О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 478

гр. София, 15.08.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ПЕТРОВА

ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 1797 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ант Про“ ЕООД срещу решение № 197/01.04.2021 г. по в. т. д. № 2215/2020 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 76/10.01.2020 г. по т. д. № 2781/2014 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора срещу „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 92 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 543 516, 63 лв. – главница, представляваща неустойка по т. 9 от договор за цесия с дата 12.08.2011 г., и сума в размер на 134 154, 10 лв. – обезщетение за забава в размер 134 154, 10 лв. за периода 20.08.2011 г. - 14.01.2014 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по гр. д. № 2270/2014 г. на Софийски районен съд в полза на цедента „Бо Нико Стил“ ООД.

В касационната жалба „Ант Про“ ЕООД е изложил оплаквания за необоснованост на приетото от въззивния съд, че, след като страните по цесията не са договорили изрично прехвърляне на права по менителничния ефект, неговото предаване се явява безцелно. В действителност това предаване е изрично уговорено от страните с цел цесионерът да придобие информация за съществуващите обезпечения и да получи всички документи, обезпечаващи прехвърляното вземане. Основната теза на касатора е, че неизпълнението на ответника се изразява в простото непредаване на ценната книга, а не в непрехвърлянето на правата по нея, тъй като, едва след получаването ѝ като документ, е възможно прехвърлянето на правата по нея. Жалбоподателят е оспорил и извода на въззивния съд относно нищожността на клаузата за неустойка, както и, че е недопустимо размерът ѝ да е по-голям от размера на цедираното вземане. За неправилни е счел и мотивите на съда, че преценката за прекомерността на неустойката се прави към момента на сключване на договора и, че касаторът не е претърпял вреди /при положение, че по делото не са били събрани доказателства, от които да се установява дали прехвърленото вземане е било събрано/.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е обосновал директен достъп до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение като постановено в нарушение правилата на логиката и противоречие на изводите за нищожност на неустойката със събраните по делото доказателства. В евентуалност е мотивирал и наличие на основание за факултативен достъп до касация в приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставил е въпрос, който според него е обусловил изводите на въззивния съд и е включен в предмета на спора. Въпросът е следният : „Записът на заповед представлява ли обезпечение на каузално правоотношение и задължен ли е цедентът да прехвърли, съответно счита ли се, че е прехвърлил и правата си по записа на заповед, съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД, след като е прехвърлил вземането си по каузалното правоотношение?“. Посочил е, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 17 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/26.03.2021 г. по т. д. № 2/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в евентуалност е заявил и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

При изложените доводи в касационна жалба „Ант Про“ ЕООД е формирал искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго такова, с което да се уважи предявения иск и присъдят сторените пред трите съдебни инстанции разноски.

„Бо Нико Стил“ ЕООД /участвал като трето лице помагач на страната на „Ант Про“ ЕООД/ не е ангажирал становище по подадената касационна жалба.

Ответникът по касация „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД е подал отговор, с който оспорва касационната жалба като неоснователна. Заявил е становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за законосъобразност, тъй като въззивният съд не се е отклонил от разрешенията, дадени в цитираната от касатора задължителна съдебна практика, нито е постановил очевидно неправилен акт. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е само формално посочено, без да е обосновано наличието на специфичните за приложението му обстоятелства. Претендирал е присъждане на разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното :

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявена от „Ант Про“ ООД /понастоящем с променена правноогранизационна форма/ срещу „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД претенция по чл. 422 ГПК, произтичаща от договор за цесия с дата 24.02.2014 г., сключен между ищеца и „Бо Нико Стил“ ООД, по силата на който цедентът е прехвърлил на ищеца вземането си за неустойка спрямо банката ответник. Вземането за неустойка произтича от друг договор за цесия, сключен преди това между „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД като цедент и „Бо Нико Стил“ ООД като цесионер, за прехвърляне на вземания по договор за кредит от 20.11.2007 г. срещу кредитополучателя „Уникат“ ООД. Договорът за кредит е бил обезпечен с учредена в полза на банката ипотека, както и с издаден на 20.11.2007 г. от кредитополучателя запис на заповед за сума в размер 283 008, 56 евро, авалиран от А. и Е. Н. /съдружници в „Уникат“ ООД/.

За да постанови своето решение, въззивният съд е приел за безспорно установени между страните обстоятелствата, че с договор от 20.08.2011 г. банката е прехвърлила на „Бо Нико Стил“ ООД свое вземане в размер на 187 540, 87 евро към „Уникат“ ООД, произтичащо от договор за банков кредит № 050-387698/20.11.2007 г., за което цедентът е бил снабден с изпълнителен лист, срещу цена от 185 000 евро. В т. 2 от договора е посочено, че вземането се прехвърля ведно с всички привилегии, обезпечения и други принадлежности в това чисто с изтеклите лихви. В т. 5 от същия договор цедентът се е задължил в деня на подписване на договора да прекрати образуваното изпълнително дело и да предаде оригиналите на договора за банков кредит с всички анекси към него, оригинал на изпълнителен лист от 27.06.2011 г., заповед за незабавно изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 8830/2011 г. на Районен съд Варна, оригинал на нотариален акт за учредяване на ипотека, както и оригинали, ако такива са налице, на всички други документи, послужили като обезпечение по договора за банков кредит, включително и копие на молбата за образуване на изпълнително производство. В т. 9 е уговорено задължение на цедента в деня на плащане на цената да предаде на цесионера документите по т. 5 с приемо- предавателен протокол като при неизпълнение изправната страна има право на обезщетение в размер на обезпечението. Съставен е бил приемо-предавателен протокол, в който са посочени пет документа, сред които не е издаденият от „Уникат“ ООД в полза на банката запис на заповед от 20.11.2007 г. за сумата от 283 008, 56 евро, авалиран от А. и Е. Н., съдружници в „Уникат“ ООД. За безспорно въззивният съд е приел обстоятелството, че този запис на заповед е бил върнат на А. Н. на 18.07.2012 г. С договор от 24.02.2014 г. „Бо Нико Стил“ ООД като цедент е прехвърлило на „Ант Про“ ООД вземането си за неустойка по договора за цесия с банката в размер на 711 204, 14 лв., за което вземане е бил издаден изпълнителен лист. За извършената цесия длъжникът е бил уведомен.

При тези факти въззивният съд е достигнал до извод за допустимост на предявения иск. Разгледал е правната природа на записа на заповед като е посочил, че своеобразната му гаранционно-обезпечителна функция по отношение на вземането, произтичащо от каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден, се изразява във възможността за реализиране по облекчен ред на заповедно производство, доколкото не е било удовлетворено вземането по каузалното правоотношение. От тези изходни съображения е направил заключение, че записът на заповед не представлява същинско обезпечение. Отделно, простото предаване на ценната книга не е достатъчно за цесионера да упражни правата по нея, а е необходимо вземането да е бъде прехвърлено чрез джиро, съобразно уреденото в чл. 466, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 537 ТЗ, или чрез цесия, позовавайки се на решение № 218/2013 г. по т. д .№ 1008/2011 г. ТК, II ТО. Задължението, за чието неизпълнение е уговорена неустойката по т. 9 от цесионния договор, е ограничено до предаването на документи, които материализират учредени в полза на цедента обезпечения, но не включват такова за вторично прехвърляне на правата по тях. В случая в цесионния договор не е уговорено задължение за цедента да прехвърли на цесионера правата си срещу издателя чрез цесия или джиро. При вариативност е посочил, че дори да се приеме, че в тежест на цедента е възникнало задължение да предаде на цесионера записа на заповед като ценна книга, той не би могъл да упражни правата си по менителничното правоотношение срещу издателя „Уникат“ ООД, ако правата по ефекта не му бъдат прехвърлени. Приел е, че неустойката е уговорена само за непредаване на ценната книга като документ и не е налице вреда, която да бъде обезщетявана. Отделно е изложил мотиви, че, доколкото банката към датата на договора за цесия е била снабдена със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника „Уникат“ ООД като кредитор, обезпечен с ипотека, цесионерът не би могъл да събере повторно същата сума по менителничното правоотношение, предвид гаранционната функция на ефекта по отношение на каузалното кредитно отношение, още повече, че по отношение на менителничното вземане той се явява хирографарен кредитор. Споделил е извода на първоинстанционния съд за нищожност на неустоечната клауза като накърняваща добрите нрави, позовавайки се на т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Посочил е, че жалбоподателят не е заявил какви конкретно вреди е понесъл или би могъл да понесе от непредаването на записа на заповед, за чието обезщетяване е уговорена процесната неустойка. При тълкуване на действителната обща воля на страните по реда на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е достигнал до извод, че неустойката е била уговорена за обезщетяване на вредите от невъзможността на цесионера да събере прехвърленото му вземане въз основа на записа на заповед, поради това, че документът, обективиращ обезпечението, не му е бил предаден. Съдът е счел, че тези вреди са дефинитивно несъизмерими с размера на обезпеченото вземане /в случая със сумата, за която е издаден записът на заповед/, защото под формата на неустойка цесионерът би получил от цедента сумата на прехвърленото вземане, при това в по-голям от цедирания размер, и същевременно би могъл да събере същата сума от длъжника въз основа на издадения срещу него изпълнителен лист, доколкото плащането на неустойката от цедента няма погасително действие върху цедираното с договора обезпечено вземане, което противоречи на клаузата на т. 12 от цесионния договор, която изрично изключва отговорността на прехвърлителя на вземането за платежоспособността на длъжника. Решаващият състав е установил и несъразмерност на неустойката с твърдените вреди, доколкото сумата, за която е издаден записът на заповед, е в размер на 553 516, 63 лв., а прехвърленото вземане е в размер на 366 798, 05 лв. Тази несъразмерност го е мотивирала да приеме, че неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави като уговорена извън присъщата ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. При извод за невъзникване в полза на ищеца на вземане за неустойка въззивният съд е счел за неоснователна и претенцията в частта ѝ, с която се претендира установяване съществуване на вземането за мораторна лихва, с оглед акцесорния ѝ характер.

Не са налице твърдените от касатора основания нито за директен, нито за факултативен достъп до касационен контрол на въззивното решение.

Фактическият състав, визиран в нормата на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. В случая това не е сторено, а касаторът е навел оплаквания за неправилност на решението, постановено от Апелативен съд София, които са регламентирани като основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. От настоящия състав не се констатира наличието на порок, който да води до очевидна неправилност – приложение на закона в обратен смисъл, приложение на норма, която няма характера на действащо обективно право, драстично нарушение на логическите правила или на основополагащи съдопроизводствени принципи.

Поставеният от касатора въпрос произтича от незащитимата теза, че с договора за цесия, сключен на 20.08.2011 г. между „ПроКредит Банк (България)“ ЕАД като цедент и „Бо Нико Стил“ ООД като цесионер, банката се е задължила не само да прехвърли своето вземане към длъжника „Уникат“ ООД в размер на 187 540, 87 евро, но и фактически да предаде издадения от „Уникат“ ООД в нейна полза запис на заповед, което фактическо предаване да обуслови в по-късен момент прехвърлянето и на правата по ценната книга, или, че с договора за цесия мълчаливо са прехвърлени и правата по записа на заповед. Тази теза влиза в пряко противоречие със строго формалния характер на записа на заповед като едностранна сделка и ценна книга, както и с регламентираното от чл. 468, ал. 1 ТЗ правило, че джирото, чрез което се прехвърлят права по нея, трябва да бъде написано върху менителницата/записа на заповед или върху прикрепен към нея лист /алонж/ и да бъде подписано от джиранта. Тезата противоречи и на правилото, че държателят на менителницата/записа на заповед се смята за законен приносител, ако правото му следва от непрекъснатия ред на джирата, дори и когато последното джиро е бланково, поради което в правната доктрина се приема, че при ценните книги на заповед правото на собственост следва правото върху паричното вземане, а не обратното. Твърденията на касатора са в противоречие и с предвиденото в чл. 310, ал. 1, т. 2 ТЗ относно учредяването на търговски залог върху ценна книга на заповед, което също се осъществява чрез джиро, след което е необходимо предаването ѝ на кредитора. Едва след учредяване на залога при прехвърляне на обезпеченото вземане се счита прехвърлен и залогът – чл. 310, ал. 3 ТЗ. Действително, с решение № 218/01.03.2013 г. по т. д. № 1008/2011 г. на II ТО и решение № 120/25.09.2013 г. по т. д. № 473/2012 г. на I ТО на ВКС е прието принципното разрешение, че е допустимо правата по запис на заповед да бъдат прехвърлени чрез цесия при спазване изискванията на чл. 99 ЗЗД и предаване на ценната книга, но, за да бъдат прехвърлени правата чрез цесия, то това следва изрично да бъде уговорено между страните. В настоящия казус обаче касаторът не заявява да е постигната такава уговорка. Ето защо, поставеният от него въпрос няма характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като се явява хипотетичен, с оглед заявените от ищеца твърдения, включително в касационната жалба, и установените от въззивния съд факти, включително връщане на записа на заповед на представляващия дружеството издател - длъжник по договора за банков кредит, както и уговорката по т. 5 от договора за цесия, сключен между банката и „Бо Нико Стил“ ООД, че неустойка се дължи само за непредаване на документи. Дори да се приеме, че записът на заповед е обезпечение в широкия смисъл на понятието, то противоречие с ТР № 2/26.03.2021 г. по т. д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС не е налице, доколкото с това решение се дава отговор на въпрос извън контекста на заявения от касатора спор, а именно дали е прехвърлимо преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД, което възниква по силата на закона и представлява обезпечение в широк смисъл. В решението не е анализиран въпросът за прехвърлимостта на издадени в полза на цедента ценни книги на заповед.

Неудовлетворен се явява и соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно разяснението в т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в изложението не е обоснована неяснота или непълнота на конкретна правна норма, която намира приложение за казуса, нито необходимост от изоставяне на създадена до момента съдебна практика, която е неправилна или неактуална, предвид формираните обществени и икономически отношения.

Поради неудовлетворяване на критериите за достъп до касационен контрол, регламентирани в чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК такъв следва да бъде отказан.

Ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски, но доказателства за сторени такива в касационното производство не е ангажирал, поради което съдът не следва да се произнася по реда на чл.81 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197/01.04.2021 г. по в. т. д. № 2215/2020 г. на Апелативен съд София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.