Ключови фрази
Установителен иск Чл. 124, ал. 1 ГПК * държавна собственост * наследствено правоприемство * мораториум придобивна давност


Решение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 79

София, 11.07.2018 година


В ИМЕТО НА НАРОДА



Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и осемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева

Владимир Йорданов

при участието на секретаря Анета Иванова,

разгледа докладваното от съдия Йорданов

гр.дело N 9 //2017 г.:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 413 от 06.07.2017 г. по делото по касационната жалба на Р. А. П. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 7182 от 26.09.2016 г. по възз. гр. д. № 2345 /2016 г. на Софийски градски съд, с което, като е отменено първоинстанционното решение, е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от ищцата Р. А. П. против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл.124 ГПК, с който се претендира да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на основание давностно владение, осъществено в периода от 01.06.1996 г. - 01.06.2006 г., на апартамент, с площ 40 кв.м. – представляващ гарсониера, индивидуализиран във въззивното решение, заедно с ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху общинско място

Касационно обжалване е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материалноправния въпрос: Може ли имот - частна общинска или държавна собственост да бъде придобит от физическо лице на основание давностно владение, ако давността е изтекла до 01.06.2006 г. Този въпрос е уточнен съгласно приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС както следва: Дали с разпоредбата на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС (ДВ бр. 46 /2006 г.) е постановено спиране на давностния срок по чл.79,ал.1 ЗС за придобиване на имоти частна държавна и общинска собственост, който е започнал да тече на 01.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл.86 ЗС (ДВ бр. 33 /1996 г.), преди този срок да изтече. Прието е, че въпросът е разрешен в противоречие с разрешенията в решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 /2012 г. на ВКС, второ г.о.. решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр.д.№ 1181/2013 г. на ВКС, първо г.о., решение № 558 от 07.01.2011 г. по гр.д.№ 269 /2010 г. на ВКС, второ г.о..

Със същото определение производството по делото е спряно и е предложено на общото събрание на гражданска колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по материалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване.

По предложението е образувано тълкувателно решение № 3 /2017 г. на ОСГК на ВКС, по което с решение от 14.02.2018 г. е отклонено предложението на състава на първо г.о. на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса.

С определение № 413 от 06.07.2017 г. по делото производството е възобновено.

Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, в писмен отговор твърди, че подадената касационна жалба е неоснователна.

По правния въпрос :

В мотивите на тълкувателното решение от 14.02.2018 г. по тълкувателно дело № 3 /2007 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че няма противоречиви разрешения по идентични материалноправни въпроси и доколкото е налице противоречие, то е в решаващите мотиви по съществото на спора, довели до различен краен резултат, но решаващите мотиви според приетото с ТР № 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС, не се обхващат от задължителната съдебна практика за постановяване на тълкувателно решение.по чл.292 ГПК. В мотивите е даден отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване. Прието е, че десетгодишният срок започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г., а не на 31.05..2006 г., откогато е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр. 46 /2006 г./, с което е постановено спиране на давността за определен период от време, удължено впоследствие до 31.12.2017 г.

Към това следва да се добави, че с изменение на § 1 ЗР на ЗД на ЗС - ДВ, бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г., този срок е продължен до 31.12.2022 г.

Настоящият състав споделя дадения в мотивите на тълкувателното решение отговор, че спирането на десетгодишният давностен срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., е постановено преди той да може да изтече.

По съдържанието на въззивното решение:

Въззивният съд е приел следното:

Спорен по делото е въпросът дали имотът - предмет на делото, представляващ частна държавна собственост, е могъл да се придобие от физическо лице на основание давностно владение в периода от 24.12.1994 г. до 31.05.2009 г.

Въззивният съд е приел, че по посочения спорен между страните въпрос е налице противоречива практика, застъпена в две групи решения: решение № 251 от 27.12.2012 г. по гр.д.№ 429 /2012 г. на ВКС, второ г.о.. решение № 253 от 07.01.2014 г. по гр.д.№ 1181 /2013 г. на ВКС, първо г.о., в които се приема, че в периода 01.06.1996 г. – 01.06.2006 г. при осъществяване на всички предпоставки от фактическия състав биха могли да се придобиват имоти – частна държавна / общинска собственост на основание давностно владение.

Обратното разбиране е застъпено в следващата група решения: решение № 246 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 615 /2009 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 38 от 22.02.2010 г. по гр.д. № 2685 /2008 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 108 от 29.03.2010 г. по гр.д. № 296 /2009 г. на ВКС, второ г.о., решение № 3 от 20.04.2012 г. по гр.д. № 724 /2011 г. на ВКС, второ г.о.; решение № 159 от 01.07.2014 г. по гр.д. № 1435 /2014 г. на ВКС, първо г.о.; решение № 127 от 25.11.2014 г. по гр.д. № 3190 /2014 г. на ВКС, второ г.о.

По правния въпрос въззивният съд е приел за правилно приетото във втората група цитирани решения, съгласно което давностен срок за имотите частна държавна и общинска собственост е започнал да тече от 01.06.1996 г., когато влиза в сила изменението на чл.86 ЗС, ДВ бр.33 /1996 г. но течението му е спряно на 31.05.2006 г. до 31.12.2017 г. по силата на § 1ДР на ЗС (посочени са броевете в ДВ, с които срокът е продължаван).

Въззивният съд е приел извода, че вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно в последния ден от срока - 31.05.2006 г. с § 1 ДР ЗС за определен период от време, който към момента на постановяване на въззивното решение е удължен до 31.12.2017 г.

В заключение, въззивният съд е приел, че ищцата не е могла да придобие чрез давностно владение собствеността върху имот, който е частна държавна собственост, поради естеството на собствеността и поради това, че придобивната давност е ограничена времево и че в полза на ищцата не може да бъде признато право на собственост, придобито на оригинерно основание по чл.79,ал.1 ЗС, тъй като не и достига един ден. Поради това предявеният от ищцата иск е неоснователен.

По основателността на касационната жалба (По правилността на въззивното решение в допуснатата до обжалване част):

Доводът, че държавата не е доказала, че е наследник на починалия З. П., тъй като не е изследван въпросът има ли живи роднини по линия на неговия баща, а държавата следваше да представи удостоверение за това, което не е направила, е неоснователен. Същевременно Р. П., която навежда довода, не твърди, че З. П. е оставил конкретен наследник по закон (нито представя доказателства за това).

З. П., който е роден през 1924 г., е починал на 03.02.1992 г. разведен, без деца, братя и сестри и техни низходящи и без родители и други възходящи.

Към момента на смъртта му наследяването по закон се определя от действащите към този момент разпоредби на чл.5 до чл.10 ЗН, които допускат наследяване единствено от съпруг, низходящи (от втора и по-горна степен), възходящи, братя и сестри или техни низходящи.

Действащите към момента на смъртта на З. П. редакции на разпоредбите на чл.5 до чл.10 ЗН не предвиждат наследяване от роднини по линия на неговия баща, които да не са низходящи и възходящи на З. П. и които не са негови братя и сестри или техни низходящи.

Едва с приемането на ал.4 на чл.8 (с ДВ бр.60 от 24.07.1992 г., при липса на изброените наследници, кръгът на наследниците беше разширен с роднините по съребрена линия до шеста степен включително, от които по – близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен. Нормата е материалноправна и няма обратно действие.

Първоинстанционният съд е изложил мотиви в този смисъл, от което е заключил, че държавата е придобила имота на основание наследствено правоприемство от предишния собственик З. П. – по силата на чл.11 ЗН. Първоинстанционният съд е изложил мотиви и за това, че актът за държавна собственост е официален документ, с който се удостоверява възникването на държавната собственост – на правното, така и фактическото основание за придобиване на собствеността.

Във въззивното производство, образувано по въззивна жалба на държавата, спорът се изчерпва до правилността на приложението на правилото на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС, който е въведен с въззивната жалба. В подадения от Р. П. отговор на въззивната жалба не се съдържат доводи за неправилност на първоинстанционното решение и по-конкретно за неправилност на изложените по-горе мотиви на първоинстанционния съд, нито за допуснати от него процесуални нарушения. Поради което въззивният съд не е следвало да разглежда такъв довод (че държавата не е доказала, че е наследник на починалия З. П.), а единствено спорния пред него въпрос за приложението на правилото на § 1 от ЗР на ЗД на ЗС.

Към това следва да се добави и че въпреки приетото от първоинстанционния съд, включително за това, че актът за държавна собственост е официален документ, Р. П. не само не твърди, че З. П. е оставил конкретен наследник по закон (не сочи такъв), но и не представя доказателства за това, с които е могла да се снабди въз основа на издадено в нейна полза съдебно удостоверение при продължителното разглеждане на делото – от подаването на исковата молба на 11.04.2013 г., до приключване на съдебното следствие във въззивната инстанция на 30.06.2016 г., нито прави доказателствени искания.

С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме за неоснователен и доводът за неправилното приложение от въззивния съд на правилото, установено с разпоредбата на § 1 ЗР на ЗД на ЗС.

Разрешението на въззивния съд е в съответствие с установената съдебна практика и с тълкуването, прието в мотивите на ТР № 3 от 14.02.2018 г. по т.д. № 3 / 2017 г. на ОСГК на ВКС, че спирането на десетгодишния давностен срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., е постановено преди той да може да изтече.

От изложеното следва извод, че касационната жалба е неоснователна, че въззивното решение е правилно и съгласно правомощията на касационната инстанция, предвидени в чл.293 ГПК то следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на Държавата за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно. Определено съгласно чл.7ал.2,т.4 от НМРАВ то е в размер на 1 128 лева.

Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът


Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 7182 от 26.09.2016 г. по възз. гр. д. № 2345 /2016 г. на Софийски градски съд

Осъжда Р. А. П. да заплати на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството,, сумата 1 128 (хиляда сто двадесет и осем) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.