Р Е Ш Е Н И Е № 60185 гр. София, 21 декември 2021 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 776 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия П. Д. П., депозирана чрез защитник, и по жалба на подсъдимия Д. П. Д., подадена чрез защитник, срещу решение на Варненски апелативен съд № 260071 от 19.07.21 г, по ВНОХД № 255/19, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Търговище, № 15 от 18.12.2018 г, по НОХД № 49/18, в частта, касаеща произнасянето по отношение на втория жалбоподател, като същият е оправдаван да е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения по ЗДДС за данъчни периоди: май 2004 г, юни 2004 г, декември 2007 г, оправдан е да е извършил престъпление в периода от 14.06.2004 г до 11.01.2005 г, също и за разликата над 7 168, 95 лв, явяващи се стойността на укритите данъчни задължения за декември 2004 г, както и за разликата от 48 740, 07 лв до 72 144, 71 лв, представляващи пълния размер на обвинението, наложеното му наказание е редуцирано до една година „лишаване от свобода“, а присъдата е потвърдена в останалата й част. С първоинстанционната присъда е постановено следното: Подсъдимият П. Д. П. е признат за виновен в това, че в качеството си на управител на „фирма“ / „фирма“ /, [населено място], в същия град, е избегнал установяването и плащането на дължим от дружеството данък върху добавената стойност / ДДС /, в размер на 8 019, 29 лв, като потвърдил неистина в справка-декларация / СД / № /номер/ /дата/ , подадена до данъчните органи, на основание чл. 125 от Закона за данък добавена стойност /ЗДДС/, като използвал документ с невярно съдържание: фактура № 99 от 1.04.2009 г, удостоверяваща неосъществени строително-монтажни работи / СМР /, на стойност 40 096, 46 лв, и ДДС, в размер на 8 019, 29 лв, издадена от „фирма“, /населено място/, допускайки осъществяване на счетоводството в нарушение на чл. 4 от Закона за счетоводството, и приспадайки неследващ се на дружеството данъчен кредит в размер на 8 019, 29 лв, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 1, т. 2, т. 5, т. 6 и т. 7 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК, е осъден на наказание „пробация“, включващо мерките „задължителна регистрация по настоящ адрес“, с периодичност два пъти седмично, и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“, за срок от две години. Подсъдимият Д. П. Д. е признат за виновен в това, че в периода от 14.06.2004 г до 30.04.2008 г, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е избегнал установяване и плащане на данъчни задължения за 2007 г, както следва: по ЗДДС, в размер на 35 025, 05 лв, по Закона за облагане доходите на физическите лица / ЗОДФЛ /, в размер на 34 491, 01 лв, и по Закона за данъците върху доходите на физическите лица / ЗДДФЛ /, в размер на 2 628, 65 лв, общо, в размер на 72 144, 71 лв, особено големи размери, като потвърдил неистина в данъчни декларации по ЗОДФЛ и в СД по ЗДДС, невярно декларирал задълженията си по данъчни периоди, не е издавал фактури и е осъществявал счетоводството на едноличния търговец в нарушение на чл. 4 от Закона за счетоводството, с оглед на което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 3 и 5 вр. чл. 26, ал. 1 НК, е осъден на три години „лишаване от свобода“, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 НК, за изпитателен срок от четири години. С жалбите на подсъдимите П. и Д. се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК. Изтъкват се следните доводи: Обжалваният въззивен акт страда от същите пороци, каквито е притежавало първото въззивно решение, отменено от ВКС, с решение № 90 от 16.07.2019 г, по н.д. № 362/19. Дадените от касационния състав задължителни указания не са изпълнени при второто разглеждане на делото от Варненския апелативен съд. Осъждането на подсъдимия Д. във връзка със ЗДДС, а преди това, и повдигнатото обвинение, са формулирани по такъв начин, че се накърнява правото на защита, а именно: описани са само СД-и от месец януари, които обобщават доставки от месец декември на предходната година, което е в противоречие със задължението по ЗДДС да се подават ежемесечно СД-и от данъчно задълженото лице. Съдът от първата инстанция е приел в присъдата, че подсъдимият Д. е подал само една СД, който извод е опроверган от писмените доказателства, сочещи, че търговецът е подавал ежемесечно СД-и. Първата инстанция се е позовала на Съдебно-счетоводната експертиза / ССчЕ /, изготвена от вещото лице П., който е отнесъл дохода, деклариран за годината, към месец декември вместо поотделно по месеци, което е неправилно от гледна точка на изискванията за ежемесечно деклариране по ЗДДС. По делото е депозирана и ССчЕ, изготвена от вещото лице М. П., чието заключение се различава от експертизата на вещото лице П.. Установено е, че както едноличният търговец на подсъдимия Д., така и „фирма“ са водили счетоводството си в отклонение от счетоводния стандарт, довело до формиране на неверни финансови резултати. Съдът е отказал да допусне поискана от защитата Допълнителна ССчЕ, което е довело до нарушение на чл. 13 НПК. Неправилен е изводът на съда, че ефектът от продажбата на хляб на „ишлеме“ не се е проявил при едноличния търговец, въз основа на което съдът математически е извадил стойността на приходите от купони и е постановил оправдаване в тази част на обвинението. Отказът на съда да допусне поисканата експертиза е попречил да бъде изяснено дали нефактурираният от подсъдимия Д. хляб съответства на купоните, внесени в касата на „фирма“. Липсва произнасяне по довода за изтекла погасителна давност по чл. 80, ал. 1 НК, касаеща подсъдимия Д.. Невярно са интерпретирани търговските отношения между „фирма“ и „фирма“, откъдето е изведен неправилния извод, че подсъдимият П. е сключил договор с посочения съконтрахент с цел да приспадне неследващ се на дружеството данъчен кредит. Не е съобразено, че гражданските закони не забраняват уговорената по договора услуга да бъде извършена от подизпълнител. При извеждане на доказателствените си изводи съдът е игнорирал показанията на св. М., управител на „фирма“, което е повлияло на преценката за съставомерност на деянието, извършено от подсъдимия П.. Материалният закон е приложен неправилно. С жалбите се прави искане за отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане във въззивната инстанция. В съдебно заседание на ВКС подсъдимите жалбоподатели или техни представители не се явяват и не изразяват становище по жалбите. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение, а въззивният акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Настоящето производство е второ по ред касационно такова. С решение на ВКС, III НО, № 90 от 16.07.2019 г, по н. д. № 362/19, е отменено въззивно решение/първото по ред такова / на Варненски апелативен съд № 21 от 21.02.2019 г, по ВНОХД № 9/19, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същата инстанция, поради допуснати съществени процесуални нарушения. В отменителното решение на ВКС са дадени задължителни указания в насока на отстраняване на констатираните процесуални нарушения, които са изпълнени от въззивния съд при новото разглеждане на делото. В изпълнение на указанията от отменителното касационно решение е изслушана ССчЕ и Допълнителна такава, които са дали отговор на въпросите, поставени от защитата, като са изяснили и други въпроси, имащи значение за правилното решаване на делото. Вещите лица са посочили, че различието между ССчЕ, изготвена от вещото лице П., и експертизата на вещото лице М. П., се дължи на некоректните счетоводни записвания на „фирма“, собственост на подсъдимия Д., нарушаващи Закона за счетоводството, което е попречило да бъде изчислен дължимия ДДС по отделните месеци. Вещото лице П. е отнесъл неосчетоводеното количество продадени стоки към месец декември на съответната година, който подход правилно е оценен от съда като неприемлив за нуждите на наказателното производство, а последица от този извод е оправдаване на жалбоподателя Д. по обвинението в посочената част. Въз основа на ССчЕ и Допълнителна такава, изслушани във въззивното производство, се е стигнало до редуциране на укритите от същия подсъдим данъчни задължения, а именно: задълженията по ЗДДС са сведени до 11 620, 41 лв, а тези по ЗОДФЛ и ЗДДФЛ, до 37 119, 66 лв, или общ стойностен размер на укритите данъчни задължения, възлизащ на 48 740, 07 лв. С оглед на изложеното, оплакването за неяснота относно формулировката на обвинението, респективно, осъждането на подсъдимия Д., имащо отношение към месечното отчитане на задълженията по ЗДДС, при наличието на оправдаване по тази част на обвинението, е неоснователно и не може да бъде споделенено. Това е така, защото евентуалното наличие на съществено процесуално нарушение губи своето самостоятелно правно значение и не може да обуслови нарушение на правото на защита, ако по това обвинение е постановено оправдаване, както е в настоящия случай. На следващо място, за да бъде отговорено на довода на защитата, че апелативният съд е отказал да уважи искането за назначаване на ССчЕ, която да изясни отчетността с купони, касаеща дейността на „фирма“, следва да се има предвид, че счетоводните действия на едноличния търговец с купоните, предмет на обвинението, се отнасят до сделките, извършени на „ишлеме“, за които подсъдимият Д. е оправдан от първата инстанция. При липсата на съответен протест във въззивното производство съдът не е разполагал с процесуална възможност да влоши положението на посочения подсъдим. Ето защо, доводът на защитата, че с отказа на съда да уважи искането за нова експертиза във въззивното производство, е допуснато нарушение на правото на защита, и отделно от това, обективната истина не е разкрита, не може да бъде споделен. В изпълнение на указанията от отменителното касационно решение, въззивният съд е направил обстоен анализ на извършеното от подсъдимия Д., като е изложил становището си относно обема на наказателната му отговорност. В мотивите на решението изрично е посочено, че по част от обвинението, за което жалбоподателят Д. е оправдан от първата инстанция, въззивният съд е констатирал неправилност, но е отбелязал, че не разполага с процесуална възможност да се намеси поради липсата на съответен протест. Апелативният съд е отбелязал, че в облигационните си отношения с „фирма“, „фирма“ е действал в три качества, а именно: 1/ като ишлемодател, доколкото едноличният търговец е имал сключен договор с дружеството за закупуване на хлебни изделия на „ишлеме“, 2/ като клиент, в случаите, когато е закупувал стока на редовна цена / без отстъпка /, при което е получавал т. нар. „редовен хляб“, 3/ като подизпълнител на дружеството, когато е осъществявал действия по разнос на стоката до търговската мрежа, за което е получавал стойността на извършената транспортна услуга. Съдът изрично е отбелязал, че отчитането на купони в касата на дружеството е касаело само случаите, при които „фирма“ е доставял стоката на търговци, които са ишлемодатели. В тези случаи, е заплащана само част от цената, доколкото другата част е включена в стойността на купоните, които подсъдимият Д. е получавал от купувачите ишлемодатели и е отчитал на касата в дружеството. Въззивният съд е изразил несъгласие с част от изводите на първата инстанция, довели до оправдаване, но е посочил, че е налице процесуална пречка да се бъде внесена корекция в присъдата поради забраната да бъде влошено положението на жалбоподателя. В този смисъл, апелативният съд е отбелязал, че окръжният съд не е направил разлика между сделките на едноличния търговец, извършени при първата хипотеза и третата такава, и е оправдал подсъдимия за хлебните изделия на „ишлеме“, макар и да е имало придобит доход, от страна на едноличния търговец, от продаден, но нефактуриран хляб, отнесено и към случаите, когато хлябът е придобит от „фирма“ на „ишлеме“. Както вече беше отбелязано, апелативният съд е посочил, че е допусната неправилност е в полза на подсъдимия жалбоподател и липсата на съответен протест препятства възможността за корекция на осъдителната част на присъдата. По-нататък, в мотивите на въззивното решение изрично е отразено, че наказателната отговорност на подсъдимия Д. е реализирана още с произнасянето на първата инстанция само за продажбата на т. нар. „редовен хляб“, което се отнася за случаите, когато едноличният търговец е закупил хляба от дружеството на редовна цена, станал е собственик на стоката и я е продал, но не е осчетоводил всички приходи от продажбите, а само част от приходите, с което е намалил данъчната основа и е укрил задължения по ЗДДС, ЗОДФЛ, ЗДДФЛ. При тези сделки, предмет на потвърдената част на осъдителната присъда, не се касае за заплащане чрез купони или прихващане на цената, произтичащо от договора за „ишлеме“, а само за сделки, при които цената на стоката е платена от едноличния търговец на дружеството в пълен размер, каквато е действителната цена на „редовния хляб“. Верен е изводът на съда, че наличието на продаден хляб от „фирма“ на редовен хляб, при което заплащането на цената е ставало единствено в пари, без прихващане, е изяснено чрез съпоставяне на счетоводните записвания, направени от „фирма“, когато е предоставял стока на „фирма“, и водената отчетност от търговците, купувачи, придобили от едноличния търговец, при което е констатирано определено количество стока, за което е реализиран приход от „фирма“, който обаче не е включен във воденото от подсъдимия Д. счетоводство. При тези изходни данни, подкрепени от приложените писмени доказателства, кореспондиращи с изводите на експертизите, изслушани във въззивното производство, правилно е прието, че жалбоподателят Д. е укрил данъчни задължения, както следва: 11 620, 41 лв, имащи отношение към ЗДДС, и 37 119, 66 лв, имащи отношение към ЗОДФЛ и ЗДДФЛ, или в общ размер, 48 740, 07 лв, до какъвто е сведена осъдителната част на присъдата, касаеща посочения подсъдим. На следващо място, неоснователно е оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение при произнасянето по отношение наказателната отговорност на подсъдимия П.. Апелативният съд е направил подробен анализ на сделката, предмет на осъждането, и правилно е приел, че са касае за данъчно престъпление, за което е реализирана наказателната му отговорност. В тази насока е отразено, че договорът на „фирма“ с „фирма“, е привиден, по съображения, че, още към момента на сключването му / 5.03.2009 г /, за двете страни по сделката е било ясно, че няма да се дължи изпълнение. В подкрепа на изводите на съда е договорът от следващия ден / 6.03.2009 г /, сключен между „фирма“ и „фирма“, със същия предмет, който не е изпълнен от съконтрахента, а от други лица, което е било известно още към момента на сключването му. В посочения смисъл са показанията св. М., управител на „фирма“, че двата договора са му донесени от подсъдимия П. в един и същи ден, а той само ги е подписал. Вярно е, че гражданските закони не забраняват СМР, предмет на договора от 5.03.2009 г, да бъдат извършени от подизпълнител, и ако това бъде направено, възлагането на работата на друг търговец / на подизпълнител / би следвало да получи надлежно счетоводно отразяване,а, в случая, това не е сторено. Наказателната отговорност на подсъдимия П. не е реализирана за укрито данъчно задължение, имащо отгношение към втория договор, ако този от 6.03.2009 г бъде считан за подизпълнителски, а за това, че към месец май 2009 г е подал СД по ЗДДС, в която е описал фактурата, удостоверяваща нереализирано плащане по договора от 5.03.2009 г, с което е приспаднал неследващ се данъчен кредит, макар и да е знаел, че договорът не подлежи на изпълнение, а отразената сума е следвало да бъде сторнирана. Нарушението на счетоводните изисквания се е изразило в това, че за анулираната сделка / от 5.03.2009 г/, всяка от страните е следвало да подаде кредитно известие, но това не е изпълнено. Напротив, два месеца по-късно, през май 2009 г, подсъдимият П. е описал фактурата по сделката от 5.03.2009 г, на стойност 40 096, 46 лв, и е приспаднал неследващ се на дружеството данъчен кредит, в размер на 8 019, 29 лв. Въззивният съд е обсъдил показанията на св. М., че е имало частично изпълнение, в контекста на доказателствата, че пълният обем СМР са извършени от други лица, и затова правилно е приел, че на тази част от показанията му, не следва да бъде дадена вяра. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че в счетоводството на дружеството „фирма“ липсва отразяване на сделката, респективно, не е отразено същата да е анулирана, както и липсват счетоводни записвания, съответстващи на твърденията му за частично изпълнение. Ето защо, правилно въззивният съд е приел, че сделката от 5.03.2009 г е привидна, сключена е от подсъдимия П. с цел да приспадне неследващ се на дружеството данъчен кредит, поради което законосъобразно е ангажирана наказателната му отговорност за данъчно престъпление. Пради изложеното, потвърждаването на осъдителната присъда в частта относно произнасянето по отношение на подсъдимия П., е съобразено с процесуалните правила, а доводите за наличие на съществено процесуално нарушение не могат да бъдат споделени. При правилно установените релевантни факти е приложен законът, който е следвало да бъде приложен, а оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК е неоснователно. Верен е изводът на въззивната инстанция, че за престъплението, извършено от подсъдимия П., погасителната давност не е изтекла. Това е така, защото за престъплението по чл. 255, ал. 3 НК е предвидено наказание „лишаване от свобода“, за срок от три до осем години. В посочения случай е приложим чл. 80, ал. 1, т. 3 НК, визиращ давностен срок от десет години. На основание чл. 81, ал. 3 НК, давностният срок за престъплението по чл. 255, ал. 3 НК, което е извършено при хипотезата на чл. 26, ал. 1 НК, започва да тече от крайния епизод на продължаваното престъпление, а именно: от датата 30.04.2008 г, и ще изтече на 30.04.2023 г. Според защитата, давност би могла да се приложи по отношение на отделни деяния, включени в продължаваното престъпление, което становище е неправилно и не почива на законовите разпоредби по НК. Продължаваното престъпление, макар и да се състои от отделни епизоди, е единно, а давностният срок, в този случай, започва да тече от момента на довършване на престъплението. Следователно, вярно е становището на въззивната инстанция, че институтът на давността не е приложим по отношение на подсъдимия Д., откъдето и отказът на съда да уважи искането за изтекла погасителна давност е законосъобразно. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че жалбите на подсъдимите Д. и П. са неоснователни, поради което следва да бъдат оставени без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 260071 от 19.07.2021 г, по ВНОХД № 255/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: