6 Р Е Ш Е Н И Е № 435 гр. София 5 октомври 2010г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември, през две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Елияна Карагьозова ЧЛЕНОВЕ:Борислав Ангелов Цветинка Пашкунова при секретар Л. ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора А. Гебрев изслуша докладваното от съдията Цветинка Пашкунова н. д. № 418/2010г. Производството е образувано по искане на осъденото лице М. К. за възобновяване на нохд №408/2010г. на Районен съд /РС/, гр.Бургас и на внохд №188/2010г. на Бургаски окръжен съд /ОС/, на основание чл.422, ал.1, т.5 от НПК. Депозираното искане обективира недоволство от обявените първоинстанционна присъда №230/05.02.2010г. и въззивно решение от 13.04.2010г., ограничаващо се в декларацията че визираните съдебни актове са постановени в нарушение на закона и сочат на несправедливост. Бланкетно поднесеното оплакване е съпроводено с претенция за оправдаване на осъдения, в съответствие с чл.24, ал.1, т.1 от НПК. В представено към искането допълнение се визират касационните основания по чл.348, ал.1, т.т.1-3 от НПК. Очертаната позиция се обосновава със съображения за несъответност на приетата от съдебните инстанции фактология на доказателствения материал по делото, довела до неправилни изводи за престъпната съставомерност на инкриминираното деяние по чл.269, ал.1 от НК и до явна несправедливост на наказанието. Поставя се акцент на съдържимите се в обясненията на М. К. и свидетелските показания на Е. обстоятелства, подложени на собствена житейска интерпретация и тенденциозно ориентирана оценка. Предлагат се и фрагментарни доводи за съществуваща неяснота относно налични съзнателни представи у осъденото лице за длъжностното качество на пострадалия полицай и естеството на провежданата акция, и за отсъстващи фактически данни досежно мотивите за оказаната физическа съпротива на представителя на изпълнителната власт, индициращи на липса на изискуемите се обективни и субективни признаци на престъпното посегателство по чл.269, ал.1 от НК. При условията на алтернативност се предявява необходимост от правоприлагане на чл.14, ал.1 и чл.270 от НК, или от намаляване на определената наказателна санкция. В съдебно заседание на 23.09.2010 година, М. К. и неговият упълномощен адвокат се явяват лично, като при предоставената им процесуална възможност за участие поддържат подаденото искане, словно възпроизвеждайки приложеното към него допълнително изложение и пледират за невиновност на осъдения. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че атакуваният съдебен акт е правилен, законосъобразен и справедлив, поради което следва да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение при осъществения извънреден контрол, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда №230 от 05.02.2010г., постановена по нохд №408/2010г., Бургаски РС е признал М. Е. К. за виновен в това, че на 22.01.2010 година в гр.Бургас употребил сила спрямо полицейския инспектор Л. Е., в качеството му на орган на власт, с цел да го принуди да пропусне да изпълни възложените му функции - извършване на проверка на неустановени лица, уличени в притежаване на наркотични вещества, поради което и на основание чл.269, ал.1, вр.чл.54 от НК ангажирал неговата наказателна отговорност. Със съдебния акт на подсъдимия е наложено наказание–ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено в съответствие с разпоредбата на чл.66 от НК за ТРИГОДИШЕН изпитателен срок. Присъдата е била предмет на въззивен контрол и влязла в сила, след обявяване на решение №81/13.04.2010г. на Бургаски ОС, с което същата е потвърдена. Произтичащи от реализираната процесуална дейност последици са необжалваемостта и юридическият стабилитет на съдебния акт, като по отношение на последния са приложими процесуалноправните норми на чл.419-426, гл.ХХХІІІ от НПК. Релевираните от защитата на осъденото лице аргументи в частта относно изразеното несъгласие с възприетите от първостепенния и въззивен съд фактически положения, очертани при игнориране на заявеното от М. К. и на базата на неправилна трактовка на внушаващите сериозни съмнения в своята достоверност твърдения на разпитания Е., индицират на непознаване на нормативната уредба, регламентираща различия между нарушения при установяване на фактите, значими за престъпната съставомерност на инкриминираното деяние, и такива при лимитиране рамките на правната квалификация, и сочат на неотносимост към касационните основания по чл.348 от НПК. Върховният касационен съд не е оторизиран да проверява обосноваността на съдебния акт и се произнася при съблюдаване на приетите от съдебните инстанции фактически обстоятелства, доколкото не се визират и констатират съществени процесуални нарушения при събиране и оценка на доказателствената съвкупност. Предявената и поддържана в настоящото производство теза, че коментираните гласни доказателствени източници налагат други фактически изводи, различни от тези в атакувания съдебен акт обуславя заключение за “необоснованост”- неспазване на правилата на формалната логика в оценъчната дейност на съда по отношение на наличната доказателствена маса, установяването на която е извън обсега на компетентността на настоящия съд. Същият не може да подменя вътрешното убеждение на контролираните инстанции по фактите, включени в предмета на доказване и е оправомощен да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране съгласно принципните разпоредби на чл.чл.13 и 14 от НПК, при изрично направени в тази насока конкретни доводи и възражения, подкрепени от съответната фактическа и Ю. обосновка. Такива липсват в словно материализираната форма на депозираното искане за възобновяване. Във визирания аспект не следва да бъде интерпретирано бланкетното писмено волеизявление за дерогирани с „влязлата в сила присъда изисквания на чл.14, ал.1 от НПК”. Ю. преценка на отменително основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК не налага и декларацията за „едностранчивост и непълнота” при доказателствения анализ, лишена от съдържание по отношение на процесуалните им проявления, и носеща белезите на неопределеност. Формулираното заключение мотивира процесуална недопустимост за обсъждане по същество на наведените оплаквания за несъответност на описаната от първостепенния и въззивен съд фактическа обстановка на инкорпорираните чрез обясненията на М. К. и показанията на свидетеля Л. Е. доказателства, като предпоставя произнасяне по предявените касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК, при съобразяване с приетите за доказани от съдебните инстанции фактически положения. В пределите на очертаната и доказана конкретика по казуса, предмет на разглеждане, правилно е приложен материалният закон. Безспорно е установено по делото, че на 22.01.2010г., по повод постъпила оперативна информация за намиращи се в близост до бл.418, в жк ”М. рудник”, гр.Бургас лица, притежаващи наркотични вещества, Л. Е. и С. Т. – служители в С. „Криминална полиция” при 05 РУ на МВР получили разпореждане за извършване на проверка. В хода на проведената полицейска акция, непосредствено след залавянето на заподозрените, се появил М. Каръли, който въпреки надлежното легитимиране на полицейския инспектор Л. Е., след демонстративен отказ да представи документ за самоличност, последван от оказана вербална и физическа съпротива да се подчини на представителя на властта при изпълнение на служебните му задължения, хванал Е. здраво за дрехата и врата, и не го пуснал, докато тримата задържани избягали . С грубото и аругантно поведение осъденият К. не позволил реализиране на предприетата полицейска проверка и осуетил идентифициране на заподозрените. Описаните неправомерни действия на М. К. се субсумират от обективна и субективна страна от особената материалноправна норма на 269, ал.1 от НК. Изпълнителното деяние на визираното в чл.269, ал.1 от НК престъпление против реда на управлението се обективира в употреба на принуда, под формата на сила или заплашване с противозаконна цел - орган на властта, представител на обществеността, частен съдебен изпълнител или помощник частен съдебен изпълнител да извърши или да пропусне нещо по служба или свързано с функцията му. Инкриминираните поведенчески прояви на осъдения К. покриват обективните и субективни признаци на това престъпно посегателство. С упражнената спрямо инспектор Е. принуда, изразена в насилствено дърпане и задържане, М. К. препятствал осъществяването на полицейска акция, организирана срещу неустановени лица, за които съществували данни че притежават наркотици. Налице са и лимитираните в очертания от чл.269, ал.1 НК престъпен състав субективни параметри и изискуемата се специална цел, конкретизирана като принудително препятстване на орган на власт да изпълни възложените му задължения и функции по служба. Тази констатация убедително е изведена в атакувания съдебен акт на базата на приобщените доказателства за хронологията на конфликта, обосноваващи проектирани ясни представи за фактическите дадености на инкриминираното деяние и за общественоопасния му характер в съзнанието на осъдения К., и очертаващи волева насоченост на инкриминираните действия, които във взаимовръзка предопределят формиран пряк умисъл. В контекста на изложеното неоснователни са акцентираните от защитата доводи за незнание на осъденото лице за длъжностното качество на пострадалия полицай и за естеството на провежданата акция, предпоставящи правоприлагане на чл.14, ал.1 от НК. Визираният в нормата институт предполага липса или погрешност на изискуемите се за умисъла представи относно фактическия и обществен характер на деянието, и неговите последици, поради което при доказателствена обезпеченост това обстоятелство изключва очертаната форма на вина. Интерпретираната по делото доказателствена съвкупност, сочеща на проведения между Ф. Ф. и осъденото лице разговор, в рамките на който изрично се споменава за полицейската акция; представената от инспектор Е. на М. К. служебна карта при изненадващата му намеса; и възприятията на последния относно разположението на задържаните /подредени един до друг зад автомобила „Опел Вектра”/, категорично опровергават твърдяното, че осъденият не е знаел факти, индициращи на лимитираните в чл.269, ал.1 от НК обективни признаци. Промяна в аргументираната позиция за субективна престъпна съставомерност не внасят и възраженията на процесуалния представител на М. К. за съществуващо съмнение досежно мотивите за оказаната физическа съпротива на органа на изпълнителната власт, некоректно отъждествени с целта на инкриминираната дейност. Константни положения в доктрината и съдебната практика са, че умисълът и непредпазливостта като форма на вина, необходими за престъпността на общественопасното деяние не изчерпват всички негови психични моменти, в обсега на които са мотивите /подбудите/, целите, намеренията, чувствата и преживяванията на дееца, обмислянето на решението за извършване на престъплението, спокойното или възбудено състояние, при което то е взето или се изпълнява, и други. Наказателноправното значение на тези допълнителни субективни, невключени във вината психични елементи на престъпното деяние е определено от материалния закон, чрез тяхното въздигане в конститутивни признаци на основни, по-тежко или по-леко наказуеми състави, когато влияят върху степента на обществена опасност на посегателството, или чрез отреждане на нужното внимание при диференциране на наказателната отговорност. В конкретния казус релевантно за правната квалификация на престъпното деяние е предвидената специална цел, наличието на която е убедително установена по делото и обективирано чрез реализацията й. Демонстрираното М. К. пренебрежително-предизвикателно отношение към Л. Е., ангажиращо полицейския служител и отклоняващо неговото внимание, и последвалите неправомерни прояви на осъдения по принудителното му задържане до напускане на местопрестъплението от заподозрените лица, с висока степен на интензитет обосновават насоченост към осуетяване на предприетите от органа на реда действия по залавяне на уличени разпространители на наркотични вещества, и индицират на голословност на лансираната теза на защитата за показ на нежеланието на К. за лична проверка. Юридически неиздържано е и искането на защитата на М. К. за преквалифициране на инкриминираното деяние по чл.270 НК. Инкриминираното поведение, изразено в упражнена принуда, целяща представителят на властта да пропусне свързаната с осъществяването на службата му полицейска проверка, консумира престъпна съставомерност на чл.269, ал.1 от НК. То не ангажира съответност с изискуемите се от разпоредбата на чл.270 от НК обективни и субективни характеристики, ограничаващи се в умишлено действие или бездействие по препятстване изпълнението на възложените на държавните органи и на лицата с публични функции задължения, но без използване на сила и заплахи. Разграничителният критерий между двата алтернативно съотнесени престъпни състави в чл.269, ал.1 и чл.270 от НК е в особеностите на изпълнителното деяние и на кореспондиращите им субективни измерения, като в хипотезите на установен принудителен характер на противоправната дейност, осуетяваща нормалното функциониране на държавния апарат и надлежното реализиране на службата от представителите на реда, нормата на чл.270 от НК е неприложима. При извънредния контрол ВКС не констатира и декларираното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, обуславящо упражняване на регламентираните в чл.354, ал.1, т.3, вр.ал.2, т.1 от НПК правомощия. Наложената при условията на чл.54 от НК наказателна санкция – ДЕСЕТ МЕСЕЦА лишаване от свобода, изпълнението на която отложено с ТРИГОДИШЕН изпитателен срок е справедлива, отмерена при съблюдаване тежестта на неправомерното посегателство и личността на неговия извършител М. К., и в съответствие с визираните в чл.36 от НК цели на наказанието. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че искането на осъдения К. за отмяна или ревизия на обявената и придобила юридически стабилитет присъда на Бургаски РС, по очертания в процесуалните норми на чл.425, ал.1, вр.чл.422, ал.1, т.5, вр. чл.348, ал.1, т.т.1 и 3 от НПК ред, следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М. К. за възобновяване на нохд №408/2010г. на РС-Бургас и на внохд №188/2010г. на Бургаски ОС, с последваща отмяна или изменение на постановената по тях и влязла в сила присъда №230/05.02.2010г. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.