Р Е Ш Е Н И Е № 432 София, 26 ноември 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Тома Комов като изслуша докладваното от съдия Д. Атанасова наказателно дело № 1182/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 2 от НПК. Същото е образувано по искане на осъдения Д. Т. С. за възобновяване на внохд № 1837/14г. дело по описа на СГС, НО-ІV въззивен състав и на нохд № 2303/14г. по описа на СРС, НО-95 състав, отмяна на постановените по тях съдебни актове и връщане на делото на първата инстанция за ново разглеждане. От съдържанието на искането, макар и лаконично могат да се изведат всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното дело по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. В съдебното заседание пред касационния съд представителят на ВКП изразява становище, че искането е неоснователно, поради което следва да бъде оставено без уважение. Не са допуснати съществени процесуални нарушения, както и нарушения на материалния закон. Намира за справедливо наложеното наказание. Адвокат Б., назначена в качеството на служебен защитник на осъдения, пледира за уважаване на искането за възобновяване, тъй като смята, че са налице, сочените в него основания за това. Осъденият Д. С. моли за връщане на делото за ново разглеждане. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Атакуваният по извънредния способ съдебен акт е от категорията на визираните в чл. 419 от НПК и чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Постановената първоинстанционна присъда е била потвърдена с въззивно решение, което е влязло в сила и не е било проверявано по касационен ред. Искането е направено в законоустановения срок по чл. 421, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, е неоснователно. С присъда от 20.03.2014г., постановена по нохд № 2303/14г. по описа на СРС, НО - 95 състав, подсъдимият Д. Т. С. е бил признат за виновен в това, че на 22.03.2013г. в [населено място], в съучастие като съизвършители със С. К., при условията на опасен рецидив, чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, отнел чужди движими вещи, на обща стойност 1 990,16лева, от владението на К. В., без негово съгласие и с намерение противозаконнон да ги присвои, поради което и на основание чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.29, ал.1, б.”А” от НК и чл.58а от НК му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и четири месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор. Със същата присъда е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл.196, ал.1, т.2, вр. чл.195, ал.1, т.3, пр.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. чл.29, ал.1, б.”А” от НК и С. К., който не е депозирал искане за възобновяване. В тежест на двамата са били възложени деловодните разноски. С въззивно решение № 588 от 10.06.2014г., постановено по внохд № 1837/14г., Софийски градски съд, ІV въззивен състав е потвърдил атакуваната пред него първоинстанционна присъда. Първоинстанционното производство е проведено по реда на Глава двадесет и седма от НПК, в рамките на съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, при което двамата подсъдими Д. С. и С. К. са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като са се съгласили да не се събират доказателства за тях. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си по чл.372, ал.4 от НПК, постановявайки, че производството ще се проведе в рамките на диференцираната процедура, след като е установил, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства. В горепосоченото особено производство, подсъдимите получават по-леко наказание, но същевременно се съгласяват с известни процесуални ограничения, свързани с възможността да спорят по поддържаните от прокурора факти и във връзка с това да участват непосредствено и лично в събирането на доказателства и проверката на доказателствените средства, поради което допустимата им защита остава ограничена в рамките на признатите по обвинителния акт фактически положения. В хода на първоинстанционното производство, двамата подсъдими са изразили желание делото да се разгледа по реда на съкратеното съдебно следствие. Съдът е изпълнил задължението си, визирано в чл.372, ал.1 от НПК, като е разяснил правата им по чл.371 от НПК и ги е уведомил, че доказателствата, събрани от досъдебното производство и направените самопризнания ще се ползват при постановяване на присъдата. След което подсъдимите отново са изразили по ясен начин волята си производството да протече по реда на съкратеното съдебно следствие и са заявили, че са разбрали правата си, разяснени от съда. В искането за възобновяване/ изготвено собственоръчно от осъдения С./ обаче, той излага доводи, които сочат на оспорване на признатите факти и твърдения за недоказаност на обвинението. Независимо, че подобни доводи са били направени и пред въззивната инстанция, която аргументирано не ги е възприела, след като е обсъдила доказателствената обезпеченост на признатите от подсъдимите фактически положения, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че съгласно ТР № 1 от 06.04.2009г. на ВКС цялостното признаване на фактите, изложени в обвинителния акт, обуславя ограничения в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният съд проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство и законосъобразността на доказателствената преценка. Също така следи за спазване регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие, както и относно спазване изискванията на чл.373, ал.2 и 3 от НПК при постановяване на присъдата. При установено изпълнение на лимитираните правни предписания, въззивната инстанция не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти, поради което не може да се приеме, че е допуснато нарушение от въззивния съд по реализиране на процедурата по Глава двадесет и седма от НПК. Отново във връзка с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, изявленията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК не могат за бъдат оттеглени след постановяване на определението по чл.372, ал.4 от НПК. Също така е съществено да се посочи, че изискуемата се от закона подкрепа на самопризнанията от приобщения доказателствен материал не следва да се отъждествява с необходимост от изключителна и пълна еднопосочност на фактическите данни, което принципно практически е невъзможно или трудно достижимо. Необходимо и достатъчно условие за приложението на диференцираната процедура е доказателствата убедително да потвърждават фактите, при това правно релевантните. Принципно незначителните противоречия не представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата по чл.371, т.2 от НПК. При фактическия анализ и юридическа оценка на доказателствената съвкупност в производството по Глава двадесет и седма от НПК е недопустимо да бъдат прилагани по-строги критерии и изисквания от тези, установени в теорията и практиката относно правилното формиране на вътрешното убеждение при производствата, проведени по общия ред. В контекста на изложеното, решаващите съдилища не са допуснали нарушения при провеждането на диференцираната процедура, включително и относно дейността си по оценка на доказателствената съвкупност. Във връзка с възраженията за явна несправедливост на наказанията следва да се посочи, че предходните съдилища правилно са приели, че наказанията подлежат на определяне по правилата, визирани в разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, която задължава съда да приложи разпоредбата на чл.58а от НК. В рамките на вярно индивидуализираните още от първата инстанция смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, решаващите съдилища са достигнали до правилни изводи, които се споделят от тази инстанция, а именно, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да обуславят приложението на чл.55 от НК, респективно индивидуализиране на наказанието при условията на чл.58а, ал.4 от НК. Значимите за определяне на наказанието обстоятелства, преценени при хипотезата на чл.54 от НК, в тяхната взаимна връзка и в контекста на степента на обществена опасност на деянието и дееца, са довели до вярно индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода, наложено на подсъдимия Д. С. от пет години лишаване от свобода, което правилното е редуцирано с една трета на три години и четири месеца лишаване от свобода, като при неговото определяне не са пренебрегнати и целите по чл.36 от НК. С оглед на всичко гореизложено, определеното на подсъдимия С. наказание не разкрива белезите на явна несправедливост, поради което не се налага намесата на ВКС за неговото намаляване. Неоснователно е оплакването, направено от защитата на подсъдимия С. за това, че съдилищата не се отчели сред смекчаващите обстоятелства направените от подзащитния й самопризнания. Съгласно ТР №1/2009г. на ВКС при определяне на наказанието по правилата на чл.373, ал.2 от НПК, признанието по чл.371, т.2 от НПК не следва да се третира като допълнително смекчаващо отговорността обстоятелство, освен ако то не съставлява елемент от цялостното, обективно проявено на досъдебното производство процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и извършителят, пред каквато хипотеза не сме изправени в настоящият казус. В обобщение може да се каже, че наложеното на подсъдимия С. наказание лишаване от свобода, освен законосъобразно е и справедливо отмерено, като същото е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца. Предвид изложеното, настоящият състав на касационния съд намира, че искането за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. Т. С. за възобновяване на наказателното производство по внохд № 1837/14г. дело по описа на СГС, НО-ІV въззивен състав и на нохд № 2303/14г. по описа на СРС, НО-95 състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: