Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 9   София, 18 януари 2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на четиринадесети януари 2010 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА                                                            ЧЛЕНОВЕ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА...........................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........Н. ЛЮБЕНОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 665/2009 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по жалба на подсъдимия Д. Ю. Ю. срещу въззивно решение № 1* постановено на 07.10.2009 г. от Великотърновски апелативен съд по ВНОХД № 173/2009 г., с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда №52, постановена от Габровски окръжен съд на 05.06.2009 г. по НОХД № 30/2009 г., подсъдимият е бил признат за виновен в това, че в периода 04.01.2009 г. – 05.01.2009 г. в гр. С. при условията на продължавано престъпление и опасен рецидив и след предварителен сговор с А. С. П. , с когото се сговорил да вършат кражби и грабежи, отнел чужди движими вещи на обща стойност 696,63 лв. от владението на В. П. В. и Б. И. И. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199 ал.1 т. 2 и т. 4 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 29 ал. 1 б. Б вр. чл. 26 ал.1 от НК е бил осъден на пет години лишаване от свобода, като е било определено първоначално настаняване на подсъдимия в затворническо общежитие от закрит тип при първоначален „строг” режим за изтърпяване на наказанието. Касационната жалба на подсъдимия релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, което не е съобразено с направеното признание от негова с. на фактите по обвинението, както и демонстрираното разкаяние. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В писмена защита, депозирана преди съдебното заседание, подсъдимият прави искане на връщане на делото на първата инстанция, пред която да се постигне споразумение между защитата му и представител на Окръжна прокуратура – Габрово. Пред касационната инстанция защитата на подсъдимия поддържа касационния довод, изложен в жалбата. Счита, че като служебен защитник не би могъл да не се солидаризира с направеното в нея искане за връщане на делото, макар че намира, че то е безпредметно, след като другият съпроцесник на подсъдимия Ю е изразил нежелание за провеждане на процедура по чл. 371 т.2 от НПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, тъй като обосновано първоинстанционният съд е отказал провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 371 т.2 от НПК,а наложеното наказание е справедливо, тъй като отговаря на смекчаващите и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като същевременно липсват основания за приложението на чл. 55 от НК. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия Ю е неоснователна.   Касационната инстанция намира, че в частта му, касаеща санкцията, наложено на подс. Ю. , въззивното решение е обосновано и законосъобразно. В случая индивидуалната тежест на конкретното престъпление е била съпоставена с изискванията на индивидуалната и генерална превенции и напълно обосновано апелативният съд е приел, че целите на чл. 36 от НК ще се постигнат именно с това наказание, което е наложил Габровският окръжен съд. Не са били налице каквито и да е нови обстоятелства, които да се изтъкват от жалбоподателя, рефлектиращи върху справедливостта на размера на наложеното му наказание от пет години „лишаване от свобода”, което е в абсолютния минимум на предвиденото за престъпление по чл. 199 ал.1 т.2 и т.4 от НК. ВКС не констатира да са налице обстоятелства, влияещи на наказанието, които да са останали извън вниманието на съдилищата или пък тяхната относителна тежест да е била подценена. На подсъдимия е било наложено наказание „лишаване от свобода” в най- ниския размер на предвиденото в закона за престъплението, за което е бил признат за виновен, въпреки наличието на значителни по брой отегчаващи отговорността му обстоятелства, включително и наличието на два квалифициращи го белега. Инстанциите по фактите са отчели едно значително по своята степен смекчаващо обстоятелство – направените самопризнания, което законосъобразно е взето предвид като компенсация за невъзможността в конкретния случай производството да бъде проведено по реда на Глава Двадесет и седма от НПК, предвид отказа на подс. Асен П. за това. Очевидно то е взело превес над цялата останала съвкупност от отегчаващи обстоятелства – извършени две деяния в два последователни дни, две квалифициращи обстоятелства на престъплението, извършването му в изключително кратък период от време след предходното осъждане, което е било за деяние отново извършено в съучастие с под. Асен П. По преценка на върховната инстанция липсва основание за последващо смекчаване на санкцията „лишаване от свобода”, тъй като това би се оказало проява на немотивирана снизходителност в разрез с всички правила на индивидуализацията на наказанието и целите, които законодателят му е възложил. Касационният съд изцяло споделя изводите на въззивната инстанция, че приетият размер на лишаването от свобода е необходим за постигане на целите на наказанието спрямо подсъдимия, доколкото поведението му с оглед цялостната картина на престъпната му дейност бележи ескалация на тежестта на престъпленията, които осъществява. Подсъдимият е бил в достатъчна степен премирани с факта на налагане на наказание в минималния размер на наказанието „лишаване от свобода”, предвидено за престъплението, за което е бил признат за виновен, поради което всяко по-нататъшно смекчаване на наложеното наказание би било в противовес с целите на личната и генерална превенции. ВКС не намери да има каквото и да е основание за приложението на чл. 55 ал.1 т.1 от НК, тъй като не се констатира нито каквото и да е „изключително обстоятелство”, нито пък „многобройни смекчаващи” отговорността на подс. Ю. обстоятелства. Процесуално неосъществимо е искането на подс. Ю. за връщане на делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд с оглед провеждане на производство по Глава двадесет и девета – постигане на споразумение между защитника му и прокурор от окръжната прокуратура. За да е възможно постигане на споразумение, е необходимо изпълнението на важна предпоставка – възстановяване или обезпечаване на имуществените вреди от престъплението. В случая никой от подсъдимите не е сторил това. Действително са били върнати мобилните телефони на пострадалите, но те представляват само част от отнетите с престъплението вещи. Не са върнати отнетите парични средства, възлизащи общо на 350 лева. Очевидно това е била причината, за да не се повдига въпросът за постигане на споразумение. Понастоящем делото се намира пред инстанция, в която е недопустимо прилагането на този институт, а липсват каквито и да е основания да се налага провеждането на ново наказателно производство от стадия на първоинстанционното такова. С оглед на това ВКС намери, че въззивното решение следва да бъде потвърдено, а жалбата на подс. Ю. – оставена без уважение. По повод на постъпила в хода на производството молба с искане за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража” на този подсъдим в по-лека ВКС не намира основания за каквато и да е намеса. Подсъдимият Ю. е многократно осъждан, престъпната му дейност ескалира по характер и тежест на престъпленията, които осъществява. С настоящето решение въззивният съдебен акт се потвърждава, което сочи на влизането на присъдата в сила и започване на нейното изпълнение. Никоя друга мярка за неотклонение не би обезпечила успешно това, като в същото време отнеме възможността на подсъдимия да продължи с престъпната си дейност. Поради това молбата за изменение на мярката за неотклонение следва да се остави без уважение. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1763/ 07.10.2009 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 173/2009 г. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на подс. Д. Ю. Ю. за изменение на мярката му за неотклонение „задържане под стража” в по-лека. Копие от решението да се изпрати на подс. Юлиянов. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.