Р Е Ш Е Н И Е № 322 гр. София, 20 юни 2011 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на девети юни две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Саша Раданова ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева Севдалин Мавров при секретар Ив. Илиева и с участието на прокурор от ВКП – Петя Маринова изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева наказателно дело № 1602/2011 г. Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Варненската апелативна прокуратура и касационна жалба на частния обвинител Л. Б., срещу присъда № 3 от 24.02.2011 година на Варненския апелативен съд по в н о х д № 17/2011 година. В протеста са въведени касационните основания за допуснати нарушения на материалния и на процесуалния закон по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. По първото основание, с аргументи сочещи на необоснованост, се поддържа, че съдът неправилно не е приложил чл. 343а ал. 1, б. „б” от НК, като правна квалификация на деянието извършено от подсъдимия Р. С.. По второто основание доводите са свързани с неправилно изграждане на вътрешното убеждение у решаващия въззивен съд, с аргументи за игнориране на гласни доказателства – свидетелските показания на св. К. и Н., както и обясненията на подсъдимия, относно моментът в който е възникнала опасността. В касационната жалба на частния обвинител изготвена от повереника му – адвокат Н. Ц., също е въведено основанието по чл. 348 ал. 1, т. 2 НПК, с твърдение за опорочаване на принципа за разкриване на обективната истина по чл. 13 ал. 1 НПК, тъй като въззивната инстанция отказала да допусне повторно изслушване на комплексната авто-техническа експертиза в съдебното заседание проведено пред Варненския апелативен съд. По делото е постъпило възражение от защитата на подсъдимия – адвокат Р. Х. от САК, в което по протеста, с позоваване на съобразителната част на въззивната присъда, се твърди, че аргументите в протеста са неверни, тъй като не кореспондират с данните по делото и с мотивите на съда. В същото възражение се прави искане да се остави без разглеждане касационната жалба на частния обвинител, тъй като не отговаря на изискванията към жалбата посочени в чл. 351 ал. 1 НПК, без посочване на конкретни аргументи. Прокурорът поддържа протеста, по съображенията изложени в него. Счита, че неправилно е определен моментът на възникване на опасността за подсъдимия, което е основен въпрос за решаване при новото разглеждане на делото, съобразно указанията на ВКС дадени с р. № 525/10.01.2011 година по н. д. № 469/2010 година на ІІ н. о. Твърди, че не са обсъдени показанията на очевидците посочени в протеста. Прави искане въззивната присъда да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Пред касационната инстанция подсъдимия се явява лично и с процесуалния си представител – адвокат Х. от САК. Последната пледира за това протестът и жалбата да се оставят без уважение. Допълва възражението с позоваване на съдебна практика – решение № 522/6.10.1983 г. на ІІІ н. о при ВС на РБ, предмет на което е аналогичен на настоящия казус. По искането в касационната жалба изразява становище за неоснователност, тъй като експертите са разпитани в съдебно заседание пред първата инстанция и са дали отговор на поставените в жалбата въпроси. Процесуалният представител на частния обвинител – адвокат Ц. поддържа жалбата си по изложените в нея съображения и изразява становище за основателност на протеста. Твърди, че в последното допълнително заключение експертите са обсъждани данни и стойности, каквито не са установени по делото. В последната си дума подсъдимият прави искане за оставяне в сила на решението на Варненския апелативен съд. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: Протестът и жалбата са неоснователни. С присъда № 30/1.03.2010 година по н о х д № 1033/2009 година, състав на Варненския окръжен съд е признал подсъдимия Р. С. за виновен в това, че на 29.01.2007 година в гр. Варна при управление на л. а. „Форд Транзит” нарушил правилата за движение по чл. 21 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Х., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия – прест. по чл. 343а ал. 1, б. „б” вр. с чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК. На основание чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” от НК му е наложено наказание пробация, а на основание чл. 343г от НК, съдът лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от шест месеца. На основание чл. 304 от НПК го оправдал по обвинението да е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Варненският апелативен съд с решение № 95/29.06.2010 година по в н о х д № 198/2009 година потвърдил тази присъда. По жалба на защитника на подсъдимия-адв. В. Я. от Варненския АК, състав на ВКС от ІІ н. о. е отменил въззивното решение и върнал делото за ново разглеждане със задължителни указания за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение от новия състав на същия съд. С протестираното въззивно решение е отменена цитираната присъда на ВОС и подсъдимият е признат за невиновен и оправдан по обвинението в престъпление по чл. 343а ал. 1, б. „б” от НК. 1. По основанията и доводите в протеста: Законосъобразността на обжалваното решение се оспорва от гледна точка на задълженията на съдилищата произтичащи от разпоредбата на чл. 14 ал. 1 НПК, да формират вътрешното си убеждение по основните въпроси от предмета на доказване по делото на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Конкретният довод в подкрепа на касационното основание за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се състои във възражението, че въззивната инстанция при новото разглеждане на делото е изградила убеждението си за липса вина в поведението на подсъдимия С. на базата на експертното заключение, че пострадалият е попаднал в опасната зона за спиране, при липса на фактически данни по делото за такъв извод. Това възражение е неоснователно, тъй като на л. 79 и 80 от съдебното производство е приложено заключението на последната и допълнителна автотехническа експертиза, която е предмет на обсъждане от въззивния съд. При това проверяваният съд е изпълнил процесуалното си задължение да се съобрази със задължителните указания на ВКС, дадени в цитираното по-горе решение относно основният въпрос за решаване по делото, а именно – при конфликт между превозното средство, ползващо се с предимство и такова без предимство, кардинален е въпросът в кой момент последното се превръща в опасност за движението. В решението, предмет на касационен контрол, на л.24, съдът изрично е обсъдил двете хипотези изследвани от експертите, в зависимост от критерия, в кой момент за подсъдимия възниква задължението за спиране - „веднага след като водачът му /на микробуса/ забележи лекия автомобил да се движи по второстепенния път” или „опасността възниква когато лекият автомобил навлиза в платното на [улица]. При това положение, твърдението на прокурора в протеста, че липсват фактически данни за заключението на експертите е голословно – вж т. 3 и 4 от допълнителното заключение и извода направен в първоначалната единична експертиза. Самия факт, че експертите за попълнили всички елементи от формулата за изчисление на скоростта означава че те са съобразили или това което са установили по експертен път – реалната скорост на движение на микробуса или нормативно установената от 50 км/ч. По втория елемент – моментът на възникване на опасността, правилно въззивният съд е приел, че по този въпрос от правно естество, не са необходими специални знания при решаването му. При изводите си в този аспект, проверяваният съд е съобрази указанията на ВКС и е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че определящо за решаването на казуса е поведението на водача, който управлява МПС по пътя без предимство, а не това на подсъдимия. Освен изложеното, аргумент в тази посока е съдебната практика цитирана от защитата на подсъдимия в съдебното заседание пред третата инстанция по настоящето касационно производство – р. № 522/6.10.1983 г. по н. д. № 441/1983 г- на ІІІ н. о при ВС на РБ. В това решение, при аналогична пътна обстановка, е прието, че водачът на МПС, движещо се с предимство е длъжен да намали скоростта и да спре, за да избегне произшествие, когато водачът на МПС, движещо се без предимство, премине стоп линията или когато, макар и да не е преминал тази линия, от скоростта с която се движи, е очевидно, че от техническа гледна точка не би могъл да спре преди навлизане в кръстовището. В разглеждания в настоящето производство случай, посоченото задължение за подсъдимия не е възникнало, тъй като пострадалия се е движел със скорост от 15 км/ч, от която по-скоро може да се очаква спиране, а не навлизане в платното на пътя с предимство. Неоснователен е и доводът, че въззивният съд бил игнорирал показанията на свидетелите Г. К. и Г. С.. Съдът е приел фактическата обстановка въз основа на свидетелски показания и следи след ПТП – това, че подсъдимият се е движел в дясната лента по посока на движението си, а пострадалият по [улица]по посока на главния път – /вж скицата на л. 78 от съдебното производство пред първоинстанционния съд, приложена към последната четворна и допълнителна експертиза/ Св. К. в показанията си описва друго ПТП – /вж л. 71 – протокол от с.з. на 15.12.2009 г./ където същият свидетел говори за удар между микробуса и друга, черна кола, станал „доста преди [улица]. 2. По доводите изложени в касационната жалба на частния обвинител: Възражението в жалбата, че разкриването на обективната истина /задължение за съда произтичащо от чл. 13 ал. 1 НПК/ е опорочено поради отказ на съда да допусне повторно изслушване на експертите от допълнителната експертиза, е неоснователно. На това доказателствено искане се е противопоставила защитата на подсъдимия, а съдът с мотивирано определение е отказал да допусне повторен разпит на експертите. Видно от съобразителната част на мотивите към новата присъда, съдът се е позовал на всички експертизи по делото, включително и на последната, в която са включени експертите от предходните. Поначало съдът не е длъжен да удовлетворява всички доказателствени искания на страните. Справедливият процес изисква страните да бъдат обезпечени с равни възможности и пълноценно упражняване на предоставените им от закона права. Посочените принципи не са били накърнени при новото разглеждане на делото. Ето защо, настоящият състав намира, че решението на предишната инстанция, с което е отхвърлена тезата на държавното и на частното обвинение, че деянието от страна на подсъдимия е извършено виновно, е взето при спазване на процесуалните изисквания за разкриване на обективната истина и за формиране на вътрешното съдийско убеждение. Затова няма правно основание за касационна отмяна на новата присъда на Варненския апелативен съд. Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. , НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 3 от 24.02.2011 година на Варненския апелативен съд по в н о х д № 17/2011 година. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: