Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
София, 12.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 5111 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 2507 от 05.05.2017 г. по в. гр. д. № 813/2016 г. на Благоевградския окръжен съд е отменено частично решение №3788 от 21.06.2016 г. по гр. д. № 1542/2012 г. на Разложкия районен съд по предявения от главно встъпилото лице църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ срещу българската държава, Министерство на културата и Н. Света Митрополия иск по чл.108 ЗС и този иск е уважен в установителната му част – признато е за установено, че главно встъпилото лице е собственик на основание придобивна давност и § 5, ал.1 и ал.2 ПЗР на Закона за вероизповеданията върху УПИ I-230 от кв.26 по плана на [населено място], [община], заедно с построената в него масивна едноетажна сграда – православен храм „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“. В осъдителната част на иска по чл.108 ЗС отхвърлителното решение на първата инстанция е потвърдено. Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от главния ищец Н. Света Митрополия срещу българската държава и Министерство на културата иск по чл.108 ЗС за същия имот и производството по този иск е прекратено. Решението е постановено при участието на третото лице помагач Национален исторически музей /Н./. Въззивният съд е приел, че искът на главно встъпилото лице църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ е процесуално допустим. Правосубектността на това лице произтича от чл.140, ал.2 от Устава на Б., според който всяка църква, като местно поделение на Б., е юридическо лице. Наименованието на църквата като юридическо лице е наименованието на съответния православен храм - чл.140, ал.3. Църквата, като местно поделение на Българската православна църква, може да извършва чрез представляващите я лица действия за придобиване на право на собственост върху храмове и други недвижими имоти и движими вещи. Това обуславя и процесуалната легитимация на главно встъпилото лице да предяви иск за собственост на процесния храм.
От фактическа страна е прието, че храм „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ в [населено място] е построен през 1614 г. с дарения на миряни – православни християни. Х. се е ползвал за извършване на богослужения до 1950-1952 г., след което е бил изоставен. След този период богослуженията са се извършвали само в по-новия храм „С. господне“, строен през 1860 г. Процесният храм е бил обект на реставрация от страна на държавата чрез Националния институт за паметниците на културата /НИПК/ през периода 1972-1974г. С протокол на Националния съвет за опазване на паметниците на културата, обн., ДВ, бр.52/1977 г., за паметник на културата е обявен иконостасът на храм „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“. След реставрацията служби в храма са извършвани само три пъти годишно – на храмовия празник, на Р. Х. и на Възкресение Х., в съответствие с утвърдения от НИПК режим за опазване на храма. От 2004 г. храмът е само с музейни функции, като на 23.09.2004г. е съставен акт за публична държавна собственост №414/23.09.2004 г., включително и за дворното място. В акта е посочено, че съгласно чл.12, ал.1, б.“а“ Закон за паметниците на културата и музеите /ЗПКМ, отм./, имотът притежава статут на художествен паметник на културата с национално значение, а със заповед № РД-09-813/11.12.2007г. на министъра на културата храмът и дворното място са предадени за управление на третото лице-помагач- Национален исторически музей.
При тези данни от правна страна е прието следното:
Главно встъпилото лице църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ е придобило правото на собственост върху процесния имот чрез придобивна давност, изтекла преди извършване на реставрационните работи през 1972-1974 г. Имотът се намира в територия, която е станала част от свободна България след приключване на Б. война с Лондонския мирен договор от 17.05.1913 г. и М. война с Б. мирен договор от 28.07.1913г. Имотът е владян от църквата след 1913 г. спокойно, несъмнено и непрекъснато за период повече от изискуемите 20 години по действащия към този момент Закон за давността. При отсъствието на данни за извършено отчуждително производство по чл.26 от Закона за старините от 1911 г. /отм./ и по чл.7 от Наредба-закон за запазване на старинните постройки в населените места ДВ бр.135/1936 г., държавата не е станала собственик на процесния имот въз основа на посочените нормативни актове. Липсва акт на Министерство на културата за обявяване на имота за паметник на културата по реда на чл.4, ал.1 и 2 ЗПКМ /отм./, а и от чл.12, чл.16, чл.19 и чл.20 следва, че по силата на закона държавна собственост са само откритите при археологически разкопки паметници на културата. Само иконостасът на храма е включен в списъка на паметниците на културата, обнародван в ДВ бр.52/1977 г. Имотът не е отчуждаван от държавата и по друг законен ред. Актуването му като публична държавна собственост няма конститутивно действие. Макар да е започнала процедура за обявяване на процесния църковен храм за паметник на културата с национално значение, тя не е финализирана с акт на министъра на културата по реда на чл.21 т.3 от действалата към момента на съставяне на А. Наредба № 5 от 14.05.1998 г. за обявяване на недвижимите паметници на културата, обн., ДВ, от 27.05.1998 г., изм., бр. 20 от 6.03.2001 г., отм., бр. 98 от 11.12.2012 г. По отношение на поземления имот не е налице дори и формално основание за актуването му като публична държавна собственост. Това налага извод, че А., с който имотът е актуван като публична държавна собственост, е съставен без да е налице посоченото в него законово основание по чл.12 от ЗПКМ /отм./. Обратно – ответниците не са оборили констатациите на нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 2003г., с който храмът е признат за църковна собственост. Предвид фактическото отнемане на имота без правно основание, реституцията му настъпва по силата на § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията – ДВ бр.120/2002 г., вр. чл.3, ал.2 и чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Към момента на влизане в сила на този закон процесният имот не е заварен като публична държавна собственост. Затова искът по чл.108 ЗС на главно встъпилото лице е основателен в установителната му част. В осъдителната част обаче той не може да бъде уважен, тъй като имотът се владее не от ответниците, а от третото лице помагач – Н..
За да обезсили частично първоинстанционното решение и да прекрати производството по иска за собственост на първоначалния ищец Н. Света Митрополия съдът е приел, че с уважаването на иска на главно встъпилото лице е отпаднал правният интерес на Митрополията от същия иск, тъй като е постигната целта да се защити правото на собственост на Българската православна църква върху спорния имот. Прието е, че според Устава на Б. имотите на Б. –Българска Патриаршия се придобиват чрез местните й поделения – митрополии, църкви и манастири, които могат да предприемат действия по защита на собствеността, съгласно чл.95, т.17 и чл.154, т.12.
Касационни жалби срещу основното въззивно решение са подадени от българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на Област Б.; от Министерство на културата и от Н. Света Митрополия.
Българската държава счита въззивното решение за процесуално недопустимо, тъй като църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ не е правосубектна страна. Тя не принадлежи към никое църковно настоятелство, а издадената заповед № 29/12.02.2014 г., удостоверяваща представителната власт на свещеник Н. В., е създадена с оглед нуждите на процеса. Не са представени протоколи за избор на църковни настоятелства на главно встъпилото лице след 1991г.
За да възникне като юридическо лице, църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ следва да премине през три етапа: провеждане на избори за църковно настоятелство и проверителна комисия; проверка на законността на избора и приемането му за редовен от членовете на Епархийския съвет и издаване на акт за утвърждаване от Епархийския митрополит. В настоящия случай, въпреки своевременно направеното доказателствено искане, такива доказателства не са били представени. Въззивното решение е и неправилно. В нарушение на съдопроизводствените правила въззивната инстанция се е произнесла по период на давностно владение, уточнен едва с въззивната жалба. Неправилен бил и изводът на съда, че след построяването на новата църква „С. господне“ от 1860 г. в [населено място] процесният храм „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ е продължил да бъде действащ. Неправилен бил и изводът, че през периода 1913 – 1972 г. главно встъпилото лице било във владение на този храм. Към този период то не е съществувало като правен субект. Не е съществувало и към момента на снабдяване с нотариалния акт по обстоятелствена проверка от 2003 г., тъй като молбата за издаването на този акт е подадена от църковното настоятелство на храм „С. господне“. Неправилен бил и изводът, че българската държава не е придобила собствеността на храма. Предназначението на имота е за църква-паметник с музейни функции, а иконостасът е обявен за паметник на културата с национално значение. Тъй като иконостасът е част от храма като функция и като художествено оформление, той е неразделно цяло с храма, затова този храм има статут на национално значение и представлява публична държавна собственост. Освен това още в подадения отговор на поправената молба за главно встъпване държавата се е позовала на придобивна давност. Разпоредбата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията не намира приложение, тъй като главно встъпилото лице не се е позовало на това основание за придобиване на собственост и тъй като евентуалното отнемане на имота без правно основание не се е осъществило спрямо главно встъпилото лице.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г., по следните въпроси:
1. Налице ли е активна процесуална легитимация на отец Н. В., в качеството му на председател на църковното настоятелство към църквата „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място], да предявява иск за процесните имоти против държавата. Доколкото съгласно устава на Б. – Българска Патриаршия се регламентира редът и начинът на избор на църковно настоятелство и избор на представляващ го, достатъчно ли е да се приеме, че представената по делото заповед № 29/12.02.2014 г. на Н. митрополит С., която единствено свидетелства за назначаването на свещеник В., легитимира последния надлежно пред съда, в качеството му на председател на църковното настоятелство на църквата „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място].
2. Съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила, обуславящо недопустимост на въззивното решение, разглеждането и произнасянето от страна на съда на въведено за първи път едва във въззивната жалба ново придобивно основание – реституция по § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията. Произнасянето извън спорното материално право и по основания, по които ответникът не се е защитил, недопустимо ли е и обуславя ли обезсилване на решението на въззивния съд в тази част.
3. Позоваването от съда на косвени доказателства /записвания в разписни листове, декларации и др./, безкритично кредитираните свидетелски показания и изложени от съда предположения, обсъдени в тяхната взаимна връзка и при спазване правилата на логиката в случая обосновават ли изключване на друга възможност, освен осъществяването на факта, че процесните имоти са владяни и придобити по давност от главно встъпилото лице. Налице ли е осъществяване на главно и пълно доказване чрез косвени доказателства.
4. Липсата на пълно и главно доказване по отношение на всички законови предпоставки за настъпване в полза на главно встъпилото лице реституция по § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията и чл.3, ал.2, вр. чл.2, ал.2 ЗВСОНИ , в условие на кумулативност, може ли да доведе до уважаване на исковата претенция.
5. Наличието на данни за извършвани богослужения в храма може ли да доведе до извод за пълно и главно доказване на принадлежността на имота към патримониума на главно встъпилото лице и да обоснове наличието на признаците на осъществено давностно владение.
6. Поради изключителната стойност на културата и историята, иконостасът, ведно с процесния храм, са със статут на национално значение. Възможно ли е имотът /храм и земя/ и иконостасът, които характеризират облика и предназначението на имота, да се разглеждат самостоятелно и да бъдат собственост на различни от държавата субекти.
7. Налице ли е осъществяване на пълно и главно доказване единствено чрез косвени доказателства и предположения на съда за принадлежността на процесните имоти към патримониума на главно встъпилото лице.
В касационната жалба на Министерство на културата са развити оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Развива се становище, че още през 1977 г. целият храм е придобил статут на паметник на културата с национално значение и е запазил този статут, съобразно § 10, ал.1 ПЗР на ЗИД на Закона за културното наследство. Имотът е публична държавна собственост, което изключва възможността да бъде собственост на Б.. Съдът не се произнесъл по възражението на Българската държава, че е владяла имота и го е придобила по давност. Необоснован бил и изводът, че главно встъпилото лице е владяло спорния имот и го е придобило по давност. Решението влизало в противоречие с чл.7, ал.4 ЗДС, който забранява реституиране на имоти, публична държавна собственост. Неправилно съдът се позовал на основанието по § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията, което не е посочено в исковата молба на главно встъпилото лице.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г., по следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши всестранна, задълбочена и обоснована преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните.
2. Придобил ли е имотът статут на публична държавна собственост с обявяването на иконостаса за паметник на културата с национално значение. Представлява ли иконостасът част от църковния храм и могат ли да се разглеждат като съвкупност, която само в цялост може да служи за удовлетворяване на общото предназначение;
3. Представляват ли владение по смисъла на чл.68 ЗС извършването на богослужения и църковни ритуали. За доказване на владение след 1913 г. следвало ли е да се докаже, че е имало църковно настоятелство;
4. Може ли да се придобие по давност държавен имот след 1913 г.;
5. Налице ли е основанието по § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията, вр. чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, без наличието на безспорни доказателства за отнемането на църквата от страна на държавата.
Касационната жалба на Н. Света Митрополия има за предмет въззивото решение в частта, с която се потвърждава отхвърлителното първоинстанционно решение по чл.108 ЗС за осъждане на ответниците да предадат владението на процесния имот; в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по предявения иск по чл.108 ЗС от Н. Света Митрополия и се прекратява производството по този иск и в частта, с която се признава по отношение на Н. света Митрополия, че собственик на процесния имот е Църква „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“. Пасивно легитимирано по иска за ревандикация е Министерство на културата, което владее имота чрез Н.. Това следва от отразеното в А., че имотът е предоставен за управление на Министерство на културата, както и от разпоредбата на чл.14, ал.1ЗДС. Министерството не разполага с правна възможност от своя страна да предоставя имота на Н., тъй като компетентен за това е М. съвет или определен от него орган – чл.15, ал.3 ЗДС. Освен това следва да се има предвид и изменението на иска и насочването му спрямо Н., направено в съдебно заседание на 11.03.2015 г. На следващо място – след като искът по чл.108 ЗС на главно встъпилото лице не е уважен в осъдителната част, не е отпаднал правният интерес на първоначалния ищец Н. Света Митрополия от предявения от нея иск по чл.108 ЗС. Предявявайки иск по чл.108 ЗС, Митрополията е процесуално правоспособна да защити правото на собственост на Б.-Българска Патриаршия, предвид корпоративното й устройство.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, редакция преди изменението с ДВ бр.86/2017г., по следните въпроси:
1.Допустимо ли е при действалата към 2007 г. и към настоящия момент правна уредба да се прехвърля управлението на предоставен на ведомство имот публична държавна собственост;
2. Ако липсват правомощия за това на ръководителя на ведомството, извършило прехвърлянето, то поражда ли правни последици административният акт, с който е сторено;
3. Ако е извършено такова прехвърляне, то пасивно легитимирано ли е по ревандикационния иск юридическото лице, на което държавата е предоставила права на управление върху спорния имот, съгласно отразеното в А.;
4. Може ли да се приеме, че валидно са прехвърлени от Министерство на културата на Н. права върху един храм, след като съгласно чл.6, ал.1 ППЗДС предоставянето на имоти, публична държавна собственост, освен че става по решение на Министерския съвет, то се свързва с изпълнение на техните функции. В случая може ли да се приеме, че предназначението на храма „Св.Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място] е свързан с функциите на един музей, за да има основание да му се предостави това управление.
5.Ако се приеме, че валидно е прехвърлено правото на управление на трето лице, каквото в случая е Н., то какво качество има – на владелец или държател.
6. След като законодателят е предвидил алтернативна възможност ревандикационният иск да се предяви от собственика срещу владелеца или държателя на имота, то в случая неоснователен ли ще е ревандикационният иск, предявен срещу Министерство на културата, само защото то е предоставило право на управление върху процесния имот на Н..
Ответниците в производството оспорват жалбите.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като имат необходимото съдържание, подадени са в срок, от надлежни страни, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не е въведено ограничение за касационно обжалване с оглед цената на иска.
Първият от въпросите в касационната жалба на държавата е свързан с допустимостта на въззивното решение. Въпросът се състои в това дали главно встъпилото лице църква „Св. Св. Т. Т. и Т. С.“ [населено място] има качеството на юридическо лице и съответно – процесуална правоспособност; дали свещеник Н. В. има валидно учредена представителна власт по отношение на тази църква и дали представената по делото заповед за назначаването му е достатъчна за установяване на посочените факти. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване може да се допусне и служебно по въпрос, който е свързан с допустимостта на постановеното въззивно решение. По настоящото дело правосубектността на главно встъпилото лице е била оспорена от държавата и от Министерство на културата, но по делото няма събрани достатъчно доказателства за изясняването на този въпрос. Възниква съмнение за допустимостта на въззивното решение, постановено по отношение на главно встъпилото лице, поради което следва да се допусне касационно обжалване по обобщения въпрос: с какви доказателства се установява правосубектността и валидно учреденото процесуално представителство на поместна православна църква.
Обуславящите въпроси, свързани с правилността на въззивното решение, са въпрос № 6 от касационната жалба на държавата; въпрос № 2 от жалбата на Министерство на културата и въпрос № 3 от жалбата на Н. Света Митрополия. Обобщени от настоящия състав, въпроси № 6 и № 2 се състоят в това: обявяването на иконостаса на един храм за паметник на културата с национално значение придава ли това качество и на самия храм и възниква ли на това основание публична държавна собственост върху храма. Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, затова по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, в приложимата редакция преди измененията с ДВ бр.86/2017 г. Въпрос № 3 се свежда до това: кой е пасивно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.108 ЗС за имот, за който е съставен акт за държавна собственост - министерството, на което имотът е предоставен от държавата за управление или юридическото лице на негова бюджетна издръжка, на което министерството е предоставило имота за управление. По този въпрос също възниква основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване по останалите въпроси. Действително, едва във въззивната инстанция главно встъпилото лице е уточнило основанието на предявения иск, като се е позовало и на реституция по § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията, но тези действия са предприети след оставяне на исковата молба без движение от въззивния съд и в съответствие с указанията на съда да се отстранят недостатъците й, като се уточнят обстоятелствата, на които се основава предявеният иск. Действията на въззивния съд за уточняване на исковата молба и за произнасяне по уточнената искова молба са в съответствие с разясненията по т.4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, които са актуални в тази част и при действието на ГПК от 2008 г., съгласно приетото в т. 5 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. На следващо място – законът не ограничава доказателствените средства за установяване на придобиване по давност от юридическите лица на вероизповеданията върху техните молитвени сгради. Фактът на строителството на сградата от съответното вероизповедание и предназначението й за извършване на богослужения, както и ползването й по предназначение през определения период от време, е достатъчен, за да се направи извод за придобиването й по давност, ако няма други законови пречки за това. Въпрос на конкретна преценка по всяко конкретно дело е дали има законови пречки за придобиване по давност на такива сгради от съответните вероизповедания. Също така по всяко дело, свързано с прилагането на § 5 ПЗР на Закона за вероизповеданията, се преценява с какви конкретни действия държавата е отнела владението на църковен имот. И на последно място – фактическият състав, с който един имот, публична държавна собственост, предоставен първоначално за управление на министерство или ведомството, се предоставя на друго юридическо лице, не е от значение за изхода на настоящото дело, затова свързаните с него въпроси не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2507 от 05.05.2017 г. по в. гр. д. № 813/2016 г. на Благоевградския окръжен съд.
УКАЗВА на Н. Света Митрополия в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв. и в същия срок да представи в съда копие от вносния документ, в противен случай жалбата й ще бъде върната.
Държавата и Министерство на културата не дължат държавни такси на основание чл.84, ал.1, т.1 ГПК.
Делото да се докладва за насрочване след представяне на доказателства за внесена държавна такса от Н. Света Митрополия.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: