването от свобода за срок от четири години. Определеният размер на наказанието кореспондира на констатиран превес на смекчаващи обстоятелства. Такива са чистото съдебно минало на Г., семейната и трудова ангажираност, съпричиняването от страна на пострадалия, изразеното съжаление за извършеното. Отегчаващо обстоятелство представляват допуснатите в миналото и в нощта на произшествието други нарушения на правилата за движение, характеризиращи го като недисциплиниран водач на МПС. След самостоятелна преценка на изложените обстоятелства, ВКС намери, че искането за приложение на чл.66, ал.1 от НК следва да бъде уважено. Не може да бъде споделена тезата, че е наложително Г. да бъде изолиран в пенитенциарно заведение. Данните за извършителя, както и процесуалното му поведение дават основание за извод, че реакцията към извършеното е силно критична. Самото наказателно производство също е изиграло поправителна и възпираща роля, а именно преценката за възможността за постигане целите на индивидуалната превенция са водещи при определяне на начина на изпълнение на наказанието. Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че за конкретния подсъдим строгостта на санкцията е завишена допълнително, тъй като кумулативното наказание го лишава не само от право да управлява МПС, но и да упражнява професията си, източник на доходи за семейството му. Ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в конкретния случай представлява прекомерна репресия, поради което в тази част въззивното решение следва да бъде изменено, като на подсъдимия Г. бъде определен изпитателен срок в максимален размер. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и ал.2, т.3 от НПК, съдът Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 56 от 30.03.2020г. по ВНОХД № 583/2019г. на Пловдивския апелативен съд, като на основание чл.66, ал.1 от НК отлага изпълнението на наложеното на В. С. Г. наказание лишаване от свобода за изпитателен срок от 5 /пет/ години. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.