Р Е Ш Е Н И Е № 252 гр. София, 30.01.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети ноември през 2016г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора Д. Генчев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1045 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимата Г. Л. П. срещу решение № 355 от 12.08.2016г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 6-ти състав, постановено по ВНОХД № 571/2016г. С жалбата е заявена претенция за допуснато от въззивния съд нарушение на закона с отказа да приложи привилегирования състав по чл. 343а НК. В тази връзка се настоява, че след деянието подсъдимата е направила всичко за спасяването на пострадалия, което е позволявало собственото й състояние с оглед на понесените от самата нея физически травми. Оспорена е констатацията на въззивния съд, че оказването на помощ на пострадалия обективно не е било необходимо поради бързо настъпилия летален изход, като се твърди, че преценката за това е била във възможностите на лице с експертни познания по медицина, но не и на подсъдимата. Според защитника, в показанията на свид. К. се съдържа информация относно разположението на управлявания от подсъдимата автомобил върху пътното платно непосредствено преди отклоняването му вляво, която е следвало да бъде съобразена от въззивния съд. На тази основа е направен извода, че причината за автозлополуката е не извършено от подсъдимата неправилно изпреварване с превишена скорост, а единствено обледената и необработена пътна настилка в участъка на произшествието. Възразява се, че пътния знак А15 регулира движението не в района на произшествието, а в пътен участък преди него. Направено е искане за отмяна на въззивния акт и за пълно оневиняване на подсъдимата. Предложени и са и две допълнителни алтернативи за изход – с отмяна на присъдата и на въззивното решение и връщане на делото за ново съдебно разглеждане или за изменяване на наложеното наказание с редуциране на размера му до възможния минимум съобразно с чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В съдебното заседание пред настоящия състав подсъдимата и защитника й, редовно призовани, не се явяват. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита, че липсват основания за ревизия на оспорения съдебен акт в никоя от желаните от защитата насоки. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение в рамките на очертаните от чл. 347 НПК предели на компетентността си, установи следното: С присъда от 21.04.2016г., постановена по НОХД № 30/2016г., състав на Окръжен съд-гр. Монтана е признал подсъдимата Г. Л. П. за виновна в това, че на 17.01.2015г., на път ІІІ-112, км 0+400, в района на землището на [населено място], при управляване на лек автомобил „О. В.” с рег. [рег.номер на МПС] нарушила правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 1 ЗДвП, чл. 21, ал. 2 ЗДвП и чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на Л. П. С., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК й е определил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК съдът е постановил лишаване на подсъдимата от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години. С оспореното въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като след прилагане на нормата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наложеното на подсъдимата наказание е намалено на една година лишаване от свобода. Извършено е преизчисляване на размера на дължимите от П. разноски по воденето на делото. В останалата й част присъдата е потвърдена. Като водещо в жалбата се очертава искането за пълното оневиняване на подсъдимата, съобразно с правомощието на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК, като в тази връзка практически се предлага на касационния съд да формира фактически извод относно разположението на процесния автомобил непосредствено преди отклоняването му вляво, различен от заложения в оспореното въззивно решение, съответно извеждане на друга причина за автозлополуката, различна от приетата от съдилищата. Това искане не държи сметка за особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможността на касационната инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на доказателствени празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от този съд единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Ето защо касационният съд би могъл да оправдае подсъдим, само ако фактите, установени от съдилищата от предходните инстанции не очертават признаците на престъпление. В случая това фундаментално за упражняването на правомощието по чл. чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК условие отсъства, доколкото приетите от първоинстанционния и от въззивния съд факти описват извършено от подсъдимата вмененото й престъпление. От друга страна, доводите в подкрепа на искането за оправдаване на Г. П., макар и заявени с претенция да сочат на неправилно прилагане на материалния закон, а от тук – и несправедливост на наложеното наказание, всъщност са направени в контекста на извънкасационно основание, каквото е обосноваността на въззивното решение от гледище на съдържащата се в него съдебна оценка на ползваните доказателства и експертни заключения. Обсъждането на тези доводи практически предполага извършване на самостоятелен доказателствен анализ от настоящия състав, а с такова правомощие касационната инстанция не разполага. В случая с касационната жалба не се сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на вътрешната негова увереност по релевантните факти, а е заявено несъгласие с отказа на този съд да възприеме предложената и на неговото внимание собствена на защитника перспектива към част от доказателствата. Тя обаче не е източник на истина и не може да обвърже съда, който при установяването на фактите е задължен да се води от няколко основни законоустановени изисквания: да ползва само валидно събрани и проверени доказателства; да интерпретира същите съобразно с действителното тяхно съдържание, като не допуска превратно негово тълкуване; да изследва всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, без да допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на доказателства. В случая оценката на доказателствата и еднозначното решение на въззивния съд относно достатъчната доказаност и достоверната установеност на приетите с присъдата фактически положения са формулирани при строго спазване на тези императиви. Изводът на съдилищата, че отклонението на процесния автомобил в ляво с навлизане в лентата за насрещно движение е започнало при опит на подсъдимата за връщането му в своята пътна лента не е в конфликт със съдържанието на доказателствените източници, в т.ч. и с показанията на свид. К.. Причината за това отклонение – загубата на странична устойчивост на превозното средство, е компетентно и обосновано свързана от вещото лице по изготвената автотехническа експертиза именно с извършената от П. рязка маневра по връщане на автомобила в своята лента след непозволено изпреварване и при движение със скорост, надвишаваща повече от два пъти максимално допустимата за преминаване през конкретния рисков пътен участък. Категоричен е и експертния извод, че въпреки особеностите на пътната обстановка към момента на злополуката, възприемането на скорост в рамките на разрешената би позволило на подсъдимата безконфликтно да премине през този участък от пътя. С тези експертни изводи съдилищата от предходните инстанции обосновано са се съобразили, поради което е невъзможно да се твърди, че подходът им към тях, както и към доказателствата по делото, е безкритичен и че съдържанието на ползваните информационни източници е тълкувано превратно и във вреда на подсъдимата. Ето защо основания за отмяна на решението и за връщане на делото за повторното му разглеждане няма. Неоснователно е възражението срещу направената от въззивния съд наказателно-правна оценка на установените по делото факти и срещу отказът на този съд да приложи привилегирования състав по чл. 343а НК. В това отношение от страна на въззивната инстанция е извършена качествена и професионална съпоставка между наличния фактически материал и посочената правна норма след юридически точно нейно тълкуване, съобразено и с практиката на В(К)С, като обосновано е установена невъзможност те да се синхронизират. В дългогодишната своя практика върховната инстанция многократно е разяснявала, че за да се полза от намалената отговорност по чл. 343а НК, причинилият автопроизшествие със съставомерни последици по чл. 343 и сл. НК (телесна повреда или смърт), трябва да е извършил действия, обективно и субективно ориентирани към оказване на помощ на нуждаещ се от нея пострадал при злополуката. В случая, стореното от подсъдимата, мотивирало претенцията за оказана помощ, се свежда до отправяне от нейна страна на молба към пристигнали на мястото лица да осигурят медицинска помощ за пострадалия й баща. Действително при автопроизшествието самата П. е понесла сериозни физически травми, като собственото й състояние обективно не й е позволявало да направи друго за спасяването на постр. Л. С.. Но обективната нейна невъзможност за оказване на такава помощ сама по себе си не е основание за квалифициране на деянието й по привилегирования състав на чл. 343а НК (в същия смисъл Р № 39 от 02.06.1982г. по н.д. № 24/82г. на ОСНК). От друга страна, следва да се има предвид и действителния ефект на отправения от подсъдимата призив за осигуряване на медицински екип в помощ на баща й с оглед на особеностите на конкретната ситуация. Този призив не е бил нито единствен, нито решаващ фактор за насочване на вниманието на пристигналите на мястото полицейски служители и други граждани към пострадалия С., тъй като той се е намирал на предната дясна седалка и пребиваването му в автомобила и състоянието, в което е бил след злополуката, са били достъпни за възприемане от събралите се на мястото хора веднага след пристигането им там. От друга страна, както правилно е отбелязал въззивния съд, приложението на намалената отговорност по чл. 343а НК предполага помощта да е била необходима към момента на оказването й, т.е. да е била предприета по отношение на жив човек. В случая по съдебно-медицински път е установено, че част от уврежданията, които пострадалият е получил при злополуката, са били с изключителна тежест и не просто неминуемо са водели и до смъртен резултат, а са предопределяли незабавното негово настъпване – разкъсване на жизненоважни органи като мозъка, сърцето, белия и черния дроб. В този именно смисъл са и показанията на свид. Т. и М., отишли при подсъдимата и пострадалия веднага след злополуката и установили липсата на жизнени функции в организма на С.. При извършеното в съответствие с процесуалния регламент фактическо установяване от страна на съдилищата материалният закон е приложен правилно. Движението на управлявания от подсъдимата автомобил с неразрешена скорост и несъобразяването с произтичащата от пътната маркировка забрана се е оказало предпоставка за възникването на злополуката и за настъпването на съставомерния резултат – причиняването на смъртта на Л. С.. Единствената корекция, която е нужно да се направи в тази връзка в правните изводи на въззивния съд, е по отношение на констатацията му, че с поведението си подсъдимата е нарушила и чл. 20, ал. 1 ЗДвП. И това нарушение също е в причинна връзка с престъпния резултат. Аргументи в това отношение във въззивния акт не са изложени, а единствено е заявено съгласие с обема на безкритично споделената и от първостепенния съд обвинителна претенция, включваща като част от комплекса условия, необходими за настъпването на злополуката със съставомерни последици и нарушението на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Според изводите на автотехническата експертиза, към момента на удара скоростта на управлявания от подсъдимата автомобил е била 90,84км/ч. и значително е надхвърляла възможностите на водача за реакция и контрол над превозното средство. Като причина за навлизането на този автомобил в лентата за насрещно движение е определена загубата на странична устойчивост вследствие на извършена рязка маневра по връщането му в своята лента със скорост, надвишаваща повече от два пъти разрешената за движение в конкретния пътен участък. С обвинителния акт е приета като фактор за моментната загуба на контрол на подсъдимата върху автомобила именно избраната от нея скорост, с която е осъществявала движението му към момента на злополуката. Същевременно се приема, че П. не е упражнявала и контрол върху този автомобил. Така практически съдилищата, подобно и на прокурора, са третирали загубата на контрол върху управлението на автомобила като тъждествена на неупражняването на контрол върху системите за управление на превозното средство. Това е невярно. Правилата относно режима на скоростта и изискването на чл. 20, ал. 1 ЗДвП водачът на моторно превозно средство да има във всеки момент пълен контрол над системите му за управление се намират във взаимна връзка и обусловеност, но са с различно съдържание. Всяко от тях има самостоятелно съществуване и нарушаването му може да е в причинна връзка със съставомерните последици само доколкото не е допуснато нарушение на другото от посочените правила за движение. Разяснявано е вече в практиката на В(К)С (напр. Р № 353 от 04.12.1991г. по н.д. № 366/91г.), че нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП би било налице при изгубване на контрол върху управлението поради заспиване на водача, поради отклоняване на вниманието му, поради разсейване и пр., като в тези случаи нарушението няма връзка със скоростта. В конкретния случай невъзможността на подсъдимата да овладее автомобила е резултат на допуснато от нея нарушение именно на режима на скоростта при съчетаното му действие с допуснатото нарушение и на забраната, произтичаща от пътната маркировка в участъка, поради което нарушените правила за движение, намиращи се в причинна връзка с автопроизшествието и съставомерния резултат са тези по чл. 21, ал. 2 ЗДвП и по чл. 63, ал. 2, т. 1 ППЗДвП, но не и по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Допуснато е в този смисъл нарушение на материалния закон, но то успешно може да бъде преодоляно от касационната инстанция по реда на чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК чрез оправдаването на подсъдимата по обвинението за допуснато от нея нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП. Липсват основания за допълнително намаляване на измененото чрез намесата на въззивния съд наказание. При отмерването му са съобразени всички значими за отговорността на подсъдимата обстоятелства, имащи ролята на смекчаващи такива. Извън тях не се установяват други със същото значение, които да са останали извън вниманието на контролирания съд и да изискват съобразяване и по-нататъшно смекчаване на санкцията. Определеното от въззивния съд наказание се явява справедливо, включително и след констатираната от настоящата инстанция необходимост от отпадане на едно от вменените на подсъдимата като нарушени от нея правила за движение. Това е така предвид характера и естеството на допуснатите от нея нарушения в причинна връзка с престъпния резултат, които макар и не многобройни, са особено тежки и рискови. Управляването на моторно превозно средство със скорост, надвишаваща над два пъти максимално допустимата и в пътен участък и в час, в който движението е било интензивно, е проява на безразсъдство. Такова нарушение всякога поставя в риск безопасността на движението. Немислимо е поради това да се коментира смекчаване на наказанието, в какъвто смисъл е отправено искане с касационната жалба. Претендираната по-голяма снизходителност би била несъответна на изискването за справедливост и реципрочност на наказанието, както и с постигането на заложения в него възпитателен, възпиращ и общопревантивен ефект. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 355 от 12.08.2016г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 6-ти състав, постановено по ВНОХД № 571/2016г., като ОПРАВДАВА подсъдимата Г. Л. П. по обвинението за това да е нарушила чл. 20, ал. 1 ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.