Р
Е Ш Е Н И Е
№
85
София, 04
юни 2009г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният
касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно
заседание на двадесети февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Гроздан Илиев
ЧЛЕНОВЕ : Елена Авдева
Биляна Чочева
при
секретар Надя Цекова .......................................и в присъствието на
прокурора Искра Чобанова .................................... изслуша
докладваното от съдията Е. Авдева
наказателно
дело № 13 /2009 г.
Производството по делото е образувано на основание чл.349, ал.1 от НПК по жалба на подсъдимия Ц. М. Д. против решение № 539/08 от 26.11.2008 г. по внохд № 853/2008 г. на Софийския апелативен съд.
В жалбата се сочи, че решението е постановено при нарушаване на материалния закон и процесуалните правила, а наложеното наказание е явно несправедливо. Изтъква се, че обвинението и присъдата са неясни, предходните инстанции не са се произнесли по обвиненията за конкретни нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия, и са отказали да събират доказателства за вида и характера на причинените вреди и тяхното съпричиняване от пострадалия. Касаторът отбелязва също така, че въззивният съд не е отговорил на всички доводи, направени в хода на въззивната процедура, обсъждал е недопустими доказателствени средства и е пренебрегнал доказателства в полза на подсъдимия. Жалбата съдържа и оплаквания за неправилно приложение на чл.2, ал. 2 от НК и незаконосъобразен отказ да се приложи чл 66, ал.1 от НК. В заключение се отправят няколко искания – да се оправдае подсъдимия, да се отложи изтърпяването на наложеното наказание или решението да се отмени, а делото се върне за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.
Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители оспорва основателността на жалбата.
Прокурорът пледира за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :
Софийският градски съд, наказателно отделение, с присъда № 9 от 25.03.2008 г. по нохд № 520/2008 г. признал подсъдимия Ц. М. Д. за виновен в това, че на 12.05.2007 г. в с. М., при управление на моторно превозно средство нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл.20, ал.2 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на В. К. М. , като деянието е извършено в пияно състояние, поради което и на основание чл. 343, ал.3, пр.1, б.”б” във връзка с ал.1, б.”в” и чл.342, ал.1, пр. 3 и чл.55, ал.1, т.1 от НК го осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим, като го оправдал по обвинението за нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДвП и по чл.21, ал.1 от ЗДвП.
На основание чл. 343г от НК съдът лишил подсъдимия от правото да управлява моторно превозно средство за срок от две години и шест месеца и приспаднал от този срок времето, през което бил лишен от това право по административен ред.
На основание чл.45, ал.1 от ЗЗД съдът осъдил Ц. Д. да заплати на всеки от родителите на пострадалия по 70 000 лева, представляващи обезщетение за понесените от тях неимуществени вреди, ведно със законните лихви и разноски.
Софийският апелативен съд с решение № 539/08 от 26. 11. 2008 г. по внохд № 853/2008 г. потвърдил първоинстанционната присъда.
Касационната жалба срещу така постановения въззивен акт е неоснователна по следните съображения:
Въззивният съд не е допуснал съществените нарушения на процесуалните правила, изброени от касатора, поради което не е ограничил правото му на защита чрез опорочаване на въззивната процедура.
Обвинението срещу подсъдимия е дефинирано ясно и изчерпателно във всички фази на наказателното производство. Въззивният съд е обсъдил довода на защитата за процесуална недостатъчност на обвинението на страница 8 от решението си и го е отхвърлил с аргументи, които настоящият състав споделя. Обстоятелствената част на обвинителния акт съдържа подробно изложение на фактите, с които прокуратурата е обосновала извършеното престъпление. Нарушенията на ЗДвП са описани текстово и цифрово по начин, позволяващ на подсъдимия да разгърне в пълен обем защитата си срещу тях. Предходните инстанции ,без да излизат от рамките на обвинението, са изследвали причинната връзка между настъпилия вредоносен резултат и всяко инкриминирано нарушение на правилата за движение.становено е по предвидения в НПК ред, че подсъдимият управлявал лекия си автомобил със скорост, не по-ниска от 100 км/ч, по неосветен път и в пияно състояние, поради което не успял да се впише в лек ляв завой, качил се върху тротоара и се ударил в крайпътно дърво, като по този начин причинил смъртта на В. М. Тези обстоятелства са дали основание на съда да приеме, че подсъдимият е шофирал с несъобразена скорост в нарушение на правилото на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП. Обстоятелствата, които касаторът е пренебрегнал при определяне на скоростта на движение, са посочени в решението и включват релефа на местността / съдът неколкократно е подчертал , че подсъдимият не е успял да се впише в завоя /, ограничената видимост поради шофирането в тъмната част на деня, както и личния на водача на МПС и конкретното му физическо състояние предвид употребата на алкохол.
Въззивният съд не е нарушил правото на защита на подсъдимия, отказвайки назначаването на нови съдебномедицинска и автотехническа експертизи. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Глава Двадесет и седма от НПК. Подсъдимият признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Изразената пред въззивната инстанция / и поддържана пред касационната инстанция / позиция за допълнителни доказателства на практика е оттегляне на направеното самопризнание след като то е породило предвидените от закона процесуални последици и производството се е развило съгласно стандарта на съкратеното съдебно следствие. По силата на обвързващото тълкуване на Тълкувателно решение № 1 от 06.04.2009 г. по тълк.д. № 1/2008 г. на ОС на НК на ВКС /т.8/ при процедура по чл.372, ал.4 и чл.373, ал.3 от НПК първоинстанционният и въззивният съд не могат да допускат и събират доказателства, които са несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт. Макар в касационната жалба да се твърди, че доказателствените искания на подсъдимия са насочени извън обхвата на самопризнанието, въззивният съд правилно е съзрял в тях опит да се промени фактическата обстановка, като се въведе елемент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.
Неоснователно е и оплакването за нарушение на материалния закон поради неправилно приложение на чл.2, ал.2 от НК. Според защитата на подсъдимия след извършване на деянието от текста на чл.20, ал.2 от ЗДвП е отпаднало задължението на водачите на моторни превозни средства да съобразяват скоростта на движението с обстоятелствата, посочени във въззивното решение, поради което той трябва да бъде оправдан. Апелативният съд принципно се е разграничил от подобен прочит на закона и е защитил разбирането, че при промяна на административните разпоредби, включени в бланкетната норма на чл.343 от НК, намират приложение тези от тях, които са действали в момента на деянието. В същия смисъл е и задължителната съдебна практика / ППВС № 1 /83 г. т.2, б.”в”/. Законосъобразността на атакувания извод на въззивния съд следва и от естеството на правилата за движение, допълващи бланкетната диспозиция на чл.343 от НК в конкретния казус. Със ЗДвП се създава комплекс от правила и изисквания към участниците в движението, административен ред на регулация, чието нарушаване, при определени условия, обуславя наказателна отговорност. Промяната на отделени елементи в административната уредба не изключва обществената опасност от тяхното неспазване, ако то се намира в причинна връзка с предвидените в чл.343 от НК общественоопасни последици. Това личи особено ясно в настоящия случай. Изменението на чл.20 , ал.2 от ЗДвП /ДВ, бр.51 от 2007 г./ детайлизира обстоятелствата, с които водачите на пътни превозни средства са длъжни да съобразяват скоростта на движение, като постига по-висока степен на диференциация от предходната редакция. Законодателят обаче не е премахнал основното изискване към водачите да шофират със съобразена скорост. Освен това е важно да се подчертае, че и при новата редакция избраната от подсъдимия скорост /надвишаваща два пъти разрешената/ е в грубо нарушение на чл.20 , ал.2 от ЗДвП и е в пряка причинна връзка с излизането на автомобила на подсъдимия извън пътното платно.
Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание поради отказа на съда да приложи чл.66 , ал.1 от НК.
Размерът на определената санкция и обстоятелството, че жалбоподателят не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер, формално са открили възможността за условно осъждане. Двете предходни инстанции са отказали да отложат изтърпяването на санкцията с аргументи, които кореспондират на целите на наказанието и са съобразени с данните по делото , свързани с обществената опасност на осъдения и възможността за неговото поправяне. Не е вярно твърдението, че съдът не е съобразил смекчаващите отговорността обстоятелства, свързани с позитивните оценки на подсъдимия от неговият работодател и религиозната общност. Напротив, добрите характеристични данни за Д. по местоживеене са изрично отбелязани на лист 10 от въззивното решение, но правилно са ценени наред с влязлата в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер / хулиганство, извършено с изключителен цинизъм и дързост/ само пет месеца преди извършване на инкриминираното деяние. Правилно въззивният съд е акцентирал върху високата алкохолна концентрация в кръвта на подсъдимия / 1 ,8 на хиляда / и конкретната тежест на нарушението на ЗДвП, обусловена от високата скорост и градската среда, в която е допуснато. Съдът не е имал основание да пренебрегне и многобройните данни, установяващи рисковото поведение на подсъдиммя като водач на моторно превозно средство. От приложената по делото справка /стр.11 и стр.74 - стр.76 от досието на дознанието/ е видно, че за периода 2004 г. - 2007 г. подсъдимият е наказван девет пъти, от които четири пъти за превишена скорост и два пъти за употреба на алкохол. През февруари 2006 г. той бил лишен от правоуправление за срок от пет месеца поради управление на моторно превозно след употреба на алкохол. Въпреки приложените административни санкции само десет месеца след като получил отново свидетелство за управление подсъдимият за пореден път шофирал след употреба на алкохол и с несъобразена скорост, които довели до фатален за пострадалия В. М. резултат. При тези обстоятелства решението на въззивния съд подсъдимият да изтърпи ефективно определеното наказание лишаване от свобода е в логическа и правна връзка с извода, че той е личност с трайно изградени навици на безотговорен и недисциплиниран водач .
На последно място следва да се отхвърлят оплакванията за незаконосъобразно определяне на размера на обезщетенията на гражданските ищци поради недоказаност на понесените от тях вреди. Д. и К. М. са изгубили сина си В. десет дни преди дипломирането му. Основанието на тяхната претенция - болките и страданията от неочакваната смърт на детето им, е доказано по несъмнен начин. Присъдените обезщетения съответстват на критерия на чл.52 от ЗЗД за справедливо възмездяване на неимуществените щети и се вписват в границите на съществуващата към момента съдебна практика. Искането на защитата на подсъдимия за тяхното намаляване поради принос на пострадалия, който се возел в колата без предпазен колан, законосъобразно е отхвърлено от предходните инстанции поради липсата на доказателствена подкрепа.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение ,
Р Е Ш И
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 539/08 от 26.11.2008 г. по внохд № 853/2008 г. на Софийския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.